— И аз съм сигурна.

— А дотогава ще мисля през цялото време за теб.

— Наистина ли?

— Наистина. Аз вече си мисля за теб.

— Е, да, защото съм в скута ти.

Той се засмя, а тя му хвърли усмивка през сълзи. После се изправи и обърса мокрите си бузи. Гарет тръгна напред да вземе куфара ѝ и двамата излязоха от къщата. Навън слънцето вече пълзеше нагоре и пръскаше топлина. Тереза извади слънчевите си очила от страничното джобче на чантата си, докато двамата вървяха към взетата под наем кола.

Отключи багажника и Гарет сложи куфара в него. После я прегърна, целуна я нежно веднъж и я пусна. Отвори ѝ вратата и тя седна зад волана и пъхна ключа в стартера.

Двамата се загледаха през отворената врата на колата и накрая Тереза запали двигателя.

— Време е да тръгвам, иначе ще изпусна самолета.

— Да, време е.

Той отстъпи назад и затвори вратата. Тереза нави надолу стъклото на прозореца и извади ръката си навън. Гарет я хвана и я задържа за миг между ръцете си. Тя включи на скорост.

— Ще ми се обадиш ли довечера?

— Обещавам.

Тя издърпа ръката си, усмихна му се и бавно потегли. Помаха му още веднъж, преди да увеличи скоростта, а докато я проследяваше с поглед, Гарет се запита как ли ще издържи следващите две седмици.


Въпреки натовареното движение Тереза стигна бързо до хотела и си плати сметката. Предадоха ѝ три съобщения от Даяна всяко по-настоятелно от предишното. „Какво става там? Как вървят нещата?“, гласеше първото. „Защо не ми се обаждаш? Нямам търпение да те чуя“, гласеше второто, а третото: „Ще ме поболееш! Моля те, обади ми се, чакам подробности“. Имаше и едно съобщение от Кевин, но явно отпреди няколко дни, защото междувременно тя му се бе обаждала два пъти от дома на Гарет.

Тя върна колата и стигна на летището по-малко от половин час преди полета. За щастие опашката за обработване на багажа беше малка и тя успя да стигне на изхода точно, когато започнаха да отвеждат пътниците към самолета. След като подаде билета си на наземната стюардеса, се качи на борда и зае мястото си. За полета до Бостън нямаше много пътници и седалката до нея остана празна.

Тереза затвори очи и се размисли над удивителните събития през изтеклата седмица. Не само че беше открила Гарет ами дори го беше опознала повече, отколкото бе предполага. Той бе разбудил дълбоки чувства в нея — чувства, за които мислеше, че са отдавна погребани.

Но дали го обичаше?

Тя подхождаше към въпроса въодушевено, но внимаваше да не се увлече в съмненията.

Без много да задълбава, се замисли за снощния им разговор. За страховете му да се освободи от миналото си, за чувствата му, че няма да я вижда толкова често, колкото му се иска. Тя го разбираше напълно, но…

„Мисля, че се влюбих в теб.“

Тя сбърчи вежди. Защо употреби думата „мисля“? Или е влюбен в нея, или не, не е ли така? За да я успокои ли го каза, или по някаква друга причина?

„Мисля, че се влюбих в теб.“

В съзнанието си тя чуваше тези думи отново и отново и гласът му изпълнен с… какво? С колебание? Като си мислеше сега, ѝ се искаше да не бе казвал нищо. Поне щеше да спести опитите ѝ да вникне в значението на излиянието му.

Ами тя? Тя обича ли Гарет?

Тереза затвори уморено очи с внезапното нежелание да уталожи противоречивите си чувства. Но в едно нещо беше сигурна — няма да му каже, че го обича, докато не се увери, че се е освободил от спомена за Катерин.


Същата нощ в съня на Гарет бушуваше яростна буря. Дъжд биеше силно в стените на къщата, а той тичаше като обезумял от една стая в друга. Беше къщата, в която живееше понастоящем, и макар да знаеше къде точно отива, заслепяващите струи, нахлуващи през отворените прозорци, затрудняваха зрението му. Знаейки, че трябва да ги затвори, той се втурна към спалнята и изведнъж се оказа впримчен в издуващите се навътре завеси. Докато се мъчеше да се освободи от тях, се приближи до прозореца и в същия момент осветлението изгасна.

Стаята потъна в пълен мрак. Сред бурята чу звука на далечна сирена, известяваща приближаващ се ураган. Мълнии осветяваха небето, докато се мъчеше да затвори прозореца. Но той не помръдваше. Дъждът продължаваше да се лее навътре, мокреше ръцете му, те се хлъзгаха и той не можеше да хване здраво дръжката на прозореца.

Над него покривът започна да се пропуква от силата на вятъра.

Продължи да се бори с прозореца, но той се бе заклещил и не помръдваше. Накрая го остави и се залови да затваря другия.

Но и той се бе запънал.

Чу как дървените плочки се откъртват от покрива, а след това и звук от счупени стъкла.

Обърна се и побягна към всекидневната. Там прозорецът се бе пръснал навътре и целият под бе обсипан с парчета стъкла. Дъждът биеше в стаята, вятърът беснееше. Входната врата се тресеше в рамката.

От външната страна на прозореца чу Тереза да го вика. „Гарет трябва веднага да излезеш!“

В този момент прозорците на спалнята също се счупиха навътре. Вятърът, който фучеше в къщата, започна да прави дупки в тавана. Къщата нямаше да издържи дълго.

Катерин.

Трябваше да вземе снимката и другите ѝ неща, които бе скътал в скрина.

„Гарет, нямаш никакво време!“ — извика отново Тереза.

Въпреки дъжда и тъмнината той я виждаше как му маха отвън да я последва.

Снимката. Халката. Картичките за Деня на свети Валентин.

„Хайде!“ — подкани го отново Тереза и размахваше с всичка сила ръце.

С грохот покривът се отдели от стените на къщата и започна да се разкъсва. Той инстинктивно вдигна ръце над главата си миг преди парче от тавана да се срути върху него. След малко цялата къща щеше да рухне.

Без да обръща внимание на опасността, той се втурна към спалнята. Не можеше да живее без онези неща.

„Все още имаш време!“

Нещо във вика на Тереза го накара да спре. Погледна към нея, после към спалнята и застина на място.

Почти целят таван беше паднал. С остър звук покривът продължи да се цепи.

Той направи крачка към спалнята и видя, че Тереза е престанала да му маха с ръце. Сякаш изведнъж се бе отказала да го вика.

Вятърът нахлуваше в стаята и като че ли го пронизваше с неземния си вой. Мебелите се бяха прекатурили и препречваха пътя му.

„Гарет, моля те!“ — извика пак Тереза.

И този път интонацията в гласа ѝ го накара да спре и тогава той осъзна, че ако се опита да спаси нещата от миналото си, може и да не успее да се измъкне от къщата.

„А струваше ли си да ги спаси?“

Отговорът беше от ясен, по-ясен.

Той се отказа и се спусна навън към счупения прозорец. Доразби го с юмрук и тъкмо изскочи навън на задната веранда, вятърът отнесе целия покрив. Стените се разклатиха и след миг със силен грохот се срутиха на купчина.

Той потърси с поглед Тереза, за да се увери, че не е пострадала, но за своя изненада не я видя никъде.

10

Рано на другата сутрин Тереза спеше дълбоко, когато иззвъняването на телефона я стресна и събуди. Тя затърси пипнешком слушалката, вдигна я и веднага позна гласа на Гарет.

— Благополучно ли се завърна вкъщи?

— Да — отвърна тя сънено. — Колко е часът?

— Минава шест. Събудих ли те?

— Да. Снощи до късно чаках да се обадиш. Започнах да си мисля, че си забравил какво ми обеща.

— Не бях забравил. Просто реших, че може би ще ти трябва малко време да се съвземеш.

— Но беше сигурен, че ще бодърствам до зори, нали?

Гарет се засмя.

— Извинявай, че не се обадих. Как мина полетът? Как се чувстваш?

— Добре. Уморена, но иначе съм добре.

— Значи темпото на големия град успя вече отново да те измори.

Тя се разсмя, но Гарет продължи със сериозен глас:

— Ей, искам да знаеш нещо.

— Какво?

— Липсваш ми.

— Наистина ли?

— Да… Вчера отидох в магазина, въпреки че беше след работно време, надявайки се да отхвърля малко работа по фактурите, но почти нищо не свърших, защото ти не ми излизаше от главата.

— Радвам се да го чуя.

— Това е самата истина. Не знам дали ще свърша някаква работа през идващите две седмици.

— Е, все ще свършиш нещо.

— Май и сън няма да ме лови.

Тя се засмя, знаейки, че я поднася.

— Хайде, стига си мрънкал. Знаеш, че не си падам по супер зависими мъже. Обичам моите мъже да бъдат истински мъже.

— Добре, тогава ще се постарая да съм по-сдържан.

След кратко мълчание тя попита:

— Къде си сега?

— Седнал съм на задната веранда и наблюдавам изгряващото слънце. Защо?

Тереза си представи гледката, която ѝ липсваше.

— Красиво ли е?

— Както винаги, но тази сутрин не ѝ се радвам като друг път.

— Защо?

— Защото не си тук, да се наслаждаваш заедно с мен.

Тя се облегна на таблата на леглото и се настани по-удобно.

— Ей, ти също ми липсваш.

— Дано да е така! Няма да ми е приятно, ако знам, че съм единственият, който се чувства така.

Тя се усмихна и със свободната си ръка започна да усуква кичур от косата си. След двайсетина минути двамата си казаха „довиждане“ и затвориха телефоните си.


Тереза отиде на работа малко по-късно от обикновено и почувства последиците от главозамайващата си авантюра. Не беше спала достатъчно и когато се погледна в огледалото след телефонния разговор с Гарет, се видя с цяло десетилетие по-възрастна. Както винаги и сега, като влезе в редакцията, най-напред отиде в бюфета, за да си поръча чаша кафе. Тази сутрин обаче си сложи две пакетчета захар, за да се съвземе по-бързо.

— Охо, здрасти, Тереза! — зарадвана я поздрави Даяна иззад гърба ѝ. — Вече си мислех, че повече няма да се появиш тук. Примирам да чуя какво стана.

— Добро утро! — измънка Тереза, докато разбъркваше кафето си. — Извини ме, че закъснях.

— Радвам се, че се реши да го направиш. Снощи за малко да дойда у вас, за да си поговорим, но не знаех кога точно ще се прибереш.

— Не ми се сърди, че не ти се обадих, но миналата седмица се чувствах доста изтощена.