Но докъде ще доведе цялата тази работа? И какво щеше да означава? Дали намирането на писмото беше по някакъв начин предопределено, или е чиста случайност? Или пък може би просто ѝ се напомняше за онова, което ѝ липсва в живота. Тя неволно усукваше кичур, докато размишляваше. Добре, реши тя, мога да живея с тази случка.

Но ѝ беше любопитен загадъчният автор на писмото и нямаше смисъл да го отрича — поне не пред себе си. И тъй като никой нямаше да я разбере и как, след като самата тя не можеше, реши да не казва на никого какви чувства я владеят.

Къде си?

Дълбоко в себе си знаеше, че ровенето в компютъра и мисълта ѝ за Гарет няма да доведат до нищо. Цялата работа щеше постепенно да се превърне в някаква необикновена история, която често щеше да си преповтаря. Но можеше да живее с нея: щеше да продължи да си пише рубриката, да прекарва време с Кевин, да прави всички онези неща, които трябва да прави самотният родител.

И донякъде беше права. Животът ѝ щеше да протече точно както си го представяше. Но нещо, което се случи три дни по-късно, щеше да я тласне към неизвестното само с един куфар, пълен с дрехи и с няколко листа хартия, които можеха да имат, а можеха и да нямат някакво значение.

Тя откри трето писмо от Гарет.

4

В деня, в който откри третото писмо, тя, естествено, не очакваше да се случи нищо необикновено. Беше типичен ден в разгара на лятото в Бостън — горещ, влажен и с едни и същи метеорологични прогнози, с няколко опита за изнасилвания поради повишено кръвно налягане и две убийства в ранния следобед, извършени от превъртели хора.

Тереза беше в новинарската зала и проучваше една тема за деца, страдащи от аутизъм. „Бостън таймс“ разполагаше с богата база данни във вид на статии, публикувани в предишни години от различни списания. Чрез компютъра си можеше също така да получи достъп и до Харвардския или Бостънския университет, а стотиците хиляди статии, които те имаха на разположение, улесняваха и спестяваха извънредно много време в сравнение само допреди няколко години.

За два часа тя успя да намери около трийсет материала, писани през последните три години, публикувани в списания, за които изобщо не бе чувала, и шест от заглавията им ѝ се сториха доста любопитни и вероятно щяха да ѝ послужат. Тъй като на път за вкъщи щеше да мине покрай Харвардския университет, реши да се отбие и да ги преснима.

Вече се канеше да изключи компютъра си, когато ненадейно една мисъл мина през ума ѝ. Защо не, запита се тя. Изгледите за успех са малки, но какво губя? Седна зад бюрото си, подаде отново команда за достъп до базата данни в Харвардския университет и изписа думите ПИСМО В БУТИЛКА.

Тъй като статиите в системата на библиотеката бяха класифицирани по теми или заглавия, тя реши да прегледа за по-бързо заглавията. Търсенето по теми обикновено извикваше на екрана повече информация, но пък ровенето в нея беше по-бавен процес, а сега нямаше време за това. След като натисна клавиша за изпълнение на командата, тя се облегна назад и зачака компютърът да изведе на екрана необходимата ѝ информация.

Отговорът я изненада — десетина различни статии бяха писани на тази тема през последните няколко години. Повечето от тях бяха публикувани в технически списания и заглавията им подсказваха, че бутилките са били използвани за опити да се научи нещо повече за океанските течения.

Три статии ѝ се сториха интересни и тя си записа заглавията, за да използва и тях.

Движението беше много натоварено и ѝ отне повече време, отколкото беше предвидила, за да стигне до библиотеката и да изкопира деветте материала, които я интересуваха. Прибра се късно и след като си поръча вечеря за вкъщи от близкия китайски ресторант, седна на дивана с трите материала за писма в бутилки.

Първият, с който се залови, беше статия в списание „Янки“ от март, миналата година. Тя започваше с малко история за писмата в бутилки и включваше хронология на разкази за такива послания, изхвърлени на брега на Ню Ингланд през последните няколко години. Някои от тях бяха наистина забележителни. Много ѝ хареса например историята за Паолина и Аке Викинг.

Бащата на Паолина намерил бутилка с писмо, изпратено от Аке, млад шведски моряк. По време на едно от многото си плавания на него му доскучало и той написал на едно листче няколко реда, с молба, ако някоя хубава жена го намери, да му отговори. Бащата на Паолина ѝ дал писмото и тя му писала. Едното писмо довело до друго и когато Аке най-накрая пристигнал в Сицилия, за да се срещне с Паолина, двамата установили, че вече били влюбени един в друг. Скоро след това вдигнали сватба.

Към края на статията попадна на два абзаца, в които се споменаваше за още едно послание в бутилка, изхвърлена на брега на Лонг Айланд:

Повечето послания, изпратени в бутилка, обикновено молят онзи, който ги намери да отговори, с надеждата да се сложи начало на дълга кореспонденция. Има обаче случаи, когато подателят не иска отговор. Такова едно писмо — затрогваща почит към изгубена любов — беше намерено миналата година на брега на Лонг Айланд. Ето и част от него:

„Душата ми е празна без твоите прегръдки. Улавям се как търся лицето ти сред хората, знам че е невъзможно да те открия сред тях, но го правя, без да искам. Това мое вечно търсене е обречено на провал. Вярно двамата с теб си говорихме как да постъпим, ако обстоятелствата ни принудят да се разделим, но аз не мога да спазя обещанието, което ти дадох онази вечер. Съжалявам, скъпа моя, но знам че никога няма да намеря друга, която да те замести. Думите, които ти шепнех, бяха глупави и трябваше да го осъзная още тогава. Теб и само теб съм искал, а сега те няма и аз нямам никакво желание да си търся друга. «Докато смъртта ни раздели», прошепнахме ние в църквата и аз дълбоко вярвам, че тези думи ще звучат в съзнанието ми до деня, в които най-накрая и аз ще напусна този свят.“

Тереза спря да се храни и рязко остави вилицата си. Не може да бъде!

Не беше в състояние да откъсне поглед от редовете. Просто не е възможно!

Но…

Но… кой друг може да бъде?

Тя избърса челото си и усети, че ръцете ѝ треперят. „Още едно писмо?“. Обърна отново първата страница и затърси автора на материала. Името му беше Артър Шендакин, доктор на философските науки, преподавател по история в Бостънския университет, което значеше…

че вероятно живее тук.

Тя скочи от мястото си и взе телефонния указател от поставката до масата в трапезарията. Запрелиства го, търсейки името. С тази фамилия имаше десетина души, от които само две ѝ се сториха вероятни. И двете имаха инициала „А“. Погледна часовника си, преди да вдигне слушалката. Девет и половина. Късно е, но не чак толкова. Набра първия номер. Обади се женски глас, който ѝ каза, че греши номера. Когато затвори, усети, че гърлото ѝ е пресъхнало. Отиде в кухнята и си наля чаша вода. След като почти я изпи, си пое дълбоко дъх и се върна до телефона.

Стараеше се да набира внимателно номера, за да е сигурна, че няма да го сбърка, и чу сигнала „свободно“.

Един път.

Втори път.

Трети път.

На четвъртото позвъняване започна да губи надежда, но на петото чу слушалката в другия край на линията да се вдига.

— Ало? — попита мъжки глас. По гласа му предположи, че е около шейсетгодишен.

Тя се изкашля.

— Ало, обажда се Тереза Осбърн от „Бостън таймс“. Артър Шендакин ли е на телефона?

— Да — отвърна мъжът, явно изненадан.

Запази спокойствие, насърчи се Тереза.

— О, здравейте! Обаждам се, за да разбера дали вие сте същият Артър Шендакин, който е писал статията, публикувана миналата година в списание „Янки“ за писма в бутилки.

— Да, аз я писах. С какво мога да ви бъда полезен?

Тя усети как дланта ѝ, обгърнала слушалката, се изпотява.

— Интересува ме писмото, което е било изхвърлено на брега на Лонг Айланд. Спомняте ли си за кое писмо говоря?

— А мога ли да попитам защо се интересувате?

— Ами… нашият „Таймс“ смята да изготви статия на същата тема и бихме искали да получим копие от това писмо.

Тя примигна на лъжата си, но ако пък кажеше истината, щеше да е по-лошо. Как ли би прозвучало нещо като: „О, здравейте! Аз съм безумно увлечена по загадъчния мъж, който изпраща писма в бутилки и ми се иска да знам дали писмото, което вие сте намерили, е писано също от него…“

Мъжът отвърна бавно:

— Ами не знам. Именно това писмо ме вдъхнови да напиша статиите… Ще трябва да си помисля.

Гърлото на Тереза се сви.

— Значи притежавате самото писмо?

— Да, намерих го преди две години.

— Господин Шендакин, знам, че молбата ми е необичайна, но ви уверявам, че ако ни разрешите да използваме това писмо, ние с удоволствие ще ви изплатим малка сума за услугата. Дори не ни трябва оригиналът. Копие също ще ни свърши работа, така че всъщност вие от нищо няма да се лишите. Беше сигурна, че думите ѝ го изненадаха.

— За каква сума говорим?

Откъде да знам, в момента ми щукна да го кажа. Колко ще искате?

— Искаме да ви предложим триста долара и, разбира се, на вас ще бъде приписана заслугата, че сте го намерили.

Той замълча за миг, размишлявайки. Тереза побърза да продължи, за да не му дава време да измисли причина да откаже.

— Господин Шендакин, сигурно донякъде се безпокоите, че ще има сходство между вашата статия и материала, който вестникът има намерение да отпечата. Уверявам ви, нашият ще бъде съвършено различен. Той ще се отнася предимно за посоката по която се придвижват бутилките, нали разбирате — за някои океански течения и от тоя род. Затова са ни нужни истински писма, така ще засилим интереса на читателите си.

Това пък откъде го измисли?

— Ами…

— Моля ви, господин Шевдакин. Не можете да си представите колко много ще означава това за мен.

Той не отговори веднага.