— О, Гарет, здравей! Благодаря, че се обаждаш. Как си?

Като чу гласа ѝ, го налегнаха спомените от предишната вечер. Усмихвайки се на себе си, той се опита да си я представи как изглежда в хотелската си стая.

— Добре съм, благодаря. Тъкмо преглеждам някои документи и попаднах на съобщението ти. С какво мога да ти услужа?

— Ами знаеш ли, снощи съм си забравила якето на яхтата и исках да те питам дали не си го прибрал?

— Не, не съм го видял, но не съм и проверявал. Къде си го забравила, в каютата ли?

— Не знам със сигурност.

Гарет помълча за миг.

— Добре тогава, ще ида да го потърся и ще ти се обадя дали съм го намерил.

— Много ли ще те притесня?

— Ни най-малко. Ще ми отнеме няколко минути. Ще бъдеш ли в хотела дотогава?

— Да, тук съм.

— Добре, щом се върна, ще ти се обадя.

Гарет ѝ каза „до скоро виждане“, излезе от магазина и забърза пеш към пристанището за яхти. Качи се на борда на „Хепънстанс“, отключи каютата и слезе долу. След като не намери якето вътре, качи се отново на палубата и я огледа. Най-накрая мерна част от него да се подава изпод седалката на кърмата. Взе го, провери дали не е изцапано и се върна в магазина.

Обади се по телефона от канцеларията си. Този път Тереза вдигна слушалката след първото иззвъняване.

— Пак съм аз — Гарет. Намерих якето ти.

Чу я да въздъхва с облекчение.

— Благодаря ти. Извинявай, че те разкарах.

— Не ми представляваше никаква трудност.

Тя замълча, сякаш се чудеше какво още да каже.

— Ще го задържиш ли при теб? До двайсет минути мога да дойда в магазина ти да си го взема.

— С удоволствие ще те изчакам — отвърна той.

След като затвори телефона, той се облегна назад на стола си и се размисли над случката. Значи още не е напуснала града и ще я види отново. Макар че не му стана ясно как е могла да забрави якето си, след като носеше само едно-две неща със себе си, друго нещо му стана безпределно ясно — радваше се, че се е получило така!

Не че имаше някакво значение, разбира се.


Тереза пристигна след двайсет минути, облечена с къси панталони и блуза без ръкави и с дълбоко деколте — тоалет, който разкриваше чудесната ѝ фигура. Когато влезе в магазина, Иън и Гарет я измериха с поглед, докато тя се оглеждаше наоколо. Накрая зърна Гарет, усмихна се и извика:

— Здравей!

Иън вдигна учуден вежди към Гарет, сякаш искаше да му каже: „Да не би да криеш нещо от мен?“ Гарет не му обърна внимание и тръгна към нея с якето ѝ в ръка. Знаеше, че Иън ще го наблюдава като под лупа и ще го поднася по-късно, макар че той нямаше намерение да обелва нито дума за нея.

— Нищо му няма — каза той, подавайки ѝ якето.

Докато я очакваше да дойде, си беше почистил ръцете от машинното масло и беше облякъл една от тениските, които се продаваха в магазина. Не беше ефектно облекло, но му придаваше по-спретнат вид, отколкото допреди малко. Поне беше съвсем чист.

— Благодаря ти още веднъж, че ми го донесе — каза тя и особеният ѝ поглед, който го бе привлякъл предишния ден, отново разбуди същото чувство. Той неволно се почеса по бузата.

— За мен беше удоволствие. Сигурно вятърът го е сбутал отдолу.

— Сигурно — отвърна тя и леко сви рамене, после си нагласи блузата на едното рамо.

Гарет не знаеше дали тя бърза, нито дали самият той я чака да си тръгне веднага. Изрече първите думи, които му дойдоха наум:

— Снощи прекарах много приятна вечер.

— Аз също.

Погледите им се кръстосаха и той се усмихна леко. Не знаеше какво друго да каже — отдавна не бе изпадал в такова положение. Въпреки че общуваше непринудено с клиенти и непознати, сега беше съвсем различно. Улови се, че пристъпва ту на единия, ту на другия крак и се чувстваше като шестнайсетгодишен. Най-накрая тя заговори:

— Струва ми се, че ти дължа нещо, задето ти отнех време за това яке.

— Стига глупости. Нищо не ми дължиш.

— Е, ако не за якето, то поне за снощната разходка.

Той поклати глава.

— И за нея също. Беше ми приятно, че дойде.

„Беше ми приятно, че дойде.“ Думите проехтяха в съзнанието му в мига, в който ги изрече. Допреди два дни щеше да му е трудно да си представи, че ги е казал на някого.

В дъното на магазина иззвъня телефонът и звукът го извади от унеса му. За да спечели време, попита:

— Само заради якето ли дойде чак дотук, или смяташе да поразгледаш града?

— Още не съм решила какво ще правя. Наближава време за обяд и може би ще отида да хапна някъде набързо. — Тя го загледа очаквателно. — Ще ми препоръчаш ли някое място?

Той се замисли, преди да отговори.

— На мен ми харесва „При Ханк“, на самия кей. Храната е прясна и изгледът е неземен.

— Къде по-точно се намира?

Той посочи назад през рамото си.

— В Райтсвил Бийч. Минаваш по моста за острова и свиваш вдясно. Няма да го подминеш… просто следи пътепоказателите за кея. Ресторантът се намира точно там.

— А каква храна предлагат там?

— Предимно морска. Имат страхотни скариди и стриди, но ако не искаш морски деликатеси, можеш да си поръчаш хамбургери или нещо от този род.

Тереза изчака, за да види дали ще добави още нещо, но понеже той си замълча, тя отмести поглед към витрината. За втори път от няколко минути насам Гарет се почувства неловко в нейно присъствие. Защо тази жена го караше да се чувства така? Най-накрая се окопити и заговори:

— Ако искаш, мога да ти покажа къде е. Аз също започнах да огладнявам, така че с удоволствие ще те придружа, стига да искаш компания.

Тя се усмихна.

— Ще ми бъде много приятно, Гарет.

Той усети облекчение.

— Пикапът ми е отзад. Искаш ли да отидем с него?

— Ами да, ти знаеш по-добре пътя — отвърна тя и Гарет я поведе през магазина към задния вход. Вървейки малко зад него, за да не ѝ вижда лицето, Тереза се усмихваше лекичко.

* * *

Ресторантът на Ханк съществуваше, откакто бе построен кеят, и се посещаваше редовно от местни хора и туристи. Посредствен като обзавеждане, но ползващ се с добро име, той наподобяваше на пристанищните ресторанти в Кейп Код — дъсчен под, ожулен и протрит от хилядите подметки с полепнал по тях пясък, големи прозорци с изглед към Атлантическия океан, окачени на стената снимки на трофейни риби. От едната страна имаше врата, водеща към кухнята, и Тереза зърна плата с прясна морска храна върху подноси в ръцете на сервитьори и сервитьорки с къси панталони и тъмносини фланелки, украсени с емблемата на ресторанта. Масите и столовете, дървени и масивни на вид, бяха надраскани от стотиците предишни посетители. Заведението не изискваше друго облекло, освен плажно и както забеляза Тереза, повечето хора изглеждаха така, сякаш допреди малко са се препичали на слънце.

— Уверявам те — каза Гарет, докато вървяха между масите, — че храната тук е превъзходна въпреки вида на ресторанта.

Двамата седнаха на една маса в единия ъгъл и Гарет отмести две празни бутилки от бира, които още не бяха прибрани. Основните ястия бяха изброени между видове подправки, включително кетчуп, табаско, сос тартар и сос коктейл, както и сос, наречен просто „Ханк“. Обшитите с найлон листове на картата с менюто изглеждаха така, сякаш не бяха подменяни с години. Тереза обходи с поглед заведението и видя, че почти всички маси са заети.

— Пълно е — отбеляза тя, докато се наместваше на стола си.

— Както винаги. Дори преди Райтсвил Бийч да стане известен за туристите, това място се превърна в нещо като легенда. В петък и събота вечер трябва да чакаш с часове, за да се освободи маса.

— И какво привлича хората?

— Храната и цените. Всяка сутрин Ханк получава огромно количество прясна риба и скариди и човек си тръгва оттук преял за не повече от десет долара с бакшиша. Вътре влизат и две бири.

— И как го постига?

— Чрез оборота, предполагам. Както ти казах, тук винаги е претъпкано.

— Значи извадихме късмет, че веднага си намерихме маса.

— Да, така е. Но дойдохме малко по-рано и изпреварихме местните жители, а летовниците не се задържат дълго. Те хапват набързо и бягат отново на плажа.

Тя хвърли още един поглед на ресторанта, преди да отвори картата с менюто.

— Какво ще ми препоръчаш?

— Обичаш ли морска храна?

— Обожавам я.

— Тогава започни с риба тон или делфин. И двете са страшно вкусни.

— Делфин?

Той се изсмя тихичко.

— Не става дума за морския бозайник, а за вид риба. Но ние тук така я наричаме.

— Май ще предпочета риба тон — каза тя и намигна. — За по-сигурно.

— Да не би да мислиш, че си измислям?

— Просто не знам какво да си мисля — заговори тя шеговито. — Не забравяй, че се запознахме едва вчера. Не те познавам достатъчно, за да съм сигурна на какво си способен.

— Това ме обижда — отвърна ѝ той със същия престорен тон, което я разсмя.

Той също се разсмя и след миг тя го изненада, като се пресегна през масата и го побутна за ръката, Катерин правеше същото, когато искаше да привлече вниманието му към нещо, внезапно си спомни той.

— Виж онзи там — каза Тереза и посочи с брадичка към прозорците.

Гарет извърна глава. По кея вървеше възрастен мъж с въдичарски принадлежности и нищо във външния му вид нямаше да привлече вниманието му, ако не беше големият папагал, кацнал на рамото му.

Гарет поклати глава и се усмихна, продължавайки да усеща допира от пръстите ѝ върху ръката си.

— Какви ли не образи можеш да срещнеш тук. Още не сме станали Калифорния, но натам вървим.

Тереза не откъсваше поглед от мъжа с папагала.

— Не е лошо да си вземеш и ти такъв папагал за компания, когато излизаш с яхтата.

— За да ми развали тишината и спокойствието ли? Като си знам късмета, ще ми се падне някой, който няма да говори, ами само ще кряска през цялото време и положително ще ми отхапе част от ухото веднага щом вятърът промени посоката си.

— Да, но пък ще приличаш на пират.