— В такъв случай те очаква изненада.

— Каква?

— Ами аз съм човекът, който прави най-хубавите стекове на света.

— О! Виж ти, нима?

— Ще ти го докажа — увери я той, а смехът ѝ проехтя като мелодия.

Докато вървяха към входната врата, Тереза огледа къщата за първи път. Беше относително малка — едноетажна, с правоъгълна форма, облицована с дъски, чиято боя беше поизлющена на места. За разлика от другите къщи в Райтсвил Бийч тя беше разположена направо на пясъка. Когато го попита защо не е върху повдигната основа, Гарет ѝ поясни, че била построена, преди да влезе в сила разпоредбата за противоураганен строеж.

— Сега сградите трябва да се строят така, че когато морето приижда, вълните да могат да минават под основната конструкция. Вероятно следващата ураганна буря ще отнесе тази стара къщурка в морето, но досега имах късмет.

— Това не те ли безпокои?

— Не особено. Къщата не е голяма и по тази причина мога да си позволя да я поддържам. Сигурно предишният собственик се е уморил най-накрая от силните бури, връхлитащи от океана, и затова се е отървал от нея.

Те се изкачиха по напуканите стълби и влязоха вътре. Първото, което направи впечатление на Тереза, беше изгледът от всекидневната. Прозорците, високи от пода до тавана, заемаха цялата задна стена на къщата и гледаха към задната веранда и Каролина Бийч.

— Невероятна гледка! — възкликна Тереза.

— Нали? От няколко години живея тук и все още не мога да я приема за реална.

В едната стена имаше камина, около която висяха десетина подводни снимки. Тя се приближи до тях.

— Мога ли да разгледам къщата?

— Разбира се. Аз пък ще ида да подготвя скарата, че има нужда да се почисти.

Гарет излезе през плъзгащата се стъклена врата. Когато остана сама, Тереза се застоя малко пред снимките, после тръгна да види останалата част от къщата. И в нея, като в повечето къщи на брега, удобно можеха да живеят не повече от двама души. Имаше само една спалня, в която се влизаше през всекидневната, и прозорците ѝ с изглед към брега също бяха високи от пода до тавана. В предната част на къщата — откъм улицата — се намираше кухнята, малка трапезария по-скоро ниша, отколкото стая и банята. Макар навсякъде да беше чисто и подредено, пак личеше, че не е било освежавано от години.

Връщайки се обратно към всекидневната, Тереза спря пред спалнята и надникна вътре. И там подводни снимки украсяваха стените. Освен тях точно над леглото висеше голяма карта на северно каролинското крайбрежие, на която бяха отбелязани местата на около петстотин потънали кораба. На нощното шкафче зърна снимка на жена в рамка. Огледа се, за да се увери, че Гарет е все още навън, и пристъпи навътре в стаята.

Катерин трябва да е била около двайсет и пет годишна, когато е починала. Изглежда, и тази снимка, като останалите на стената, беше правена от Гарет и тя се запита дали я е поставил в рамка преди, или след злополуката. Вдигна я и видя, че Катерин е била много хубава — малко по-дребна от нея, с руса коса, която се спускаше до средата на гърба ѝ. Въпреки че снимката беше малко зърнеста, като че ли преснимана от по-малка, очите на Катерин се виждаха доста ясно. Тъмнозелени и малко като котешки, те ѝ придаваха екзотичен вид, и като че ли се бяха вторачили в Терезините. Тя внимателно върна снимката на мястото ѝ, стараейки се да я постави пак под същия ъгъл. Когато се обърна да си върви, продължи да чувства, че Катерин наблюдава всяко нейно движение.

Тереза потисна това усещане и се погледна в огледалото над скрина с чекмеджета. За своя изненада видя втъкната в рамката му още една снимка на Катерин, но заедно с Гарет. Двамата стояха на палубата на „Хепънстанс“, усмихнати до уши. Тъй като яхтата изглеждаше така, сякаш е била току-що възстановена, вероятно снимката е била правена само няколко месеца преди смъртта на Катерин.

Очаквайки Гарет да влезе всеки момент, Тереза излезе от спалнята му, изпълнена донякъде с чувство на вина. Отиде до плъзгащите се стъклени врати, които водеха към верандата, и ги отвори. Гарет чистеше решетката на скарата и ѝ се усмихна, като я видя. Тя се приближи до него и се облегна на парапета.

— Ти ли си правил ония снимки на стената в дневната? — попита го тя.

Той отмахна кичур коса от челото с опакото на ръката си и отвърна:

— Да. Известно време взимах фотоапарата си всеки път, когато отивах да се гмуркам. Повечето окачих в магазина, но тъй като пак ми останаха доста, реших да окача няколко и на стените тук.

— Изглеждат професионално направени.

— Благодаря. Но мисля, че качеството им се дължи предимно на огромното количество, което направих. Ако знаеш колко несполучливи излязоха повечето.

Докато говореше, Гарет вдигна високо решетката. Въпреки че беше почерняла на места, изглеждаше готова за ползване и той я остави настрана. После взе чувалче с дървени въглища, сложи малко в табличката на скарата, която сигурно беше трийсетгодишна и ги понамести, за да ги изравни. След това пръсна върху всяка брикета малко газ за запалки.

Тереза подметна с шеговит тон:

— Знаеш ли, че вече използват за скарите пропан вместо въглища.

— Знам, но предпочитам начина, който ми е познат още от детството ми. Освен това така е и по-вкусно. А с пропан е все едно да печеш на печката в кухнята.

Тя се усмихна.

— Обеща да ми поднесеш най-вкусния стек, който съм яла досега.

— И ще го получиш. Имай ми вяра.

Той свърши да пръска и остави флакона с газ до чувалчето с дървени въглища.

— Сега ще ги оставя малко да се напоят. Искаш ли нещо за пиене?

— Какво имаш? — попита Тереза.

Гарет се изкашля.

— Бира, безалкохолно и виното, което донесе.

— Една бира ще ми дойде добре.

Той прибра чувалчето и флакона с газ в един стар моряшки сандък, които стоеше до външната стена на къщата. След като избърса подметките си от пясъка, влезе вътре, оставяйки стъклената врата отворена.

Докато го нямаше, Тереза вдигна глава и огледа плажа от вече клонеше на запад и повечето хора си бяха отишли, а малкото останали или тичаха, или се разхождаха бавно. Въпреки това поне десетина души минаха покрай къщата за краткото време, докато Гарет беше вътре.

— Не те ли уморяват всички тия хора, които минават оттук? — попита го Тереза, когато той се върна.

Той ѝ подаде бирата и отвърна.

— Не. Мен по цял ден ме няма тук. Обикновено, докато се прибера, плажът почти обезлюдява. А зимата не се мярка жива душа наоколо.

За миг тя си го представи как седи на верандата и наблюдава океана — сам, както винаги. Гарет бръкна в джоба на джинсите си и извади кибрит. Запали въглищата и се отдръпна, когато пламъците лумнаха. Лекият бриз подгони огъня в кръг.

— Е, сега вече се залавям с приготвянето на вечерята.

— Да ти помогна ли с нещо?

— То няма много за правене. Но ако си късметлийка, може и да ти разкрия моята тайна рецепта.

Тя наклони глава на една страна и го изгледа дяволито.

— Ама ти май си много старателен по отношение на тия стекове.

— Вярно е, но знам какво правя.

Той ѝ намигна и тя се разсмя, след което го последва в кухнята. Гарет отвори един от шкафовете и извади няколко картофа. Отиде до мивката, изми си ръцете, а след това и картофите. После се върна при печката и започна да увива всеки картоф във фолио и да го поставя върху решетката на фурната.

— А аз какво да правя?

— Нали ти казах, няма много за правене. Засега държа всичко под контрол. Купих една готова салата и с това приключва менюто.

Тереза се дръпна настрана, а Гарет пъхна решетката във фурната и извади салатата от хладилника. Хвърли на Тереза поглед с ъгълчето на окото си, докато пресилваше салатата в една купа. Защо така изведнъж му се прииска да бъде възможно по-близо до нея? С този въпрос в главата той пак отвори хладилника и извади филетата, които бе поръчал да му нарежат в магазина за тази вечер. След това взе от шкафа до хладилника останалите продукти, които му трябваха, и ги постави на плота до Тереза.

Тя му хвърли предизвикателна усмивка.

— И така, какво им е толкова специалното на тия филета?

Той пропъди натрапчивата мисъл от главата си и наля малко бренди в дълбока купа.

— Няколко неща. Първо, купуваш парчета месо с тази дебелина. Обикновено в магазина не ги режат толкова дебело, така че трябва да поискаш да са такива. После ги поръсваш с малко сол, черен пипер, чесън на прах и ги оставяш да киснат в бренди, докато дървените въглища станат на жар.

Той правеше това, което говореше, и за първи път, откакто се запознаха, видът му издаваше истинската му възраст. Въз основа на всичко, което ѝ бе разказал, тя прецени, че е най-малко четири години по-голям от нея.

— И това ли е тайната ти?

— Това е само началото — обеща той и като че ли едва сега забеляза колко е красива. — Малко преди да ги сложа на скарата, ще ги напръскам с вода, за да станат по-сочни. Останалото е начинът, по който ги печеш, а не с какво са подправени.

— Говориш така, сякаш си истински готвач.

— Не, чак истински готвач не съм, защото умея да правя само няколко неща, но напоследък рядко си готвя. Като се прибера вкъщи, обикновено гледам да приготвя нещо, което не изисква много труд и време.

— И аз съм същата. Ако не беше Кевин, едва ли изобщо бих готвила.

Той привърши с предварителните приготовления, отиде до едно чекмедже, откъдето извади нож, и пак застана до нея. След това взе няколко домата и започна да ги реже на кубчета.

— Ти май много се спогаждаш с Кевин.

— Вярно е. Надявам се да продължим така и занапред. Още е малък, но се безпокоя, като порасне, да не почне да прекарва по-малко време с мен.

— Аз не бих се безпокоил толкова. От начина, по който ми говориш, мисля, че двамата винаги ще бъдете близки.

— Дано да е така. Засега той е всичко, което имам… Не знам какво ще правя, когато започне да ме отстранява от живота си. Имам няколко приятелки с момчета и те ми казват, че това е неизбежно.