5

Тереза се събуди по навик рано, стана и отиде да погледне през прозореца. Слънцето над Северна Каролина хвърляше златисти призми през леката утринна мъгла и тя отвори балконската врата, за да проветри стаята.

Съблече пижамата си в банята и пусна душа. Докато влизаше в кабинката, си помисли колко лесно стигна дотук. Преди по-малко от четирийсет и осем часа седеше с Диана и двете изучаваха писмата, обаждаха се по телефона и търсеха Гарет. След това на път за вкъщи се отби у Ела, която отново се съгласи да наглежда Харви и да ѝ събира пощата.

На следващия ден отиде в библиотеката и прегледа няколко книги за подводния спорт. Стори ѝ се напълно логична постъпка. Годините ѝ като репортерка я бяха научили да не взима нищо на доверие, да работи по план и да се подготвя възможно най-добре за предстоящата си задача.

Най-накрая си състави простичък план. Ще отиде в „Айланд Дайвинг“, ще разгледа магазина с надеждата да види там Блейк.

Ако се окаже мъж на седемдесет години или двайсет и една годишен студент, просто ще си излезе и ще се върне у дома. Но ако инстинктите ѝ не я лъжеха и той се окажеше приблизително на нейната възраст, тогава ще опита да го заговори. Затова беше отделила време да узнае нещо повече за подводния спорт — искаше да покаже, че е запозната донякъде с тази тема. И вероятно щеше да научи нещо повече за него, ако се разговореха, нещо, което я интересува, без да му казва прекалено много за себе си. Тогава щеше да има по-ясна представа за положението.

Ами после? За тази част не бе напълно сигурна. Не бива да казва цялата истина на Гарет за пристигането си тук — това щеше да е лудост. „Здравейте! Прочетох писмата ви до Катерин и като разбрах колко много сте я обичали, си помислих, че именно вие сте мъжът, когото търся.“ Не, никакви такива! Другата възможност също не беше за предпочитане. „Здравейте! Аз съм от «Бостън таймс». Намерих ваши писма. Може ли да напиша материал за тях?“ Не, и това не върви. Както и нито една друга идея, която бе минала през ума ѝ.

Но пък не беше дошла от толкова далече, за да се отказва точно сега, независимо от факта, че още не бе намислила какво да говори. Освен това нали Диана я посъветва, ако нищо не се получи, просто да вземе обратния самолет за Бостън.

Тя излезе от кабинката на душа, изсуши тялото си и намаза ръцете и краката си с лосион, после си сложи бяла блуза без ръкави, шорти „Деним“ и бели сандали. Искаше да изглежда небрежно облечена и го постигна. Нямаше намерение да се набива в очи. В края на краищата не знаеше какво я очаква и искаше да прецени положението от своя гледна точка, без да се налага да влиза в контакт с други хора. Когато най-накрая беше готова да тръгва, отвори телефонния указател и си записа на едно листче адреса на „Айланд Дайвинг“. Пое си два пъти дълбоко въздух и миг по-късно вече вървеше по коридора на хотела. Отново си повтори наум мантрата2, която ѝ каза Диана.

Най-напред влезе в друг магазин, откъдето си купи карта на Уилмингтън. Освен това продавачката я упъти и тя лесно се ориентира, макар че градът се оказа по-голям, отколкото си го бе представяла. Улиците бяха пълни с коли, особено мостовете, водещи към островите край бреговата ивица. До Кюър Бийч, Каролина Бийч и Райтсвил Бийч се стигаше по мостове от града и цялото движение бе насочено предимно натам.

„Айлавд Дайвинг“ се намираше близо до яхтклуба. След като остави почти целия град зад гърба си, движението понамаля, и когато стигна до улицата, която търсеше, превключи на по-ниска скорост и започна да се оглежда за магазина.

Оказа се малко по-надолу от пресечката, от която беше отбила в улицата. Както и предположи, пред него бяха паркирани няколко автомобила. Тя спря колата недалече от входа.

Постройката беше стара и дървена, избеляла от соления въздух и морските ветрове. Едната ѝ страна гледаше към междуостровния воден път „Атлантик“. Ръчно нарисувана табела висеше на две ръждясали вериги, а витрините носеха отпечатъка на хиляди дъждовни бури.

Тя слезе от колата, приглади назад няколко кичура, паднали върху лицето ѝ, и тръгна към магазина. Спря се, преди да отвори вратата, за да си поеме отново въздух и да събере мислите си, после прекрачи прага, полагайки огромни усилия да изглежда така, сякаш е най-обикновена клиентка.

Тръгна бавно между щандовете, като поглеждаше към купувачите, някои от които вземаха по нещо от рафтовете, оглеждаха го и пак го връщаха на мястото му. Търсеше да открие с поглед някого, на когото да личи, че работи тук. Вглеждаше се крадешком във всеки мъж в магазина и се питаше: „Вие ли сте Гарет?“ Но всички изглеждаха външни хора.

Тя продължи към задната стена и се озова пред един щанд, над който висяха в рамки изрезки от вестници и списания. След като ги огледа набързо, се наведе по-близо и изведнъж установи, че се е натъкнала на отговора на първия си въпрос относно загадъчния Гарет Блейк.

Най-накрая видя как изглежда той.

Първата изрезка от вестник беше за подводния спорт и обяснението под снимката гласеше: „Гарет Блейк от «Аланд Дайвинг» подготвя курсистите си за първото гмуркане в океана.“

На снимката Гарет оправяше ремъците на дихателния апарат на гърба на един от учениците си. Излезе, че двете с Диана са били прави, когато разсъждаваха за възрастта му. Той изглеждаше трийсет и няколко годишен, със слабо лице и къса кестенява коса, която като че ли бе поизбеляла от дългите часове, прекарани на слънце. Беше с няколко сантиметра по-висок от учениците си и безръкавната му фланелка разкриваше ясно изпъкнали мускули на ръцете.

Тъй като снимката беше малко зърнеста, тя не можа да определи цвета на очите му, макар че ясно се виждаше обветреното му лице. Забелязваха се дори и малки бръчици около очите му, но те можеха да бъдат в резултат на примижаването му срещу слънцето.

Тя зачете внимателно статията, като се стараеше да запомни кога той провежда курсовете си и някои подробности около получаването на разрешително за практикуване. Вторият материал беше без снимка и в него се разказваше за гмуркането до потънали кораби, което беше много разпространено в Северна Каролина. Научи, че в този район има регистрирани над петстотин корабокрушения и затова бе известен като Гробницата на Атлантическия океан. Поради многото острови близо до брега от векове насам кораби засядали на плитчините.

Третата статия, също без снимка, се отнасяше до „Монитор“, първия брониран кораб на Федералния съюз от времето на Гражданската война, който на път за Южна Каролина, потънал недалеч от нос Хатерас през 1862 година, докато бил теглен на буксир от един парен кораб. Останките му най-накрая били намерени и Гарет Блейк заедно с други водолази от морския институт „Дюк“ били помолени да се гмурнат до дъното на океана, за да проучат възможностите за изваждането на кораба.

Четвъртият материал беше посветен на „Хепънстанс“. Имаше осем снимки на яхтата, снимана от най-различен ъгъл отвътре и отвън, и с подробности около възстановяването ѝ. Минавала за уникална с това, че била направена цялата от дърво и била построена в Лисабон, Португалия, през 1927 година. Проектирана от Херешоф, един от най-известните морски инженери по онова време, тя имала дълга и интересна история включително и това, че била използвана във Втората световна война, за да шпионира немските гарнизони, разположени покрай бреговете на Франция. Най-накрая лодката поела към Нантъкет, където била купена от местен търговец. Когато преди четири години Гарет Блейк я купил, тя била в окаяно състояние и той заедно със съпругата си Катерин я възстановили напълно.

Катерин…

Тереза погледна датата на материала. Април, 1992 година. В него не се споменаваше, че Катерин е починала, и тъй като едно от писмата, които притежаваше, е било намерено преди три години в Норфолк, значеше, че Катерин трябва да е починала някъде през 1993 година.

— Желаете ли нещо?

Тереза мигом се обърна към гласа зад гърба ѝ. Пред нея стоеше млад, усмихнат мъж и тя вътрешно се зарадва, че беше видяла вече снимката на Гарет. Този човек не беше той.

— Стреснах ли ви? — попита мъжът и Тереза бързо поклати глава.

— Не… Просто разглеждах снимките.

Той посочи с брадичка към тях.

— Голяма работа е, нали?

— Кой?

— „Хепънстанс“. Гарет… човекът, който държи магазина, я поправи. Чудесна лодка е. Една от най-хубавите, които съм виждал.

— А той тук ли е? Гарет, имам предвид.

— Не, на доковете е. Ще се върне чак към обяд… Да ви помогна ли да си изберете нещо? Магазинът наистина е доста претрупан, но всичко, което ви е нужно за гмуркане, можете да го намерите тук.

Тя поклати глава.

— Не, аз всъщност само разглеждах.

— Добре, но ако се спрете на нещо, повикайте ме.

— Разбира се.

Младият мъж кимна приветливо, обърна се и се запъти към предната част на магазина. Преди да се усети, Тереза се чу да пита:

— На доковете ли казахте, че е Гарет?

Продавачът отново се обърна и вървейки назад с гръб, отговори:

— Да… На няколко пресечки надолу по улицата. При яхтклуба. Знаете ли къде се намира?

— Мисля, че минах покрай него на път за тук.

— Той сигурно ще остане там още час, час и нещо, но както вече ви казах, ако дойдете по-късно, ще го намерите в магазина. Искате ли да му оставя съобщение?

— Не, няма нужда. Не е нищо важно.

Тя постоя още три-четири минути, като се правеше, че разглежда разни стоки по щандовете, после помаха за довиждане на младия продавач и излезе от магазина.

Вместо обаче да тръгне към колата си, се отправи към яхтклуба.


Когато стигна до пристана за яхти, се огледа, надявайки се да мерне „Хепънстанс“. Тъй като повечето яхти бяха боядисани в бяло, а „Хепънстанс“ беше с естествения цвят на дървото, тя я откри много бързо и тръгна натам по мостика, водещ към нея.

Чувстваше се напрегната, но изрезките от пресата в магазина ѝ дадоха една-две идеи как да подхване разговора. Видеше ли го веднъж, просто щеше да обясни, че е чела материал за „Хепънстанс“ и е поискала да я види как изглежда отблизо. Щеше да прозвучи достоверно и се надяваше това да доведе до по-дълъг разговор. Тогава, разбира се, щеше да добие някаква представа що за човек е той. А после… Е, после ще види.