Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

Гарет му отговори, че няма да може.

— Ще изляза на разходка с яхтата, но няма да съм сам.

След кратка пауза баща му попита:

— С жена ли?

Гарет му разказа набързо за запознанството си с Тереза.

— Струваш ми се малко възбуден за предстоящата ти среща — отбеляза баща му.

— Не, татко, не съм. И това не е среща. Нали ти казах, просто отиваме на разходка. Тя никога не се била качвала на платноходка.

— Хубава ли е?

— Какво значение има?

— Никакво, но чувствам, че се вълнуваш като пред среща.

— Не е среща, татко.

— Щом тъй казваш…

Гарет я видя да върви по пристана минути след седем часа. Беше облечена с къси панталони и червена блуза без ръкави, в едната ръка носеше кошница, а в другата — пуловер и леко яке. Не изглеждаше развълнувана като него, а и лицето ѝ не издаваше какво мисли, докато се приближаваше до него. Той се помъчи да се отърси от мислите си, когато накрая тя застана до лодката.

— Здравей! — поздрави го тя непринудено. — Не закъснях много, нали?

Той свали ръкавиците си, докато ѝ отговаряше:

— О, здрасти! Не, изобщо не си закъсняла. Аз дойдох по-рано, за да подготвя нещата.

— И какво, приключи ли?

Той хвърли един поглед навсякъде.

— Да, струва ми се. Чакай да ти помогна да се качиш.

Той остави настрана ръкавиците и протегна ръка. Тереза му подаде нещата, които носеше, и той ги остави на една от седалките, наредени на палубата. Когато пое двете ѝ ръце, тя почувства мазолите на дланта му. След като я качи благополучно на борда, той посочи с ръка към щурвала и попита:

— Готова ли си да отплаваме?

— Когато кажеш.

— Тогава иди да седнеш отпред. Сега ще я изкарам от пристанището. Искаш ли да пийнеш нещо, преди да тръгнем? Имам газирана вода в хладилника.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Чувствам се добре в момента.

Тя огледа палубата и си избра да седне на една от ъгловите седалки. Видя го как завъртя ключа и задейства двигателя. После той отстъпи назад от щурвала и освободи двете въжета, с които лодката бе привързана към пристана. „Хепънстанс“ бавно започна да се измъква на заден ход. Леко изненадана, Тереза отбеляза:

— Не знаех, че има и двигател.

Гарет се обърна през рамо и отвърна с висок глас.

— Той е малък, служи само за излизане и влизане в пристанището. Сложихме нов, след като я ремонтирахме.

„Хепънстанс“ се отдалечи от пристана, после и от акваторията за яхти. Когато излезе на открития между островен воден път, той я обърна към вятъра и изключи двигателя. След като сложи отново ръкавиците си и вдигна бързо платното, Гарет застана до Тереза и се наведе близо до нея.

— Внимавай да не си удариш главата… Гикът ще се завърти над теб.

Последваха няколко чевръсти движения на ръцете му. Тя наведе глава и установи, че всичко стана точно както ѝ бе казал. Гикът се завъртя над главата ѝ и прикрепеното към него платно улови вятъра. Още не бе мигнала, и Гарет се озова отново зад щурвала. Докато правеше някои корекции, току обръщаше глава, за да поглежда към платното, явно да се увери, че всичко е наред. Цялата работа не отне повече от трийсет секунди.

— Не знаех, че се налага да извършваш всичко с такава бързина. Все си мислех, че ветроходството е мързелив спорт.

Той я погледна през рамо. И Катерин обичаше да седи на същото място и на светлината на залязващото слънце за миг си представи, че тя е там. Побърза да пропъди тази мисъл и се изкашля.

— То си е така, но едва когато се излезе в открито море и наоколо няма никой. В момента обаче плаваме по междуостровния воден път и трябва да внимаваме, докато се разминаваме с другите плавателни съдове.

Той поддържаше щурвала почти неподвижно и Тереза почувства как „Хепънстанс“ постепенно започна да набира скорост. Тя стана от мястото си, тръгна към Гарет и се спря до него. Духаше вятър и макар че го усещаше по лицето си, имаше чувството, че не е достатъчно силен, за да издуе ветрилото.

— Така. Е, мисля, че всичко е наред — рече той с усмивка и я погледна. — Ще плаваме, без да става нужда да променяме ъгъла на ветрилото. Освен ако вятърът не задуха в друга посока.

Те се движеха към протока. Тъй като виждаше колко е съсредоточен Гарет в управлението на яхтата, Тереза си мълчеше. Оглеждаше го с ъгълчето на окото си — силните му ръце на щурвала, дългите му крака, които поемаха тежестта на тялото му според накланянето на лодката от вятъра.

В настъпилото мълчание Тереза се огледа наоколо. Като повечето ветроходни яхти и тази имаше две нива — долната външна палуба, където се намираха те, и предната палуба, по-висока с около метър и двайсет, която се простираше до носа на лодката. Там беше разположена каютата с два малки илюминатора, покрити отвън с тънък пласт сол, който пречеше да се види вътрешността ѝ. Тясна врата водеше към каютата, но беше толкова ниска, че човек трябваше да се наведе, за да прекрачи вътре.

Тереза отново се обърна към Гарет и се запита на колко ли е години. На трийсет и няколко вероятно — не можеше да определи точно. Дори и това, че го гледаше отблизо, не ѝ помогна — лицето му беше толкова обветрено и измършавяло, че положително го състаряваше.

Отново си помисли, че той не е най-хубавият мъж, когото бе виждала, но от него се излъчваше нещо, което привличаше погледа, нещо, което трудно можеше да се улови.

Когато се чу по телефона с Диана, преди да дойде на срещата, се беше опитала да ѝ го опише, но тъй като той не приличаше на никого от мъжете в Бостън, които познаваше, не ѝ се удаде лесно. Каза ѝ само, че е горе-долу на нейната възраст, че е хубав по негов начин, но че изглежда естествено атлетичен, сякаш телосложението му е в резултат на живота, който си бе избрал да води. Толкова можа да ѝ каже засега, макар че след като отново го видя отблизо, разбра колко е далече всъщност от истината.

Диана се бе въодушевила много, когато ѝ каза също, че привечер той ще я води на разходка с яхтата. Тереза обаче бе обхваната от известни притеснения веднага след като прие поканата. Известно време изпитваше страх от мисълта, че тръгва сама с напълно непознат човек — и то в открито море, — но опита да се успокои, че опасенията ѝ са неоснователни. „Ами това е нещо като среща — насърчаваше се тя през целия следобед. — Не ѝ придавай особено голямо значение.“ Когато обаче стана време да тръгва към яхтклуба, не беше напълно уверена, че е така. Накрая реши да го приеме като нещо, което трябва да свърши, и то не само заради самата себе си, но и заради Диана, която щеше да я смъмри, ако се откажеше.

Когато наближиха протока, Гарет Блейк завъртя щурвала. Яхтата откликна и започна да се отдалечава от бреговете, насочвайки се към дълбоките води на междуостровния воден път. Докато въртеше щурвала, Гарет обръщаше глава ту на една, ту на друга страна, внимавайки да не се доближи много до други плавателни съдове. Въпреки променливия вятър, той създаваше впечатлението, че владее напълно яхтата и че знае точно какво прави.

Птици, подобни на чайки, кръжаха над тях, докато яхтата се плъзгаше по повърхността. Платната ѝ плющяха силно от попътния вятър, водата препускаше от двете ѝ страни. Като че ли всичко наоколо се движеше под сивеещото небе над Северна Каролина.

Тереза кръстоса ръце пред гърдите си и се пресегна да си вземе пуловера. Нахлузи го и се зарадва, че бе предвидила да го вземе със себе си. Въздухът беше станал по-хладен, слънцето се спускаше по-бързо, отколкото бе очаквала и чезнещата светлина се отразяваше във ветрилата и хвърляше сенки почти върху цялата палуба.

Точно зад лодката буйната вода съскаше и се въртеше и тя се наведе, за да я погледне по-отблизо. Наблюдаването на разпенена вода действаше хипнотизиращо. Стараейки се да пази равновесие, тя се хвана за парапета и усети, че има нужда да бъде загладен още малко с шкурка. Когато обаче се вгледа, видя, че грапавината се дължи на издълбаните в дървото думи:

Вълни, предизвикани от по-големите кораби, ги разклащаха от време на време и Тереза тръгна отново към Гарет. Той беше завъртял отново щурвала, този път по-рязко, и тя долови бърза усмивка по лицето му, когато ѝ посочи напред, към безбрежния океан. Остана да го наблюдава, докато той извеждаше яхтата от водите на протока.

За първи път в живота си бе направила нещо спонтанно, нещо, на което допреди седмица дори не си бе представяла, че е способна. И сега, когато го направи, не знаеше със сигурност какво да очаква. Ами ако се окаже, че Гарет изобщо не се побира в представите ѝ? Вярно, щеше да се прибере обратно в Бостън с отговор… но засега смяташе, че не бива да си тръгва веднага. Прекалено много неща се случиха вече…

Когато „Хепънстанс“ се отдалечи достатъчно от останалите кораби, Гарет помоли Тереза да подържи щурвала.

— Просто го дръж в това положение.

Той отново нагласи платната, този път много по-бързо, както ѝ се стори. След като се увери, че яхтата се движи по посока на вятъра, застопори щурвала с въже, вързано с малка хлабавина за стаксела.

— Така, това ще свърши работа — каза той и потупа щурвала, за да провери дали не се измества. — Вече можем да седнем, ако искаш.

— Но няма ли да го държиш?

— Нали затова го закрепих така. Понякога, когато вятърът се променя често, щурвалът трябва да се държи през цялото време. Но тази вечер извадихме късмет с времето. Можем да плаваме с часове в тази посока.

Гарет тръгна към седалката, която си беше избрала Тереза, и след като провери дали няма нещо зад гърба ѝ, което да закача дрехите ѝ, се разположи срещу нея. Вятърът духаше в лицето ѝ, тя приглади косата си назад и отмести поглед към водната шир и слънцето, което бавно се спускаше по далечния хоризонт.

Гарет я наблюдаваше. Сигурно е висока някъде към метър и седемдесет, предположи той, има стройна фигура и хубаво лице, прилича на фотомодел от списание. Но според него тя привличаше не само с външния си вид. Беше интелигентна, което се долавяше веднага, и уверена в себе си, сякаш живееше по свои собствени правила. А тези качества имат значение, без тях красотата не струва нищо.