— Казахте само копие, така ли?

— Да, разбира се. Мога да ви дам номер на факс или адреса, за да го пратите по пощата. Да ви напиша ли чек за сумата?

Той пак замълча за миг, преди да отговори:

— Ъъъ, да… напишете. — Гласът му прозвуча така сякаш е притиснат в ъгъла и не знае как да се измъкне.

— Благодаря ви, господин Шендакин. — И пак от страх да не промени решението си, тя побърза да му съобщи номера на факса си, после записа адреса му и си взе бележка утре да попълни ордер за парите. Помисли си, че може да изглежда подозрително ако му изпратеше чек от личната си книжка.


На следващия ден, след като се обади в кабинета на професора в Бостънския колеж, за да му остави съобщение, че е изпратила парите, тя тръгна за редакцията със замаяна глава. Вероятността да съществува трето писмо от същия човек не ѝ даваше възможност да мисли за нищо друго. Вярно, все още нямаше никаква гаранция, че е писано от същия човек, но ако беше не знаеше как ще действа по-нататък. Беше мислила за Гарет цяла нощ, като се опитваше да си го представи как изглежда, с какво му е приятно да се занимава. Не беше наясно какви чувства е изпълвал, но накрая реши да остави самото писмо да разреши нещата. Ако се окаже, че не е от Гарет, ще сложи край на тази работа. Нямаше да използва компютъра си да го търси, нямаше да се интересува дали има и други писма. И ако установеше, че продължава да е обсебена от случая, ще захвърли и другите две писма. Любопитството е приемливо дотолкова, доколкото не обсебва живота ти — а тя няма да допусне това да се случи. Ами ако писмото е от Гарет…

Пак не можа да измисли какво ще прави. Част от нея се надяваше, че няма да е от него, така че не се налагаше да взима някакво решение засега.

Когато стигна до бюрото си, умишлено не отиде веднага до факс машината. Включи компютъра си, обади се на двама лекари, с които трябваше да разговаря във връзка с материала, който изготвяше, и нахвърли бележки за няколко нови теми. Когато завърши неотложните си задачи, беше почти убедена, че писмото не е от Гарет. Вероятно в океана плават хиляди писма, помисли си тя. Изгледите да е писано от друг са огромни.

Най-накрая, след като не ѝ дойде наум с какво друго да се захване, отиде до факс машината и започна да преглежда купчината от листове. Още не ги беше сортирала, а имаше доста страници за други хора. По средата на купчината мерна страница с бланка, адресирана до нея. Към нея вървяха още две страници, и когато се вгледа в тях, първото нещо, което забеляза — както стана и при първите две писма, — беше релефно отпечатаният ветроход в горния десен ъгъл. Това писмо обаче беше по-късо от другите и тя го прочете, преди да стигне обратно до бюрото си. Последният абзац беше същият, който бе включен в статията на Артър Шендакин.

25 септември 1995 г.

Скъпа Катерин, мина месец, откакто ти писах последното писмо, но ми се стори, че той се изниза много по-бавно. Сега животът отминава като пейзаж покрай стъклото на прозорец на кола. Дишам, храня се и спя както винаги, но в живота ми като че ли няма голяма цел, която да изисква участието ми. Просто се нося по течението, като писмата, които ти писах. Не знам къде отивам, нито кога ще стигна. Дори работата не облекчава болката ми. Мога да се гмуркам за собствено удоволствие или да уча другите как да го правят, но когато се върна в магазина, той е все тъй празен без теб. Докато ти пиша това писмо, се питам кога или дали всичко това някога ще свърши.

Душата ми е празна без твоите прегръдки. Улавям се, че търся лицето ти сред хората, знам, че е невъзможно да го зърна, но го правя, без да искам. Знам, че и вечно да те търся, пак съм обречен на провал. Ти и аз си говорихме за това, какво ще се случи, ако обстоятелствата ни принудят да се разделим, но аз не мога да удържа на обещанието си, което ти дадох онази вечер. Съжалявам, Скъпа моя, но няма да намеря друга жена, която да те замести. Думите, които ти шепнех, бяха глупост и трябваше да го осъзная още тогава. Ти и само ти си била единственото нещо, което съм желал, а сега теб те няма и аз нямам никакво желание да си намеря друга. „Докато смъртта ни раздели“, прошепнахме двамата в църквата и започнах да вярвам, че тези думи ще отекват дотогава, докато дойде време и аз да си отида от този свят.

Гарет

— Диана, имаш ли една минута свободна? Искам да говоря нещо с теб.

Диана вдигна поглед над компютъра и свали очилата си за четене.

— Разбира се. Какво има?

Тереза остави трите писма върху бюрото ѝ, без да продума. Приятелката ѝ ги взе едно по едно и очите ѝ все повече се разширяваха от изненада.

— Къде намери останалите две?

Тереза ѝ разказа как се е натъкнала на тях. Когато свърши, Диана зачете безмълвно писмата. Тереза седна на стола срещу нея.

— Така значи — заговори Диана, когато остави последното писмо, — пазила си всичко в тайна, а?

Тереза само сви рамене и Диана продължи:

— Но те вълнува още нещо, освен това, че си намерила още писма, нали така?

— В какъв смисъл?

— В смисъл — усмихна се лукаво приятелката ѝ, — че не си дошла при мен само защото си намерила още две писма. Идваш тук, защото си заинтригувана от този Гарет.

Тереза отвори уста да каже нещо и Диана прихна.

— Не се прави на толкова изненадана, Тереза. Аз не съм пълен идиот. Забелязвах, че нещо става с теб напоследък. Изглеждаш толкова разсеяна… сякаш си на хиляди километри оттук. Щях да те попитам какво ти е, но реших, че когато си готова да говориш, сама ще дойдеш при мен.

— Мислех, че успявам да се владея.

— За пред другите хора, може би. Но аз те познавам отдавна и веднага мога да разбера, когато става нещо с теб. — Тя отново се усмихна. — Е, ще ми кажеш ли какво има?

Тереза се замисли за миг.

— Странно нещо. Просто не мога да престана да мисля за него и не мога да си обясня защо. Чувствам се като гимназистка, хлътнала по някого, с когото дори не съм се запознавала. Само че в този случай е още по-зле, защото, освен че не сме си разменяли и дума, аз дори не знам как изглежда. Може да е някой седемдесетгодишен дядка.

Диана се облегна назад и кимна замислена.

— Така е… но не ти се вярва да е толкова възрастен, нали?

Тереза бавно поклати глава.

— Да, не ми се вярва.

— На мен също. — Диана взе отново писмата. — Той пише, че са се влюбили един в друг като съвсем млади, не споменава за деца, инструктор е по подводен спорт и по думите му се подразбира, че са били женени с неговата Катерин само от няколко години. Съмнявам се да е толкова стар.

— И аз си помислих нещо такова.

— А искаш ли да узнаеш аз какво си мисля?

— Естествено.

Диана заговори, като подбираше внимателно думите си.

— Мисля, че трябва да заминеш за Уилмингтън и да се опиташ да намериш този Гарет.

— Но как… това е абсурдно!

— Защо?

— Защото не знам абсолютно нищо за него.

— Напротив, ти знаеш много повече неща за Гарет, отколкото знаех аз за Брайън, преди да се запозная с него. Освен това не ти казвам да се ожениш за него, а само да отидеш там и да го откриеш. Може изобщо да не ти хареса, но поне сама ще се увериш, не е ли така? От опит глава не боли.

— Ами ако… — Тереза замълча и Диана продължи:

— Ами ако не е такъв, какъвто си го представяш, това ли искаше да кажеш? Да, няма да е такъв, какъвто си го представяш. Никой не е. Но според мен това не би трябвало да има значение за решението ти. Ако искаш да научиш нещо повече, иди. Най-лошото, което може да ти се случи, е да откриеш, че не е мъжът, когото търсиш. И какво ще правиш тогава ли? Ами връщаш се в Бостън, но се връщаш с отговор. Какво толкова? Сигурно няма да се почувстваш по-зле, отколкото си сега.

— Значи не мислиш, че цялата тази работа е лудост?

— Слушай, Тереза. Отдавна искам да си намериш някой мъж. И както ти казах, като бяхме на почивка, ти заслужаваш да имаш до себе си мъж, с когото да изживееш живота си. Не знам как ще се развият нещата с въпросния Гарет. Ако трябва да се обзаложа, ще кажа, че може би няма да излезе нищо. Но това не значи да не опиташ. Ако всеки е мислил за провал, преди още да е опитал, докъде щяхме да стигнем?

Тереза замълча за миг, преди да отговори:

— Има много логика в думите ти… Диана я прекъсна.

— Аз съм по-стара от теб и много е минало през главата ми. Едно от нещата, които научих в живота си, е, че понякога човек трябва да рискува. А в случая рискът не е толкова голям. Ти не оставяш съпруг и семейство, за да хукнеш да търсиш този човек, не зарязваш работата си, за да се местиш на другия край на страната. Напротив, намираш се в много благоприятно положение. В момента нищо не те спира да тръгнеш, така че възползвай се. Ако ти се иска да идеш, иди. Ако не — недей. Толкова е просто. Освен, че Кевин го няма, имаш да ползваш още отпуска за тази година.

Тереза започна да навива кичур коса на пръста си.

— Ами рубриката ми?

— Не се притеснявай за нея. Нали беше подготвила един материал и вместо него пуснахме писмото. А след това можем да пуснем една-две от миналогодишните. Повечето вестници тогава не ги използваха, така че едва ли ще усетят разликата.

— Като те слушам, всичко изглежда толкова лесно.

— Ами то си е лесно. Трудната част е да откриеш човека. Но мисля, че тези писма съдържат информация, която ще ти помогне. Какво ще кажеш да се обадим тук-там и да се поразровим из компютъра?

И двете помълчаха малко.

— Добре — каза най-накрая Тереза. — Но дано да не съжалявам после.

— Е, откъде да започнем? — попита Тереза приятелката си и придърпа един стол, за да седне до нея.

— Да започнем първо с онова, за което сме напълно сигурни. Но преди всичко, мисля, че няма да сбъркаме, ако решим, че името му е наистина Гарет. Така подписва всичките си писма и не вярвам да си прави труда да се подписва с друго име. Да беше само едно писмо, разбирам, но и трите… Почти съм сигурна, че това е малкото му име или дори средното. И в двата случая това е името, с което се обръщат към него.