— Е, той положително ще се промени по някакъв начин — всеки се променя, но това не значи, че няма да ти обръща внимание.

Тя го погледна.

— От опит ли говориш, или просто ми казваш неща, които искам да чуя.

Той сви рамене и отново усети парфюма ѝ.

— Просто си спомням как беше с мен и баща ми. Винаги сме били близки и това не се промени, когато минах в гимназията. Започнах да правя различни неща, да се виждам по-често с приятели, но ние не престанахме да общуваме, когато се приберях у дома.

— Много ми се иска и с Кевин да е така.

Докато приготовленията бяха в ход, над тях се слегна отморяваща тишина. Простото действие на рязането на доматите с нея до него стопи част от тревогата, която го бе обсебила дотогава. Тереза беше първата жена, която канеше в този дом, но чувстваше, че му е приятно присъствието ѝ тук.

Той изсипа нарязаните домати в купа за салата и избърса ръцете си с книжна салфетка. После се наведе да вземе второ шише бира за себе си.

— Ще пийнеш ли още една и ти?

Тя пресуши шишето си и се изненада, че го е изпила толкова бързо. Кимна и остави празното шише на плота. Гарет отвори две бири и ѝ подаде едната. Тереза стоеше отпусната до плота и докато поемаше шишето, нещо във външния ѝ вид му се стори познато — дали не беше усмивката, която играеше по устните ѝ, или косият ѝ поглед, с който го наблюдаваше как вдига шишето, за да отпие. Отново си спомни за онзи мързелив летен ден, когато изненада Катерин, като се върна вкъщи за обяд — ден, който в ретроспекция бе пълен със знаци… но можеше ли да предвиди всичко, което щеше да се случи? Двамата стояха в кухнята, точно както сега той стоеше с Тереза.

— Доколкото разбирам, ти май вече си обядвала каза Гарет, когато Катерин застана пред отворения хладилник.

Катерин го погледна.

— Не съм гладна отвърна тя, а по-скоро жадна. Искаш ли изстуден чай?

— С удоволствие. Провери ли дали дойде пощата?

Катерин кимна и свали чайника от горната полица.

— Да, на масата е.

Тя отвори бюфета и извади две чаши. Наля в едната чаша и тъкмо хвана другата, за да я напълни и тя се изплъзна от ръката ѝ.

— Добре ли си? — попита Гарет разтревожен и остави писмата.

Смутена, Катерин прекара пръсти назад в косата си и се наведе да събере стъклените парчета.

— Просто ми се зави свят за миг. Ще се оправя.

Гарет клекна до нея, за да ѝ помогне.

— Пак ли не се чувстваш добре?

— Не, но може би се застоях, по-дълго навън тази сутрин.

Той продължи мълчаливо да почиства пода от стъклата.

— Настояваш ли да се върна в магазина? Тази седмица наистина доста ти се струпа.

— Ще ми мине. Освен това знам, че имаш много работа.

Знаеше, че е права, но когато се приготви да тръгва, се изпълни с предчувствието, че не биваше да я послуша.

Той отпи дълга глътка и изведнъж усета спокойствието в кухнята.

— Отивам да проверя въглищата — каза той, изпитвайки нужда да прави нещо, каквото и да било. — Надявам се вече да са готови.

— Да сложа ли масата в това време?

— Разбира се. Ето тук е всичко, което ще ти трябва.

След като ѝ показа откъде да вземе приборите, той тръгна към верандата, насилвайки се да се отпусне и да пропъди спомените от съзнанието си. Провери въглищата и прецени, че им трябват още няколко минути, за да станат на жар. Отиде до моряшкия сандък и извади от него малък мях. Подпря го до парапета близо до скарата и си пое дълбоко въздух. Океанският въздух беше свеж, почти опияняващ, и за първи път, независимо от яркия спомен за Катерин преди минути, му беше приятно, че Тереза е тук. Дори се чувстваше щастлив — нещо, което отдавна не бе изпитвал.

И това не се дължеше само на непринуденото им общуване, а и на дребните неща, които правеше Тереза. На начина, по който се усмихваше, по който го гледаше, дори по който го беше хванала за ръка в ранния следобед. Започваше да му се струва, че я познава от много по-отдавна. Запита се дали това се дължи на приликата ѝ в много отношения с Катерин, или просто защото баща му го накара да разбере, че е крайно време да започне да се вижда с някого.

Докато той беше навън, Тереза се зае да подрежда масата. Постави чаши за вино до всяка чиния и извади от чекмеджето сребърни прибори. Видя, че вътре има и два малки свещника и свещи. Помисли си дали няма да претрупа масата с тях, но реши да ги сложи и да остави на него, ако иска, да ги запали. Тъкмо привърши, и Гарет влезе.

— Трябва да почакаме още мъничко. Искаш ли да седнем отвън, докато стане време?

Тереза взе бирата си и го последва. И сега духаше вятър, но не толкова силен, както предишната вечер. Тя се настани на стола до Гарет. Той изпружи крака и кръстоса глезени, дълбоко разкопчаната тънка риза разкриваше загорялата му от слънцето кожа. Беше отправил поглед към океана. Тя затвори за миг очи и си помисли, че отдавна не се е чувствала толкова жизнена.

— Сигурен съм, че от мястото, където живееш в Бостън, нямаш такава гледка — внезапно наруши той тишината.

— Така е, нямам. Живея в апартамент. Родителите ми не могат да ми се начудят как мога да живея в центъра на града. Според тях предградията са за предпочитане.

— А защо живееш там?

— Така свикнах още преди да се разведа. Но сега пък ми е по-удобно. На няколко минути път съм от редакцията. Училището на Кевин е през една пресечка и не се налага да шофирам по магистралата, освен когато излизам от града. Другата причина е, че исках да сменя обстановката, след като бракът ми се разпадна. Направо не можех да издържам, на погледите на съседите ми, когато научиха, че Дейвид се изнесе от къщи.

— В какъв смисъл?

Тя сви рамене и гласът ѝ стана по-тих.

— На никого от тях не съм казвала защо се разведохме с Дейвид. Реших, че не е тяхна работа да знаят.

— Разбира се, че не е.

Тя замълча, сякаш се унесе в спомени, после продължи:

— Да, но в техните представи Дейвид беше прекрасен съпруг, хубав, преуспяващ и не можеха да си представят, че е способен да извърши нещо нередно. Дори докато бяхме заедно, той се държеше безупречно. До края нямах представа, че има извънбрачна връзка. — Тя се обърна към него, лицето ѝ бе помръкнало. — Както казват, съпругата последна научава.

— А ти как научи?

— Може да ти прозвучи банално — заклати глава тя, — но го научих от пункта за химическо чистене. Когато отидох да взема дрехите му, жената ми подаде някакви бележки, които намерила в джоба му. Едната беше сметка от хотелска стая в центъра. По датата си спомних, че същата вечер си беше у дома, така че трябва да го е ползвал само следобеда. Той отрече, когато го попитах, но от начина, по който ме гледаше, разбрах, че ме лъже. Накрая всичко излезе наяве и аз подадох молба за развод.

Гарет я слушаше внимателно и се питаше как е могла да се влюби в човек, който е способен да ѝ причини такова нещо. Сякаш прочела мислите му, тя продължи:

— Дейвид е от онези мъже, които лесно могат да ти завъртят главата и да те накарат да им вярваш. Мисля, че дори самият той вярваше на повечето неща, които ми говореше. Запознахме се в колежа. Той беше умен и очарователен и аз бях поласкана, че проявява интерес към мен — съвсем младо, свито момиче, дошло направо от Небраска. Не приличаше на никого от момчетата, които познавах дотогава. А когато се оженихме, си мислех, че ми се очертава живот като в романите. Но той явно е бил далеч от тази мисъл, защото, както разбрах по-късно, започнал да ми изневерява още на петия месец след женитбата ни.

Тя пак замълча и Гарет погледна към шишето си с бира.

— Не знам какво да ти кажа.

— Няма нищо за казване. Всичко свърши и както ти споменах вчера, единственото, което искам от него, е да бъде добър баща на Кевин.

— Като те слушам, сякаш лесно си разрешила нещата.

— Съвсем не. Дейвид ме нарани дълбоко и ми трябваха повече от две години след сеансите ми при една много добра терапевтка, за да стигна до сегашното си състояние. Научих много от терапевтката, научих много и за самата себе си в този период. Веднъж, когато ѝ разказвах какъв подлец се оказа Дейвид, тя изтъкна, че ако продължавам да тая гняв към него, той ще продължава да ме владее, затова спрях да говоря по този въпрос.

Тя отпи глътка бира.

Гарет попита:

— Посъветва ли те нещо друго твоята терапевтка?

Тя се замисли, после леко се усмихна.

— А, да, сетих се. Каза ми, че ако се запозная с мъж, който ми напомня на Дейвид, веднага да се обърна и да избягам вдън гора.

— Аз напомням ли ти на Дейвид?

— Ни най-малко. Толкова си различен от него, че не можеш да си представиш.

— Това ме успокои — каза Гарет с престорена сериозност. — Защото в тази част на страната почти няма гори, та щеше да се наложи дълго да бягаш.

Тя се закикоти и Гарет отмести поглед към скарата. Видя, че въглищата са станали вече на жар и попита:

— Готова ли си за вечерята?

— Няма ли да ми покажеш останалото от тайната ти рецепта?

— С удоволствие — отвърна той, докато ставаха от местата си.

В кухнята той взе стъкленица с маринатата и напръска отгоре двете парчета месо. После ги извади от купата с бренди и ги напръска с марината и от другата страна. Отвори хладилника и взе оттам малко найлоново пликче.

— Това пък какво е? — попита Тереза.

— Това е лой — тлъстата част от месото, която обикновено се изрязва. Накарах месаря да ми я запази, когато му поръчвах филетата.

— И за какво служи?

— Сега ще видиш.

С филетата и една маша двамата се върнаха при скарата. Гарет остави машата до парапета, взе мяха и започна да издухва пепелта от въглените, като междувременно ѝ обясняваше какво прави.

— За да изпечеш великолепни стекове, ти трябва силна жар. С меха издухваш пепелта, за да няма нищо, което да намалява силата на жарта.