Докато я гледаше, по някакъв начин тя му заприлича на Катерин. Особено по израза на лицето ѝ — такъв един мечтателен, както бе загледана във водата. Без да иска, мислите му се върнаха назад до деня, в който двамата с Катерин бяха излезли с яхтата за последен път. Отново изпита чувство на вина, въпреки че полагаше усилия да го потисне. Тръсна глава и разсеяно разхлаби каишката на часовника си, после отново я върна на предишното ѝ положение.

— Наистина е много красиво тук — заговори най-накрая Тереза и се обърна към него. — Благодаря ти, че ме покани.

Стана му приятно, че тя наруши мълчанието.

— Чувствай се удобно. Хубаво е човек да има компания от време на време.

Тя се усмихна и се запита какво ли искаше да каже.

— Сам ли плаваш обикновено?

Той се облегна назад и протегна крака.

— Обикновено, да. Действа ми отморяващо след работа. Колкото и да е бил напрегнат денят, щом се кача в лодката, и вятърът издухва всичко.

— Толкова ли е уморително гмуркането?

— Нямам предвид гмуркането. То е приятната част. Другото е малко или повече изморително — воденето на документация, работата с хора, които отменят урока в последния момент, зареждането на магазина. Понякога денят може да стане много дълъг.

— О, сигурно. Но на теб ти харесва, нали?

— Да, харесва ми. Не бих заменил работата си за нищо друго. — Той оправи часовника на китката си. — А ти, Тереза, с какво се занимаваш? — Това беше един от малкото безопасни въпроси, които бе намислил да зададе през целия ден.

— Водя рубрика в „Бостън таймс“.

— На почивка ли си тук?

Тя замълча за миг, преди до отговори.

— Може и така да се каже.

Той кимна, явно бе очаквал такъв отговор.

— За какво пишеш?

— За родителството — усмихна се тя и не ѝ убягна изненадания му поглед, същия поглед, който беше забелязвала в очите на всеки мъж, с когото се виждаше за първи път. — Имам син — продължи тя. — На дванайсет години.

Той повдигна вежди.

— На дванайсет?

— Защо, учудва ли те?

— Да. Изглеждаш млада за толкова голям син.

— Приемам го за комплимент — засмя се тя самодоволно, че не е лапнала въдицата. Още не беше готова да издаде възрастта си. — Но е така, дванайсетгодишен е. Искаш ли да го видиш на снимка?

— Разбира се.

Тя бръкна в чантата си за портфейла, извади от него снимка и я подаде на Гарет. Той я погледа известно време, после вдигна поглед към нея.

— Метнал се е на теб — отбеляза той, връщайки ѝ снимката. — Много хубаво момче.

— Благодаря. — Докато прибираше снимката, го попита: — А ти? Имаш ли деца?

— Не — поклати глава той, — нямам деца, поне не знам да имам.

Тя се изкикоти на отговора му, а той продължи:

— Как се казва синът ти?

— Кевин.

— Той с теб ли е?

— Не, при баща си в Калифорния е. Ние сме разведени от няколко години.

Гарет само кимна, после се обърна през рамо да види друг ветроход, който плаваше в далечината. Тереза на свой ред го огледа и в настъпилото мълчание долови колко е спокоен океанът навътре в сравнение с водния път. Единствените звуци идваха от платната, които се издуваха от вятъра и от вълните, които пореше „Хепънстанс“. Установи колко различно звучат гласовете им тук, в открито море, отколкото на пристана, сякаш липсата на прегради щеше да ги носи из въздуха завинаги.

— Искаш ли да видиш останалата част от яхтата? — попита Гарет.

— С удоволствие — кимна тя.

Гарет стана и провери отново платната, после поведе Тереза към каютата. Когато той отвори вратата, отново го заляха частични спомени, заровени отдавна, но разбутани сега вероятно от присъствието на друга жена.


Катерин седеше до малката масичка с вече отворена бутилка вино. В отсрещния край на масата имаше ваза с едно-единствено цвете, в която се отразяваше светлината от малка запалена свещ. Пламъкът и се полюшваше с движението на лодката и хвърляше дълги сенки в каютата. В полумрака съзря призрачната ѝ усмивка.

— Исках, да те изненадам приятно каза тя. — Отдавна не сме вечеряли на светлината на свещ.

Гарет погледна към малката печка. Върху нея стояха две загърнати във фолио чинии.

— Кога донесе всичко това на борда?

— Докато ти беше на работа.


Тереза се движеше безмълвно около него, оставяйки го сам с мислите си. Дори да беше забелязала смълчаването му, с нищо не го показа и Гарет мислено ѝ благодари за това.

Вляво от Тереза цяла седалка заемаше едната страна на каютата и беше достатъчно дълга и широка за удобно спане, срещу нея се намираше малка масичка за двама души, до вратата имаше мивка и малка печка, а под нея — нисък хладилник. Друга врата водеше към спалната каюта.

Докато тя разглеждаше помещението, Гарет стоеше настрана с ръце на хълбока. Не се суетеше около нея, както биха постъпили някои мъже, а ѝ оставяше достатъчно пространство да се движи. Чувстваше обаче, че я наблюдава, макар че не го правеше открито. След малко тя каза:

— Отвън не личи, че е толкова просторна.

— Вярно е. Изненадващо е, нали?

— Да. И както виждам, е побрала всичко, което ти е нужно.

— Така е. Стига да поискам, мога да отпраша с нея за Европа, макар че не е препоръчително. Но мен ме устройва чудесно.

Той заобиколи Тереза и отиде до хладилника, отвори го и извади кутия кока-кола.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Да, с удоволствие. — Тя прекара длан по стените и усети качеството на дървото.

— Какво предпочиташ? Имам севън-ъп и кока-кола.

— Севън-ъп — отвърна тя.

Той извади друга кутия и ѝ я подаде. Пръстите им се докоснаха за миг, докато тя я поемаше.

— Нямам лед на борда, но поне е студена.

— Ще се постарая да понеса несгодите — рече тя и той се усмихна.

Тереза отвори кутията, отпи глътка и я остави на масичката.

Докато отваряше своята напитка, Гарет се замисли за онова, което му бе казала преди малко. Има дванайсетгодишен син, води рубрика във вестник, което предполага, че е завършила колеж. Ако чак след това се е омъжила и е родила… значи трябва да е с четири-пет години по-млада от него. Наистина не изглеждаше по-възрастна, но пък и не се държеше като повечето двайсет и няколко годишни, които познаваше в града. В държането ѝ се долавяше зрелост, нещо, което беше присъщо за хора, преживели и върхове, и спадове в живота.

Не че имаше някакво значение.

Тереза се загледа в снимката, окачена на една от стените. На нея Гарет Блейк стоеше на кея и държеше голяма риба, изглеждаше много по-млад. Беше усмихнат до уши и жизнерадостното му лице ѝ напомни на Кевин, когато вкараше гол по време на футболен мач.

Тя наруши внезапно настъпилото мълчание.

— Както виждам, и с риболов се занимаваш. — И посочи снимката.

Той се доближи до нея и тя почувства топлината, която се излъчваше от тялото му. Лъхна я миризма на сол и вятър.

— Да — отвърна той тихо. — Баща ми беше ловец на скариди и аз, кажи-речи, отраснах във водата.

— Кога е правена снимката?

— Преди десетина години… Точно преди последната ми година в колежа. Имаше състезание по риболов и с баща ми решихме да прекараме няколко нощи по Гълфстрийм. Тогава уловихме тази риба, на стотина километра от брега. Близо седем часа ни отне да я хванем и качим на борда, защото баща ми държеше да ме научи да ловя риба по старовремския начин.

— А какъв е той?

Той се изсмя леко.

— В основни линии това означаваше, че си изподрах ръцете, а на другия ден не можех да си мръдна рамото. Кордата, която използвахме, не беше достатъчно здрава за такава огромна риба, затова, когато тя се хвана на куката, ние я оставихме да се отдалечи, доколкото позволяваше дължината на кордата, после започнахме бавно да навиваме макарата, след това пак я пуснахме и така цял ден, докато рибата се изтощи.

— Нещо като в „Старецът и морето“ на Хемингуей.

— Нещо такова, само че аз се почувствах старец едва на следващия ден. Баща ми обаче като нищо можеше да изиграе тази роля във филма.

Тереза отново погледна снимката.

— Този до теб ли е баща ти?

— Да, това е той.

— Приличаш на него — отбеляза тя.

Гарет се усмихна леко, питайки се дали трябва да го приеме като комплимент. После покани с ръка Тереза да седне на масата и се настани срещу нея.

— Спомена, че си учил в колеж — заговори отново тя, след като се настани удобно.

Погледите им се срещнаха.

— Да. Завърших университета в Северна Каролина и специализирах морска биология. Нищо друго не ме интересуваше и тъй като баща ми каза да не се връщам у дома без диплома, реших да запиша нещо, което да ми бъде от полза.

— И реши да купиш магазина…

Той поклати глава.

— Не, поне не веднага. След университета започнах работа в морския институт „Дюк“, но заплащането не беше високо. Тогава се явих на изпити за получаване на разрешително за инструктор по подводно плуване и през уикендите започнах да преподавам гмуркане. Магазинът купих няколко години по-късно. — Той повдигна едната си вежда. — А сега ти ми кажи нещо за себе си.

Тереза отпи глътка севън-ъп, преди да заговори:

— Моят живот не е толкова вълнуващ като твоя. Израснах в Омаха, Небраска, и завърших колеж в Браун. След това работих на няколко различни места и се занимавах с различни неща докато накрая се установих в Бостън. Работя в „Таймс“ от девет години, но едва преди няколко години започнах да водя рубрика. Преди това бях репортерка.

— И харесва ли ти да водиш рубрика?

Тя замълча за миг, сякаш сега за първи път се замисляше над такъв въпрос.

— Благодарна работа е — отвърна тя най-накрая. — Дори сега е по-благодарна, отколкото, когато започнах. Мога да взимам Кевин от училище и имам свободата да пиша каквото си искам, стига да съвпада с темата на рубриката. Освен това е доста добре платена и не мога да се оплача, само че… — тя замълча отново — само че вече не е толкова предизвикателна както преди. Не ме разбирай погрешно — харесва ми това, което върша, но понякога имам чувството, че пиша все едно и също. И това нямаше да е толкова лошо, ако не бяха многото ми грижи за Кевин. Мисля, че сега съм типичната претрупана от работа самотна майка, ако разбираш какво искам да кажа.