Гарет отстъпи крачка назад, сякаш му беше нужно малко повече пространство, за да диша.

— Да, напълно. Аз не съм много придирчив.

— Добре — каза тя и замълча, изчаквайки го да каже още нещо, но той не продума и тя несъзнателно намести дръжката на чантата на рамото си. — В такъв случай, до довечера. Ще се видим тук, при яхтата, нали?

— Да, тук — потвърди той и долови напрежение в гласа си. После се изкашля и добави с лека усмивка: — Ще бъде много приятно. Ще ви хареса.

— Не се и съмнявам. До довечера!

Тя се обърна и тръгна по рампата с развята от вятъра коса. Докато се отдалечаваше, Гарет се сети какво бе забравил.

— Ей! — извика той след нея.

Тя се спря и се обърна, засенчвайки очите си с ръка.

— Да?

Той направи няколко крачки към нея.

— Забравих да питам за името ви.

— Тереза. Тереза Осбърн.

— Аз съм Гарет Блейк.

— Добре, Гарет. Ще се видим в седем.

И тя отново се обърна и се отдалечи със стегната крачка. Гарет проследи с поглед фигурата ѝ, опитвайки да сложи в ред обърканите си чувства. Макар че, от една страна, беше развълнуван от тази среща, от друга, усещаше, че има нещо нередно в цялата тази работа. Знаеше, че няма причина да изпитва вина, но именно това изпитваше и много му се прииска да има начин да се отърси от това чувство.

Но, естествено, че нямаше. Никога не е имало.

6

Стрелките на часовника скоро щяха да отбележат седем часа, но за Гарет Блейк времето беше спряло преди три години, когато Катерин слезе от тротоара и беше бутната от кола, шофирана от възрастен мъж, които не успя да спре навреме и с това промени завинаги живота на цели две семейства. През следващите седмици гневът му към шофьора постепенно отстъпи място на планове за отмъщение, което така и не осъществи, тъй като скръбта му го направи неспособен да върши каквото и да било. Не можеше да спи повече от три часа в денонощието, разплакваше се всеки път, когато видеше дрехите ѝ в гардероба, и отслабна с близо десет килограма, тъй като не слагаше нищо в уста, освен кафе и солени бисквити. След месец пропуши за първи път в живота си и започна да пие, за да удави непоносимата мъка, която го налягаше всяка вечер. Баща му пое временно работата в магазина, а Гарет по цял ден седеше мълчалив на задната веранда на къщата си и опитваше да си представи живота си без Катерин. Дори вече не изпитваше желание да живее повече и понякога се надяваше, че соленият, влажен въздух ще го погълне и ще го избави от самотата му занапред.

Най-тежко му беше, когато не можеше да си спомни ден, в който да не е бил заедно с Катерин. Познаваха се почти цял живот, учеха в едни и същи училища. В трети клас в гимназията станаха най-добри приятели и тогава той ѝ поднесе две картички за Деня на свети Валентин, но след това продължиха да учат в различни паралелки до завършването на гимназия. Тогава Катерин беше слабичка и най-дребната сред съученичките си и макар че Гарет беше отделил специално място за нея в сърцето си, не забеляза кога се бе превърнала в привлекателна девойка. В ученическите години те нито веднъж не излязоха заедно на разходка, нито дори на кино, но след четири години в Чапел Хил, където той специализираше морска биология, най-неочаквано я срещна в Райтсвил Бийч и мигом си даде сметка колко глупаво е постъпил. Тя вече не беше онова слабичко момиченце, което помнеше. Пред него стоеше красива млада жена с форми, които караха и мъже, и жени да се обръщат след нея. Косата ѝ беше руса, в очите ѝ се таеше безгранична загадъчност. И когато той най-накрая успя да затвори уста от прехласване и я попита какво ще прави по-късно същата вечер, те започнаха приятелство, което ги доведе до брак и до шест прекрасни години съвместен живот.

През първата им брачна нощ, останали сами в хотелската стая, осветена само от свещи, тя му подаде двете любовни картички, които ѝ бе поднесъл навремето, и се разсмя, като видя израза на лицето му. „Разбира се, че ги запазих — прошепна тя, докато обвиваше ръце около врата му, — тогава обичах за първи път. Любовта е любов, независимо на колко години си, и съзнавам, че ако ти бях дала време, ти щеше да се върнеш при мен.“

Всеки път, когато Гарет се уловеше, че мисли за нея, той си спомняше как точно изглеждаше тя или онази нощ, или последния път, когато бяха излезли с яхтата. Дори сега си спомняше ясно последната им вечер — косата ѝ се вееше от силния вятър и по усмихнатото ѝ лице бе изписан възторг.

— Чувстваш, ли пръските? — извика тя възбудено, когато застана при носа на яхтата. Беше се хванала за едно въже и се накланяше в посоката на вятъра, а профилът ѝ се очертаваше на фона на искрящото небе.

— Внимавай! — предупреди я Гарет, без да изпуска щурвала.

Тя се наведе още повече и загледа през рамо.

— Сериозно говоря! — извика той отново. За миг му се стори, че пръстите ѝ се охлабиха около въжето и той бързо пусна щурвала, но точно тогава чу високият ѝ смях. И я видя как отново се изправи. Пристъпвайки леко, както винаги, тя се върна до него и обви ръце около раменете му. Целувайки го по ухото, прошепна умолително:

— Притесних ли те?

— Винаги ме притесняваш, когато правиш такива неща.

— Не ми говори така грубо — престори се тя на обидена. — Не и сега, когато си само мой.

— Всяка вечер съм само твой.

— Но не и по този начин — отвърна тя и отново го целуна. След това хвърли бърз поглед наоколо и добави: — Защо не свием платната и не пуснем котвата?

— Сега?

Тя кимна.

— Освен, разбира се, ако смяташ да плаваме цяла нощ.

С потаен поглед, който не издаваше нищо, тя отвори вратата на кабината и изчезна от поглед. Четири минути по-късно лодката беше здраво закотвена и той влезе в кабината след нея…

Гарет въздъхна тежко, сякаш да издуха спомените си като дим. Въпреки че събитията през онази вечер се бяха врязали ясно в съзнанието му, той се улови, че колкото повече време минаваше, толкова по-трудно успяваше да си представи как точно изглеждаше Катерин. Малко по малко чертите на лицето ѝ избледняваха пред очите му и макар да знаеше, че забравата помага да смекчи мъката, най-много от всичко му се искаше да я види отново. През последните три години само веднъж бе отворил албума със снимки и това го потопи в такава скръб, че той се зарече никога повече да не го докосва. Виждаше я ясно само нощем, след като заспеше. Обичаше да я сънува, понеже тогава имаше чувството, че е все още жива. Тя говореше и се движеше, а той я прегръщаше и за миг, като че ли всичко беше като наяве. Но сънищата го изцеждаха, събуждаше се изтощен и потиснат. Понякога отиваше в магазина и цяла сутрин оставаше заключен в канцеларията си, за да не разговаря с никого.

Баща му се опитваше да му помогне по всякакъв начин. Той също бе загубил съпруга и разбираше какво преживява синът му. Гарет го навестяваше най-малко веднъж в седмицата и винаги се чувстваше добре в неговата компания. Той беше единственият, който можеше да го разбере, тъй като и двамата изпитваха едни и същи чувства. Миналата година баща му го посъветва да си намери някоя жена. „Не е хубаво да си винаги сам — каза му той. — Все едно че си се предал.“ Гарет съзнаваше, че това е самата истина, но работата беше там, че не му се искаше да се среща с друга жена. Откакто загуби Катерин, не бе докосвал жена, но по-лошото беше, че изобщо не изпитваше подобно желание. Имаше чувството, че част от него също си бе отишла завинаги. Когато веднъж запита баща си защо трябва да следва съвета му, след като самият той също не се бе оженил повторно, баща му само извърна поглед настрани. След малко обаче изрече нещо, което оттогава не спря да преследва и двамата, нещо, което по-късно си даде сметка, че щеше да е по-добре никога да не бе споменавал.

„Мислиш ли, че щеше да е възможно да намеря друга, напълно подходяща да замести майка ти?“

След време Гарет се върна в магазина и започна отново да работи, полагайки всички усилия да продължи да живее. Застояваше се до късно в канцеларията, подреждаше документацията, пренареждаше щандовете само защото беше по-безболезнено, отколкото да стои вкъщи. Установи, че когато се прибираше у дома по тъмно и запалеше само две-три лампи, тогава нейните неща не се набиваха в очите му и присъствието ѝ не беше чак толкова осезаемо. Постепенно свикна да живее отново сам, да си готви, да чисти, да пуска пералнята, дори излизаше да поработи в градината, както правеше Катерин, макар че не му доставяше удоволствие, както на нея.

Мислеше, че започва да се съвзема, но когато дойде време да опакова вещите ѝ, почувства, че сърце не му даваше да го направи. Накрая баща му взе нещата в свои ръце. След като прекара цял един уикенд в гмуркане, Гарет се прибра и завари дома си опразнен от вещите на Катерин. Къщата му се стори пуста и той не видя причина да остава в нея повече. До един месец я продаде и си купи по-малка край Каролина Бийч, като си мислеше, че най-накрая ще може да се съвземе напълно. До известна степен вече трета година успяваше.

Но баща му не бе прибрал всичко. В една малка кутия, която държеше в нощното си шкафче, Гарет беше запазил няколко неща, с които не можеше да се раздели — картичките за Деня на свети Валентин, брачната ѝ халка и още няколко дреболии, които за другиго не представляваха никаква ценност. Обичаше късно вечер да ги подържи в ръцете си и дори, когато баща му понякога му казваше, че вече се е съвзел, той се съгласяваше, но знаеше, че лъже — че не е така. За него нищо вече нямаше да бъде същото.


Гарет Блейк отиде на пристанището за яхти няколко минути по-рано, за да приготви „Хепънстанс“ за път. Свали калъфа на платното, отключи каютата и провери общото състояние на яхтата.

Баща му се беше обадил по телефона минута преди той да тръгне, и Гарет се сети за разговора им.

— Искаш ли да наминеш за вечеря? — беше го попитал той.