— Сигурно си много самотен понякога.

— Така е, но се старая да не мисля много за това. Отдал съм се на работата в магазина — а там винаги има какво да върша. Така дните ми минават по-бързо. Преди да се усетя, вече е станало време да си лягам, а на следващия ден всичко започва отначало.

Той се обърна да я погледне и плахо ѝ се усмихна. Ето че си го каза. Много отдавна искаше да го сподели с другиго, освен с баща си и накрая го сподели с жена от Бостън, която почти не познаваше. Тази жена бе успяла по някакъв начин да отвори врата, която той бе заковал здраво.

Тереза мълчеше. И тъй като той не продължи, попита:

— Кажи ми нещо за нея.

— За Катерин ли? — Гърлото на Гарет пресъхна. — Наистина ли искаш да знаеш?

— Да, наистина — отвърна тя с тих глас.

Той хвърли още една мидена черупка в прибоя, за да събере мислите си. Как би могъл да я опише с думи? И все пак част от него искаше да опита, искаше именно Тереза да го разбере. Противно на волята си беше принуден да се върне още веднъж в миналото.

— Здравей, миличък! — поздрави го Катерин, вдигайки поглед от цветята в градината. Не те очаквах толкова рано.

— Тази сутрин нямаше много хора в магазина, затова реших да прескоча да хапна вкъщи и да видя как си.

— Вече съм много по-добре.

— Мислиш ли, че беше настинка?

— Нямам представа. Но предполагам, че по-скоро беше от храната. Около час след като ти излезе, се почувствах добре и реших да се позанимая с градината.

— Виждам.

— Харесват ли ти тия цветя? — Тя посочи към ивица разкопана почва.

Гарет огледа посадените току-що теменужки покрай верандата и се усмихна.

— Страхотна са, но не смяташ ли, че трябва да оставиш малко повече пръст в лехата?

Тя кимна и избърсвайки челото си с опакото на ръката си, стана и примижа към него от яркото слънце.

— Много ли зле изглеждам?

Коленете ѝ бяха изцапани с пръст, на едната ѝ буза също имаше кални пръски. От вързаната ѝ на опашка коса се бяха измъкнали няколко кичура, лицето и беше зачервено и потно.

— Напротив, прекрасна си.

Катерин свали ръкавиците си и ги метна на верандата.

— Е, чак прекрасна не съм, но ти благодаря все пак. Хайде, ела да ти приготвя нещо за ядене. Знам, че трябва да се връщаш в магазина.

Гарет въздъхна и най-накрая обърна лице към Тереза, която го гледаше очаквателно. Той заговори тихо:

— Тя олицетворяваше всичко, което съм искал. Беше красива и чаровна, с остро чувство за хумор и ме подкрепяше във всяко начинание. На практика я познавах цял живот — още от училищните години. Оженихме се една година след като завършихме университета. Живяхме заедно шест години преди злополуката и това бяха най-хубавите години в живота ми. Когато я загубих… — той замълча, сякаш търсеше думи. — Не знам дали някога ще свикна с мисълта, че я няма.

Гарет така говореше за Катерин, че на Тереза ѝ стана много по-мъчно за него, отколкото си бе представяла. Това не се дължеше само на гласа му, но и на израза на лицето му още преди да почне да я описва — сякаш се разкъсваше между красотата на спомените и болката от връщането му към тях. Макар че писмата му бяха трогателни, тя не беше подготвена за това. Не биваше да разбуждам спомените му. Винаги съм знаела как се чувства. Нямаше никаква причина да го карам да говори за миналото.

„Не, има — неочаквано се обади друг глас в нея. — Трябваше лично да видиш реакцията му. Трябваше да разбереш дали е готов да загърби миналото си.“

След малко Гарет разсеяно хвърли останалите черупки във водата.

— Извинявай за това.

— За кое?

— Не трябваше да ти говоря за нея. Или поне не чак толкова.

— Няма нищо, Гарет. Нали аз го поисках, аз те помолих да ми разкажеш за нея.

— Нямах представа, че ще прозвучи по този начин. — Каза го така, сякаш имаше чувството, че е извършил нещо нередно.

Реакцията на Тереза беше почти инстинктивна. Тя пристъпи към него и бавно хвана ръката му. Когато го погледна, видя изненада в очите му, но той не се отдръпна.

— Загубил се съпруга… Повечето хора на нашата възраст дори не подозират какво значи това. — Докато тя търсеше подходящите думи, той беше забол поглед в краката си. — Твоите чувства говорят много за теб. Ти си от хората, които обичат един човек завинаги… Не бива да се срамуваш от това.

— Знам. Но ето вече три години…

— Един ден ще срещнеш отново някоя по-различна от другите. Това се случва на хора, които са се влюбвали само веднъж. То е в природата им.

Тя стисна ръката му и Гарет почувства, че го изпълва гореща вълна от допира ѝ. Не можеше да си обясни защо, но не му се искаше тя да го пусне.

— Надявам се да си права — успя най-сетне да отрони той.

— Права съм. Разбирам от тия неща. Забрави ли, че съм и майка?

Той се изсмя под носа си, опитвайки се да отпуши напрежението.

— Не съм забравил. И предполагам, че си добра майка.

Те се обърнаха и тръгнаха обратно към кея, разговаряйки за последните три години, без да си пускат ръцете. През цялото време, докато стигнаха до колата му и потеглиха към магазина, Гарет се чувстваше по-объркан от всеки друг път. През тези два дни се бяха случили толкова неочаквани неща. Тереза вече не беше непозната, но не беше и просто приятелка. Нямаше съмнение, че бе увлечен по нея. Но след няколко дни тя щеше да си замине и вероятно така щеше да е по-добре.

— За какво мислиш? — попита го тя.

Минаваха по моста в посока към Уилмингтън и „Айланд Дайвинг“ и Гарет превключи на по-висока предавка. Хайде де, подкани се той наум. Кажи ѝ точно какви мисли ти се въртят в главата.

— Ами мислех си — заговори той най-накрая, изненадан от себе си, — че ако нямаш някакви планове за довечера, ми се ще да те поканя на вечеря у дома. Тя се усмихна.

— Много се надявах да кажеш тъкмо това.

Той продължаваше да е изненадан от себе си, и когато отби наляво по улицата, водеща към магазина.

— Можеш ли да дойдеш вкъщи към осем? Имам да свърша някои неща в магазина и предполагам, че това ще ме позабави.

— Няма проблем. Къде живееш?

— В Каролина Бийч. Ще ти обясня как да стигнеш, като отидем в магазина.

Той паркира колата и Тереза го последва в канцеларията му. Гарет ѝ начерта на едно листче пътя до дома му, после, стараейки се да не изглежда толкова смутен, както се чувстваше, добави:

— Мисля, че лесно ще ме намериш… пикапът ми ще бъде пред къщата. Но ако се объркаш, най-отдолу съм ти написал телефона си.

След като тя си тръгна, Гарет се улови, че вече мисли за предстоящата вечер. Както седеше в канцеларията си, два въпроса, на които не можеше да си отговори, зачовъркаха съзнанието му! Първият беше: с какво толкова го привличаше Тереза? И вторият, защо изведнъж почувства, че е предал Катерин?

8

Докато Гарет си вършеше работата в магазина, Тереза прекара следващите няколко часа от следобеда в разглеждане на Уилмингтън. Тъй като не познаваше добре града, попита как да стигне до историческите му места, а после пообиколи магазините. Повечето от тях бяха предназначени предимно за туристи и тя намери няколко неща, които Кевин щеше да хареса, макар никак да не бяха по нейния вкус. Купи му и два чифта къси панталони, които да носи след завръщането си от Калифорния, и накрая се прибра в хотела да подремне малко. Последните два дни си бяха казали думата и тя мигом заспа.

Гарет от своя страна се сблъска с неприятности. Пратката с новата стока пристигна малко след като се бе върнал в магазина, но тя съдържаше и неща, които не му бяха нужни, та се наложи да се обади във фирмата, за да уреди връщането им. По-късно следобед му бе съобщено, че трима от учениците му, които си бяха записали часове по гмуркане за този уикенд, щели да отсъстват от града и отменяха часовете си. Не можа да се свърже и с никого от списъка на чакащите.

Към шест и половина се почувства изморен, и когато след малко приключи работата си за деня, изпусна дълбока въздишка на облекчение. На път за вкъщи се отби в бакалницата и купи някои необходими неща за вечерята. Прибра се, взе си един душ и се облече с джинси и лека памучна риза. Извади от хладилника бутилка бира, отвори я и отиде да седне на един от столовете от ковано желязо на задната веранда. Погледна часовника си — Тереза щеше да дойде скоро.


Гарет още седеше на задната веранда, когато чу откъм улицата шума на двигател, работещ на бавни обороти. Слезе от верандата и мина отстрани на къщата, откъдето видя Тереза да паркира точно зад лекотоварния му автомобил.

Тя слезе от колата си, облечена с джинси и същата онази блуза, която подчертаваше прелестите ѝ. Имаше отпочинал вид и когато, приближавайки се към него, му се усмихна сърдечно, той почувства, че увлечението му е станало още по-силно в сравнение с днес на обяд, и това го накара да се притесни поради причина, която не искаше да признае.

Той тръгна към нея възможно най-нехайно и по средата на пътя пресрещна Тереза, която носеше бутилка бяло вино. Веднага го лъхна аромат на парфюм — нещо, което дотогава не бе употребявала.

— Донесох малко вино — каза тя и му подаде шишето. — Реших, че може да върви с вечерята. — После, след кратка пауза, попита: — Как мина следобедът ти?

— Беше много натоварен. Клиентите не спряха да влизат до последната минута, а аз имах да прегледам куп документи. Фактически се прибрах едва преди малко. — Той тръгна към предната врата, Тереза го следваше. — А ти? Какво прави досега?

— Наложи се да подремна малко — каза тя, като че ли да го подкачи и той се засмя.

— Забравих да те питам дали не искаше нещо по-специално за вечеря?

— А ти какво си намислил да правиш?

— Реших да сложа филета на скара, но не съм сигурен дали обичаш такива неща.

— Шегуваш ли се? Забрави ли, че съм израснала в Небраска? Обожавам хубавия стек.