— Ще те видя ли отново? — попита тя. Този път той доста се забави с отговора си.

— Надявам се.

— А искаш ли?

— Разбира се, че искам. — Надигна се в леглото и леко се отдръпна от нея. След малко и тя се надигна, седна до него и запали нощната лампа.

— Какво има, Гарет?

— Просто не ми се иска да свършва този момент — каза той и сведе поглед. — Не ми се иска да свършва това, което стана между нас, не ми се иска да свършва тази седмица. Ти влезе в живота ми, обърна го наопаки и сега си отиваш.

Тя го погали по косата и тихо заговори:

— О, Гарет… Аз също не искам да свършва това. Тук прекарах една от най-хубавите седмици в живота си. Имам чувството, че те познавам отдавна. Но ние можем да опитаме да продължим този момент. Аз ще идвам тук или ти ще идваш в Бостън. И в двата случая можем да опитаме, не е ли така?

— И колко често ще те виждам? Веднъж в месеца? Или по-рядко?

— Не знам. Мисля, че зависи от нас и от нашето желание. Ако всеки от нас иска да направи по нещо, мисля, че ще се получи.

След дълга пауза той попита:

— Наистина ли мислиш, че е възможно да не се виждаме често? Кога ще те прегърна отново? Кога ще видя лицето ти? Ако се виждаме от време на време, няма да имаме възможност да изградим нищо докрай… нито да продължим да се чувстваме както сега. Всеки път, когато се видим, ще знаем, че е само за няколко дни. Просто няма да има време да задълбочим връзката си.

Думите я жегнаха отчасти защото бяха истина, отчасти защото ѝ се стори, че той просто иска да сложи край на всичко тук и още сега. Когато най-накрая се обърна към нея с усмивка на съжаление, тя не знаеше какво да каже. Смути се и пусна ръката му.

— Значи не искаш да опитаме? Така ли да те разбирам? Просто искаш да забравим всичко, което се случи…

Той поклати глава.

— Не… Не искам да го забравя. И няма да мога да го забравя. Не знам… Просто искам да те виждам по-често, отколкото ми се струва, че ще е възможно.

— Аз искам същото. Но няма да можем, затова нека направим всичко по силите си. Съгласен ли си?

Той поклати глава с видимо отрицание.

— Не знам…

Тя се вгледа в лицето му и като че ли долови още нещо.

— Гарет, какво има?

Той не отговори и тя продължи:

— Има ли някаква причина, поради която не искаш да опитаме?

Пак не ѝ отговори. Само се обърна в настъпилата тишина и загледа снимката на Катерин на нощното шкафче.

— Как прекара? — Гарет свали куфара на Катерин от задната седалка, докато тя слизаше от колата.

Катерин се усмихна, макар че той веднага забеляза уморения ѝ вид.

— Добре, само че сестра ми все още не се е съвзела. Иска всичко да е безупречно. Оказа се обаче, че Нанси е бременна и сватбената ѝ рокля не и става вече.

— Какво толкова! Ще я преправи.

— Точно това и казах и аз, но нали я знаеш каква е — от мишката прави слон.

Катерин сложи ръце на хълбоците и изви гръб назад с лека гримаса.

— А, ти добре ли си?

— Малко съм схваната. Чувствах се уморена през цялото време, докато бях там, а от няколко дни имам болки в гърба.

Тя тръгна към къщата. Гарет я последва.

— Катерин, искам да ти се извиня, задето се държах така, преди да заминеш. Радвам се, че отиде там, но съм още по-радостен, че се върна.

— Гарет, кажи нещо.

Тя го гледаше обезпокоена. Най-сетне той заговори:

— Тереза… трудно ми е в този момент. Нещата, които ми се случиха…

Гласът му се изгуби и Тереза изведнъж разбра какво има предвид. Стомахът ѝ се сви.

— С Катерин ли е свързано? Кажи ми.

— Не, аз просто… — Той не довърши, но тя се увери напълно, че е права.

— Това е, нали? Не искаш да опитаме… заради Катерин.

— Не, ти просто не разбираш.

Противно на волята ѝ у нея се надигна гняв.

— О, напротив, много добре разбирам. Ти прекара с мен тази седмица само защото знаеше, че скоро ще си замина. А после ще се върнеш към предишния си начин на живот. Аз бях просто едно малко забавление за теб, нали?

Той поклати глава.

— Не, не беше, не беше забавление. Наистина се привързах към теб…

Тя го изгледа с твърд поглед.

— Но не толкова, че да опиташ да запазиш тази връзка.

Той я погледна, очите му бяха изпълнени с мъка.

— Не говори така.

— А как? Да ти вляза в положението ли? Искаш просто да ти кажа: „Добре, Гарет, ще приключим дотук, защото е много трудно и няма да можем да се виждаме много често. Да, разбирам те. Беше ми приятно, че се запознахме.“ Това ли искаш да чуеш от мен?

— Не, не това.

— А какво тогава? Аз вече ти казах, че искам да опитаме… Вече ти казах, че имам желание да опитаме…

Той поклати глава, но не беше в състояние да срещне погледа ѝ. Тереза почувства, че сълзите ѝ напират.

— Слушай, Гарет, знам, че си загубил съпруга. Знам, че страдаш много за нея. Но сега се държиш като мъченик. А животът ти е пред теб. Не го пропилявай, като живееш с миналото.

— Не живея с миналото — възрази решително той.

Тереза с усилие преглътна сълзите си. Гласът ѝ се смекчи.

— Гарет… Аз може и да не съм загубила съпруг по същия начин, но загубих човек, когото също като теб много обичах. Познавам болката и страданието. Но откровено казано, вече се уморих да бъда сама. Повече от три години съм така — точно колкото и ти — и се уморих. Готова съм да продължа напред и да си намеря някого. Ти също трябва да го направиш.

— Знам, да не мислиш, че не знам?

— Точно в този момент не съм сигурна. Между нас се случи нещо толкова хубаво, че аз не искам да го подмина току-така.

— Права си — отвърна той бавно, търсейки думи. — С разума си знам, че си права. Но сърцето ми… Просто не знам.

— А моето сърце? То нищо ли не означава за теб?

От погледа ѝ гърлото му се стегна.

— Разбира се, че значи. Дори повече, отколкото предполагаш. — Когато се пресегна да хване ръката ѝ, тя се отдръпна и той разбра колко много я бе наранил. Заговори нежно, опитвайки да овладее чувствата си: — Тереза, извинявай, че те подложих… че подложих и двама ни на този мъчителен разговор в последната ни нощ. Не исках да се стигне дотам. Повярвай ми, ти не беше само забавление за мен, Господи, ти беше всичко друго, но не и забавление. Пак ти казвам, наистина се привързах към теб, уверявам те.

Той разтвори обятията си и я замоли с очи да се приближи до него. Тя се поколеба за секунда, после се наклони и обтегна лице върху гърдите му — не искаше да вижда изражението му. Той я целуна по косата и продължи да говори нежно, устните му пърхаха над главата ѝ.

— Наистина се привързах, толкова силно се привързах, че чак се плаша. Отдавна не съм изпитвал подобно чувство и почти съм забравил какво значение може да има друг човек за мен. Не мисля, че мога да те пусна да си заминеш и да те забравя, а и не искам. — За миг се усещаше само лекото му равномерно дишане. После шепотът му: — Обещавам да направя всичко каквото мога, за да те виждам. Нека и двамата да се опитаме да продължим тази връзка.

От нежността в гласа му сълзите ѝ бликнаха. Той продължи да говори едва чуто:

— Мисля, че съм влюбен в теб.

„Мисля, че съм влюбен в теб — продължи да чува тя, — мисля… Мисля, че…“

Тя не искаше да му отговори и само прошепна:

— Просто ме прегърни, чу ли? И да не говорим повече.


На сутринта пак се любиха и се държаха за ръце докато слънцето се издигна достатъчно високо, за да им напомни, че е време Тереза да се приготви за път. Макар че почти не беше ползвала хотела и донесе багажа си у Гарет, не бе освободила стаята, в случай че Кевин или Даяна я потърсят по телефона. Двамата влязоха заедно под душа, а след като се облякоха Гарет направи закуската, докато Тереза си опаковаме багажа. Вече затваряше ципа на куфара си, когато чу цвъртенето от кухнята и миризмата на пържен бекон се разнесе из цялата къща. Изсуши косата си, гримира се и влезе в кухнята.

Гарет седеше край масата и пиеше кафе. Намигна ѝ като я видя в рамката на вратата. На плота до кафеника ѝ беше оставил чаша за кафе и тя си наля. Закуската беше сложена на масата — бъркани яйца с бекон и препечени филийки. Тереза седна на стола до него.

— Не знаех какво ще искаш да закусиш и… приготвих това — той посочи към масата.

— Всъщност не съм гладна Гарет — стига да нямаш нищо против.

— Нямам, разбира се — усмихна се той. — Аз също не съм гладен.

Тя стана от стола си и седна на коленете му. Обгърна с ръка раменете му и зарови лице в извивката на врата му. Той я притисна към себе си и прекара пръсти през косата ѝ.

Най-накрая тя се отдръпна. Беше хванала тен от слънцето. С късите джинси и чистата си бяла блуза приличаше на безгрижна гимназистка. Беше се загледала в малките цветчета, зашити за сандалите ѝ. Куфарът и чантата ѝ я чакаха до вратата на спалнята.

— Самолетът ми скоро ще излети, а трябва да си платя стаята в хотела и да върна колата — каза тя след малко.

— Сигурна ли си, че не искаш да те придружа?

Тя кимна и леко нацупи устни.

— Да, защото ще бързам да хвана самолета, а освен това ти ще трябва да караш след мен с твоята кола. Най-добре е да се сбогуваме направо тук.

— Ще ти се обадя довечера.

Тя се усмихна.

— Щях да очаквам.

Очите ѝ започнаха да се наливат със сълзи и той я притегли към себе си.

— Ще ми е пусто без теб тук — каза той, когато сълзите ѝ рукнаха. Избърса ги с ръка, едва докосвайки кожата ѝ.

— На мен пък ще ми липсват гозбите, приготвени от теб — прошепна тя, чувствайки се глупаво.

Той се засмя и отслаби напрежението.

— Недей да тъгуваш. След две седмици пак ще се видим, нали?

— Стига да не си размислил.

Все тъй усмихнат, той рече:

— Ще броя дните. И този път да доведеш Кевин, чу ли?

Тя кимна.

— Добре. Ще ми е приятно да се запозная с него. Ако прилича на теб, сигурен съм, че ще си допаднем.