— И вероятно живее в Уилмингтън или в Райтсвил Бийч, или пък в някое друго селище близо до тях — добави Тереза.

Диана потвърди с глава.

— Във всичките писма пише за океана или нещо, свързано с океана, и разбира се, именно там е хвърлил бутилката. От тона на писмото се подразбира, че сяда да пише, когато се почувства самотен, или когато мисли за Катерин.

— И според мен е така, защото никъде не споменава, че пише по някакъв специален повод. Писмата му говорят за всекидневието му и как се е чувствал.

— Точно така — закима Диана, която като че ли все повече се въодушевяваше. — Споменава и за някаква яхта.

— Да, „Хепънстанс“ — уточни Тереза. — Двамата я били възстановили, сменили ѝ платната и плавали заедно с нея. Значи вероятно става дума за ветроходна яхта.

— Запиши името ѝ — каза Диана. — Може да успеем да научим нещо повече за яхтата, ако завъртим някой и друг телефон. Все някъде трябва да регистрират яхти по името им. Мога да се обадя в местния вестник и да попитам. Има ли нещо, което да използваме от второто писмо?

— Според мен, не. Но третото дава малко повече информация. Две неща се набиват ясно.

Диана се намеси:

— Едното е, че Катерин всъщност е починала.

— И че той май притежава магазин за леко водолазни съоръжения, където са работили двамата с Катерин.

— Това също трябва да го запишеш. Мисля, че и него можем да научим оттук. Нещо друго?

— Мисля, че не.

— Е, добре е като за начало. Работата може да се окаже по-лесна, отколкото предполагаме. Хайде да почнем да въртим телефоните.

Първото място, където се обади Диана, беше редакцията на „Уилмингтън джърнъл“, местния вестник. Тя се представи и поиска да говори с някого, който е запознат с ветроходството. След като я прехвърлиха няколко пъти от човек на човек, най-накрая бе свързана със Зак Нортън, който отговарял за спортния риболов и други океански спортове. На въпроса ѝ дали някъде в града регистрират яхти по името им, той ѝ отговори с „не“ и поясни:

— Лодките се регистрират по номерата на двигателите им като автомобилите. Но ако знаете името на собственика, можете да научите името на лодката от формуляра, стига той да го е вписал. Такова изискване няма, но много хора вписват и името на яхтата си.

Диана записа на бележника пред себе си: „Яхтите не се регистрират по името им“, и го показа на Тереза.

— Стигнахме до задънена улица — прошепна ѝ Тереза.

Диана закри мембраната с ръка и ѝ прошепна в отговор:

— Може и да сме, но може и да не сме. Не се отказвай толкова лесно.

Диана благодари на Зак Нортън, че ѝ отдели време, затвори телефона и прегледа отново листа с бележките. Замисли се за момент, после реши да потърси информация за телефонните номера на леко водолазните магазини в района на Уилмингтън. Докато Тереза я наблюдаваше, тя записа имената и телефонните номера на единайсет магазина.

— Желаете ли още нещо, госпожо? — попита телефонистката.

— Не, бяхте много любезна. Благодаря ви.

Тереза я погледна с любопитство в очите.

— И какво ще ги питаш, като се свържеш с тях?

— Ще търся направо Гарет.

Сърцето на Тереза се разтуптя.

— Направо него?

— Направо него — отвърна Диана и ѝ направи знак да вземе допълнителната слушалка. — За всеки случай, ако се обади самият той.

И двете зачакаха смълчани някой да вдигне телефона в „Атлантик Адвенчърс“ — името на първия магазин, който им бе даден.

Когато най-сетне някой вдигна слушалката, Диана си пое дълбоко въздух и любезно потърси Гарет във връзка с курсовете му.

— Извинете, но грешите номера — побърза да каже гласът.

Диана се извини и затвори.

На пет поредни обаждания получиха същия отговор. Без да се отчайва, Диана продължи да следва списъка и набра следващия номер. Очаквайки да чуе подобен отговор, тя се изненада, когато мъжът от другия край на линията замълча за миг и попита:

— Гарет Блейк ли имате предвид? Гарет!

Тереза едва не падна от стола, като чу да се произнася името му. Диана потвърди и мъжът продължи:

— Той е в „Айланд Дайвинг“. Но не желаете ли да ползвате нашите услуги? Ние също имаме курсове и занятията ни започват много скоро.

Диана бързо се извини.

— Не, съжалявам. Аз вече имам уговорка с Гарет. — Когато остави слушалката на мястото ѝ, Диана се усмихна до уши на Тереза.

— Ето че нещата потръгнаха.

— Не мога да повярвам, че стана толкова лесно…

— Не чак толкова, като се замислиш. Защото, ако беше намерила само едно писмо, щеше да е направо невъзможно.

— Мислиш ли, че става дума за същия Гарет?

Диана сви рамене и вдигна вежди.

— А ти как мислиш?

— Не знам. Може би.

— Е, добре, скоро и това ще разберем. Започва да става забавно.

Диана отново позвъни на „Справки“ и получи телефонния номер на отдела „Корабна регистрация“ в Уилмингтън. Когато се свърза, съобщи името си, каза каква информация ѝ е нужна и поиска да разговаря със съответния служител.

— Бях със съпруга си на почивка там — започна да обяснява тя на жената, която се обади. — Но яхтата ни се повреди и един отзивчив господин ни се притече на помощ и ни изведе на брега. Името му е Гарет Блейк, а мисля, че неговата яхта се казваше „Хепънстанс“, но все пак искам да съм напълно сигурна, когато седна да пиша материала си.

Диана продължи, не давайки възможност на жената да изрече дума. Каза ѝ колко се била изплашила и колко навреме ги спасил Гарет. После я отрупа с комплименти за това колко мили били хората на юг и особено в Уилмингтън, затова много искала да напише за южняшкото гостоприемство, за предразположението им към непознати хора. Явно поласкана, жената с охота откликна на молбата ѝ:

— Тъй като искате само потвърждение на информацията, а не питате за нещо, което не знаете, сигурно ще мога да ви помогна. Изчакайте един момент.

Диана забарабани с пръсти по бюрото, заслушана в приятната музика, която се чуваше от слушалката. След малко жената отново се обади.

— Така. Да видим сега…

Диана я чу как натисна няколко клавиша на компютъра, после се разнесе странно пиукане. Миг след това жената изрече думите, които Диана и Тереза очакваха.

— Да, ето го. Гарет Блейк. Мммда… Правилно сте запомнили името му, поне според информацията, с която разполагаме. Тук е записано, че името на лодката е „Хепънстанс“.

Диана я обсипа с благодарности и я попита как се казва, „за да включи още едно име, символизиращо гостоприемството на Юга.“ Когато затвори телефона, лицето ѝ сияеше.

— Гарет Блейк! — изрече тя с победоносна усмивка. — Нашият загадъчен писмописец се казва Гарет Блейк!

— Не мога да повярвам, че го откри.

Диана закима така, сякаш беше извършила нещо, на което и тя самата не вярваше, че е способна.

— А трябва. Твоята стара приятелка все още знае как да извлича информация.

— Уверих се в това.

— Нещо друго да те интересува по случая?

Тереза се замисли.

— А можеш ли да намериш нещо за Катерин?

Диана сви рамене и се приготви да поеме задачата.

— Не знам, но можем да опитаме. Дай да се обадим във вестника им, за да питаме дали са отразили нещо по случая. Ако е починала при злополука, сигурно са го обявили.

Диана отново се обади в редакцията на местния вестник и поиска новинарския отдел. За жалост, след като разговаря с няколко души, ѝ бе казано, че старите издания се съхраняват на микрофишове и без точна дата е трудно да се намери съответният брой. Тогава Диана попита и получи име на човек, с когото Тереза можеше да се срещне, когато отиде на място, ако поиска сама да прегледа вестника.

— Мисля, че това е, кажи-речи, всичко, което можем да направим оттук. Останалото зависи от теб, Тереза. Но поне вече знаеш къде да го търсиш.

Диана ѝ подаде листчето със записаните данни. Тереза се поколеба да го вземе. Диана я изгледа за миг, после го остави върху бюрото и отново се пресегна към телефона.

— Сега пък на кого ще звъниш?

— На моята пътническа агенция. Ще имаш нужда от резервация за самолет и хотел.

— Но аз още не съм казала дали ще тръгвам.

— О, ще тръгнеш, ще тръгнеш.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото нямам намерение да те гледам как седиш тук още една година и се чудиш какво ли щеше да излезе от всичко това. Освен това не работиш добре, когато си разсеяна.

— Но, Диана…

— Диана, не — Диана, това е! Знаеш, че любопитството ще те влуди. То вече и мен почна да влудява.

— Но…

— Никакво „но“. — Тя замълча за миг и продължи с по-мек тон: — Тереза, чуй ме добре… Ти нищо не губиш. В най-лошия случай се прибираш след няколко дни. Нищо повече. Да не отиваш да издирваш племе канибали я! Отиваш просто да провериш дали любопитството ти е основателно.

И двете потънаха в мълчание за известно време. По устните на Диана трепкаше лека самодоволна усмивка, а Тереза почувства как пулсът ѝ се ускори, когато в мисълта ѝ се оформи крайното решение. Боже мой, всъщност наистина ще го направя. Не мога да повярвам, че се съгласих.

Въпреки това се опита да се измъкне с половин уста.

— Аз дори не знам какво да кажа, когато го срещна…

— Сигурна съм, че ще измислиш нещо. Дай сега да се обадя в агенцията. Иди да си вземеш чантата. Ще ми трябва номерът на кредитната ти карта.

В главата на Тереза се надигна вихър от мисли, докато отиваше до бюрото си. Гарет Блейк. Уилмингтън. „Айланд Дайвинг“. „Хепънстанс“. Прехвърляше думите в ума си, сякаш репетираше наум реплики от пиеса.

Отключи долното чекмедже, където държеше чантата си, взе я и се поколеба за миг. Но други мисли я завладяха и накрая отиде да даде кредитната си карта на Диана. На следващата вечер щеше да пътува за Уилмингтън, Северна Каролина.

Диана ѝ каза да си вземе остатъка от деня и следващия ден като почивни, и когато си тръгваше от редакцията, имаше чувството, че са я притиснали в стената така, както тя бе притиснала възрастния господин Шендакин. Но за разлика от господин Шендакин дълбоко в себе си тя беше доволна, и когато на следващата вечер самолетът се приземи край Уилмингтън, Тереза Осбърн се настани в хотелската стая и се запита докъде ли ще я изведе всичко това.