Той не ѝ отговори веднага.

— Добре, ако това ще те удовлетвори, обещавам.

Усмихна ѝ се нежно.

Катерин се притисна до него.

— Щастлива съм Гарет.

Когато споменът най-сетне избледня, Гарет се изкашля и докосна Тереза по ръката, за да привлече вниманието ѝ.

— Погледни небето — посочи той нагоре, опитвайки се да поддържа естествен разговор. — Преди времето на секстантите и компасите моряците са се ориентирали по звездите. Ей там е Полярната звезда. Тя винаги сочи севера.

Тереза огледа небето.

— Как разпознаваш звездите?

— Като се използват някои основни съзвездия. Можеш ли да различиш Голямата мечка?

— Да, разбира се.

— Ако теглиш мислено права линия от горната крайна звезда, тя сочи Полярната звезда.

Тереза проследи посоката на ръката му, сочеща към звездите, за които той говореше, и се замисли за него и за нещата, които го интересуваха. Ветроходство, подводен спорт, риболов, ориентиране по звездите — всичко, свързано с океана. Или по-точно всичко, което би му дало възможност да остава сам часове наред.

Гарет се пресегна да вземе тъмносиния си дъждобран, който бе оставил до щурвала, и го облече.

— Финикийците са били може би най-големите изследователи на океаните в историята. През VI век преди новата ера те заявили, че са плавали около континента Африка, но никой не им повярвал, защото се кълнели, че Северната звезда била изчезнала по средата на пътуването им. Но тя наистина е изчезнала.

— Защо?

— Защото те са влезли в южното полукълбо. Така историците разбрали по-късно, че са казвали истината. Преди това никой не бил виждал това да се случва или и да го е видял, не го е записал. Трябвало е да минат две хиляди години, за да се докаже, че финикийците са били прави.

Тя кимна, представяйки си тяхното далечно плаване. Запита се защо не е учила такива неща, докато е растяла, и се възхити на този мъж, че ги знаеше. И изведнъж разбра защо Катерин се е влюбила в него. Не толкова, че е необикновено привлекателен или амбициозен, или дори чаровен. Това беше едната страна. По-важното беше, че той живееше живота си по свои собствени правила. Имаше нещо загадъчно и различно в начина, по който се държеше, нещо много мъжествено. И това го отличаваше от всеки мъж, когото бе срещала дотогава.

Гарет ѝ хвърли поглед, когато не я чу да му отговаря, и отново забеляза колко е хубава. В тъмнината бледата ѝ кожа изглеждаше като безплътна и той се улови, че си представя как прекарва пръсти по бузите ѝ. И побърза да тръсне глава, за да се отърси от подобни мисли.

Но не можа. Вятърът разрошваше косата ѝ и от гледката стомахът му се сви. Откога не се е чувствал така? От много отдавна със сигурност. Но не можеше да направи нищо. Нито времето беше подходящо, нито мястото… нито човекът. Дълбоко в себе си се запита дали изобщо нещо щеше да е отново подходящо някой ден.

— Надявам се, че не съм те отегчил — рече той най-сетне с пресилено спокойствие, — но винаги са ме увличали такива истории.

Тя се обърна към него и се усмихна.

— Не, ни най-малко. Историята ми хареса. Просто се замислих през какви ли перипетии са преминали тия хора. Не е много лесно да тръгнеш към нещо напълно непознато.

— Наистина не е лесно — отвърна той с чувството, че тя по някакъв начин бе прочела мислите му.

Светлините от постройките край брега трептяха в бавно слягащата си мъгла. „Хепънстанс“ се поклащаше върху вълните, докато се приближаваше към пролива. Тереза погледна през рамо, за да види къде са ѝ нещата, които бе донесла със себе си. Якето ѝ беше издухано от вятъра в един ъгъл близо до каютата. Да не го забравя, като слизам, напомни си тя.

Макар Гарет да ѝ бе казал, че обикновено плава сам с яхтата, тя се запита дали не е качвал на борда друга жена, освен Катерин. И ако не, каква ли може да е причината? Беше усетила, че през цялото време я наблюдаваше внимателно, но крадешком. И дори да бе привлякла любопитството му, с нищо не се издаваше. Не настояваше да узнае нещо, за което тя избягваше да говори, не я попита дали си има някого. През цялата вечер държанието му не прехвърляше границите на обичайния интерес.

Гарет завъртя някакъв превключвател и няколко малки лампи, обточващи яхтата, светнаха. Светлината не беше толкова силна, че двамата да се виждат, но пък беше достатъчна другите плавателни съдове да виждат лодката им. Той посочи към тъмния бряг.

— Проливът е ей там, между трепкащите светлинки. — И завъртя щурвала в тази посока. Платната се надиплиха и гикът се измести за миг, преди да заеме първоначалното си положение. След малко попита: — Е, хареса ли ти първата разходка с ветроходна яхта?

— Много. Беше чудесно.

— Радвам се. Не може да се каже, че стигнахме до южното полукълбо, но какво да се прави, дотолкова се простират възможностите ми.

После двамата, застанали един до друг, видимо потънаха в мисли. В тъмнината, на около четиристотин метра от тях, се появи друг ветроход, който също се прибираше в пристанището. Държейки се на разстояние, Гарет се огледа на всички страни, за да се увери, че наблизо няма още някой кораб. Тереза забеляза, че мъглата беше закрила хоризонта.

Тя се обърна да погледне Гарет — вятърът развяваше косата му назад, незакопчаният дъждобран стигаше до средата на бедрата му и изглеждаше доста износен, сякаш го ползваше от дълги години. С него Гарет изглеждаше по-едър и тъкмо този негов образ щеше да се запечата завинаги в съзнанието ѝ, този и както го видя за първи път.

Докато се приближаваха до брега, Тереза изведнъж бе обхваната от съмнение, че ще се видят отново. След минути щяха да слязат на брега и да се сбогуват. Съмняваше се, че той ще ѝ предложи пак да се разходят с яхтата, а тя не би се самопоканила. Не и се струваше редно.

Навлязоха в пролива и поеха по посока на пристанището за яхти. Гарет и този път поддържаше „Хепънстанс“ в средата на водния път и Тереза забеляза няколко триъгълни знака, очертаващи канала. Той задържа ветрилата вдигнати почти до същото положение, когато ги бе вдигнал за първи път, после ги смъкна със същата пъргавина, с която бе водил яхтата цялата вечер. След това включи двигателя и те минаха покрай закотвените от сутринта други яхти. Гарет скочи на пристана и привърза здраво „Хепънстанс“ за кея.

В това време Тереза тръгна към кърмата, за да си вземе нещата. В последния момент обаче се замисли, вдигна кошницата, а със свободната си ръка набута още малко по-навътре под седалката якето си. Когато Гарет я попита дали всичко е наред тя се изкашля и отвърна:

— Да, да, тъкмо си прибирам нещата. — Тя тръгна към стълбичката, и когато пое подадената му ръка, за да слезе, отново усети силата му.

Двамата се загледаха за миг един в друг, сякаш се питаха какво ще последва по-нататък, след което Гарет посочи яхтата.

— Трябва да я приготвя и заключа за през нощта, а това ще отнеме време.

Тя кимна и рече:

— Така и предположих.

— Искаш ли преди това да те изпратя до колата ти?

— О, да. — И двамата тръгнаха един до друг по рампата. Когато стигнаха до колата, която бе взела под наем, Гарет я изчака да извади ключа от кошницата си.

— Както вече ти казах — заговори тя, докато отключваше вратата, — прекарах чудесна вечер.

— Аз също.

— Би трябвало по-често да качваш хора на борда. Те ще остават много доволни.

Той се усмихна.

— Ще го имам предвид.

За миг погледите им се срещнаха и на него му се стори, че вижда Катерин в тъмнината.

— Е, време е да тръгвам — каза той, леко смутен. — Утре трябва да ставам рано. — След като тя кимна, той, не знаейки какво друго да направи, ѝ подаде ръка. — Беше ми приятно, че се запознах с теб, Тереза. Надявам се да прекараш добре почивката си.

Малко странно се почувства да се ръкува с него след току-що прекараната вечер заедно, но щеше да се изненада, ако беше постъпил другояче.

— Благодаря ти за всичко, Гарет. И на мен ми беше приятно, че се запознахме.

Тя седна зад волана и запали двигателя. Гарет затвори вратата ѝ отвън, когато тя включи на скорост. Усмихна му се още веднъж, погледна в огледалото за обратно виждане и бавно изкара колата на заден ход. Гарет ѝ помаха, когато тя започна да се отдалечава, и проследи с поглед колата, докато напусне района на пристанището. След това се обърна и се запъти обратно към доковете, питайки се защо се чувства някак особено.

Двайсет минути по-късно, когато Гарет привършваше работата си по „Хепънстанс“, Тереза отключи вратата на хотелската си стая и влезе вътре. Метна нещата си върху леглото и тръгна към банята. Наплиска лицето си със студена вода и изми зъбите си, преди да започне да се съблича. После, излегната на леглото, със запалена само нощна лампа, тя затвори очи и съсредоточи мислите си върху Гарет.

Дейвид щеше да се държи съвсем различно, ако беше я извел на разходка с яхта. През цялата вечер щеше да се държи така, че да се покаже в най-добрата си светлина. „Случайно имам бутилка вино. Ще пийнеш ли една чаша?“ — и положително щеше да говори малко повече за себе си. Но без да разкрива съществени неща — Дейвид много добре знаеше кога самоувереността надхвърля границата на надменността — и щеше да се постарае да не я надхвърли веднага. Докато не го опознаеше, човек никога нямаше да разбере, че следва грижливо обмислен план за постигане на възможно най-добро впечатление. Колкото до Гарет, тя веднага разбра, че той не преиграва. Държеше се съвсем естествено и това я заинтригува. И все пак, дали постъпи правилно? Още не беше сигурна. Донякъде действията ѝ бяха манипулативни, а никак не ѝ се искаше да мисли за себе си по този начин.

Но станалото, станало. Беше взела решение и връщане назад нямаше. Тя загаси нощната лампа и след като очите ѝ привикнаха на тъмнината, се загледа към пространството между леко спуснатите пердета. Сърповидната луна беше вече изгряла и хвърляше лъч светлина върху леглото. Чувстваше, че не може да отдели поглед от нея, но най-накрая тялото ѝ се отпусна и тя затвори очи за сън.