7

— И какво стана после?

Наведен над чашата си с кафе, Джеб Блейк говореше със сипкав глас. Близо седемдесетгодишен, той беше висок и слаб — дори прекалено слаб — и имаше дълбоко набраздено лице. Оредяващата му коса беше почти бяла, а адамовата му ябълка изпъкваше силно от гушата му. Ръцете му, татуирани и нашарени с белези от рани, бяха обсипани с петънца от слънцето, а кокалчетата на пръстите му бяха непрекъснато подути от дългите години прекарани на вода в лов на скариди. Ако не бяха очите му, човек би го помислил за изнежен и болнав, но щеше да е много далеч от истината. Той все още работеше почти всеки ден, само че вече на почасова работа, и винаги тръгваше от къщи призори и се прибираше по пладне.

— Нищо. Тя се качи в колата си и си отиде.

Джеб Блейк изгледа сина си, докато навиваше първата от дузината цигари, които щеше да изпуши за деня. Години наред лекарят го беше предупреждавал, че се самоубива с тия цигари, но тъй като същият лекар почина от сърдечен удар на шейсет години, Джеб нямаше много вяра на медицинските съвети. Гарет също си мислеше понякога, че баща му ще го надживее.

— Май е било губене на време, а?

Гарет се изуми от откровеността на баща си.

— Не, татко, съвсем не беше губене на време. Прекарах много хубава вечер. Тя е приятна събеседничка и компанията ѝ ми хареса.

— Но няма да се видите пак.

Гарет отпи глътка кафе и поклати глава.

— Едва ли. Нали ти казах, дошла е тук на почивка.

— За колко време?

— Не знам, не я попитах.

— Защо не я попита?

Гарет си взе още едно пакетче сметана и го изля в кафето си.

— Защо толкова те интересува? Просто излязох да се поразходя с една жена и ми беше приятно. Не виждам какво повече мога да ти кажа.

— Аз пък виждам.

— Какво например?

— Например дали ти е харесала жената дотолкова, че да започнеш да се срещаш отново с хора.

Гарет продължи замислен да разбърква кафето си. Ето че пак се започна. Макар с годините да бе свикнал на въпросите на баща си, тази сутрин никак не му се подхващаше пак тази тема.

— Татко, вече сме говорили за това.

— Знам, но се тревожа за теб. Прекалено дълго време оставаш сам.

— Не е така.

— Така е — каза с изненадващо мек глас баща му.

— Не искам да споря с теб, татко.

— Аз също. Вече опитах и видях, че няма полза. — Джеб Блейк се усмихна и след миг мълчание смени темата.

— Добре, кажи ми нещо за нея.

Гарет не побърза да отговори. Противно на волята си снощи, докато не заспа, непрекъснато си мислеше за нея.

— За Тереза ли? Ами тя е привлекателна и интелигентна. И много чаровна.

— Свободна ли е?

— Мисля, че да. Разведена е и вероятно не е обвързана с някого, щом е дошла на почивка сама.

Докато синът му говореше, Джеб изучаваше внимателно изражението на лицето му. После отпи нова глътка от кафето си и рече:

— Харесала ти е, нали?

Погледнеше ли баща си в очите, Гарет знаеше, че ще му е трудно да го излъже.

— Да, хареса ми. Но вече ти казах — не знам дали ще я видя отново. Дори не знам къде е отседнала, а доколкото разбрах, май днес си заминава.

Баща му задържа поглед в него, после предпазливо зададе следващия си въпрос:

— А ако оставаше и ти знаеше къде е отседнала, щеше ли да я потърсиш?

Гарет извърна глава, без да отговори. Баща му се пресегна над масата и го хвана за ръката. Въпреки напредналата си възраст той имаше силни ръце, но сега го стисна леко, колкото да привлече вниманието му.

— Синко, вече минаха три години. Знам, че я обичаше, но е време да се освободиш от тази мъка. Сам разбираш, че трябва да се освободиш, нали?

Той се забави, преди да отговори:

— Да, татко, разбирам, но не е толкова лесно.

— Нищо, което е от значение, не е лесно. Запомни това.

След няколко минути те изпиха кафето си. Гарет остави два долара на масата в крайпътното заведение и последва баща си към пикапа си на паркинга. Когато Гарет стигна най-накрая в магазина си, в главата му се въртяха най-различни мисли. След като разбра, че не е в състояние да се съсредоточи в счетоводните документи, реши да отиде отново на доковете, за да довърши поне ремонта на двигателя, който бе почнал вчера. Въпреки че днес се налагаше да прекара няколко часа в магазина, в момента имаше нужда да остане сам.


Гарет извади от пикапа си кутията с инструменти и я занесе на катера, който използваше за практическите занимания по подводен спорт. Старият китоловен кораб „Бостън“ беше достатъчно голям и можеше спокойно да побере осем курсисти и необходимата леко водолазна екипировка за гмуркане. Работата по двигателя беше бавна, но не и трудна, а той беше отхвърлил доста от нея предишния ден. Докато сваляше кожуха от двигателя, се размисли над разговора с баща си. Той е прав, разбира се. Няма никакъв смисъл да продължава да живее с мъката си, но Бог му е свидетел, че просто не знае как да престане. Катерин беше означавала всичко за него. Достатъчно му беше да го погледне и, като че ли всички проблеми се разрешаваха. А когато му се усмихнеше… Господи, никоя друга жена не беше способна да се усмихва така. И да му бъде отнето всичко това… не, не беше честно! Нещо повече — беше прегрешение. Защо точно тя? Защо точно на него? Месеци наред, докато лежеше буден по цели нощи, въпросите, които си задаваше, започваха винаги с „дали, ако“. Дали, ако бе изчакала секунда само, преди да пресече улицата… Дали, ако бяха останали да закусват малко по-дълго… Дали, ако беше тръгнал с нея онази сутрин, вместо да отиде направо в магазина… Хиляди „дали, ако“ и нито крачка по-близо до проумяването на злополуката от мига, в който се бе случила.

Опита да прогони от съзнанието си тези мисли и да се съсредоточи върху настоящата си работа. Освободи карбуратора от болтовете и го свали от двигателя. Започна внимателно да го разглобява, като поглеждаше дали не е пробит отвътре. Не смяташе, че той е източникът на повредата, но искаше да се увери за всеки случай.

Избърса потта от челото си и едва тогава забеляза, че слънцето се бе издигнало високо над хоризонта. Спомни си, че вчера по това време беше видял Тереза да се приближава към „Хепънстанс“. Веднага я беше забелязал ако не по друга причина, то поради факта, че беше сама. Жените, които изглеждаха като нея, никога не идваха в яхтклуба сами. Обикновено ги придружаваха заможни господа на възраст, които притежаваха яхти, закотвени на отсрещната страна на пристанището. Когато я видя да спира до неговата яхта, той се изненада, макар да предполагаше, че тя само ще я огледа и ще си продължи по пътя. Повечето хора правеха така. Но тъй като тя се застоя доста дълго и дори започна да се разхожда наоколо, му мина през ума, че е дошла на доковете не само за да види „Хепънстанс“ отблизо, ами има и друга причина. Любопитството му нарасна и той тръгна да я заговори. В първия момент не бе обърнал внимание, но когато вечерта се приближаваше до лодката за уговорената им среща, си спомни за странния начин, по който го погледна за първи път — сякаш бе разпознала нещо в него, нещо, което той обикновено криеше заровено дълбоко в сърцето си. И още нещо — тя, като че ли знаеше повече за него, отколкото искаше да признае.

Тогава бе тръснал глава, за да пропъди тази необоснована мисъл. Нали малко след това му бе казала, че видяла изрезките от вестници в магазина — може би затова го бе изгледала тъй странно. Замисли се и реши, че това е обяснението. Беше сигурен, че не я е виждал преди — щеше да я запомни, освен това тя идваше от Бостън. Но дори и днес продължаваше да го човърка някакво съмнение.

Не че имаше значение.

Разходиха се с яхтата, прекараха приятно и накрая се сбогуваха. И всичко свърши. Както каза и на баща си — не можеше да се свърже с нея дори и да искаше. В този момент тя може би вече пътуваше обратно за Бостън или за някъде другаде преди това, а него го чакаше толкова много работа тази седмица. Лятото беше най-благоприятният сезон за леко водолазни курсове и всичките му уикенди до края на август бяха запълнени с часове. Нямаше нито време, нито сили да звъни по всички хотели в Уилмингтън, за да я намери. Но и да я намери, какво ще ѝ каже? Какво ще ѝ каже, което да не прозвучи нелепо?

С тези въпроси в главата той продължи да търси повредата в двигателя. След като откри спукана скоба и я смени със здрава той монтира карбуратора обратно и запали двигателя с манивела. Сега шумът му звучеше много по-добре. Той отвърза въжетата и изведе „Бостън Уейлър“ извън пристанището за четирийсет и пет минути. Изпробва двигателя на различни обороти, няколко пъти го спира и включва, и когато се увери, че работи нормално върна кораба до кея. Доволен, че му бе отнело по-малко време от предвиденото, той прибра инструментите си, сложи ги обратно в багажника на пикапа и пое към „Айланд Дайвинг“.

Както обикновено завари куп документи, струпани на бюрото му. Повечето бяха заявки, вече попълнени, за набавяне на изчерпаните артикули. Имаше и няколко сметки. Той седна и започна бързо да обработва купчината.

Малко преди единайсет часа свърши по-голямата част от работата си и тръгна към витрината на магазина. Иън, един от продавачите му за през летния сезон, говореше по телефона, и когато Гарет мина покрай него, той му подаде три листчета. Първите две бяха от дистрибутори и от набързо написаните кратки бележки ставаше ясно, че е станало объркване с някои от заявките. Още нещо, което трябва да се оправи, помисли си той на път за канцеларията си.

Третото листче зачете в движение, и когато видя от кого е се спря, за да го препрочете, и се увери, че няма никаква грешка. После влезе в стаята си и затвори вратата след себе си. Набра телефонния номер от бележката и съобщи вътрешния.

Тереза Осбърн четеше вестник, когато телефонът иззвъня и тя го вдигна след второто позвъняване.

— Здравей, Тереза! Гарет се обажда. Оставила си ми съобщение.

Стори му се, че ѝ стана приятно, като го чу.