Елизабет Лоуел - Песента на гарвана

Докато я наблюдаваше, застанала на фона на древната гора, изведнъж му се прииска да смъкне бързо от нея всички тези груби мъжки дрехи, да я загърне с коприна, да я посипе с тамян и да целува благоговейно женската й същност. Искаше да я възбужда дълго, докато започне да крещи името му, да плаче, да впива нокти до кръв в тялото му. Искаше да я дари с наслада, равна на смелостта и решимостта, с които тя се бореше, смъртно изтощена и водена единствено от великия инстинкт за оцеляване. А след това, все още подвластна на същия този инстинкт, тя се остави в ръцете му и му се довери, както никой друг не му се беше доверявал досега. Освен Ейнджъл…

Вълнение разтърси Гарвана, прониза го дълбоко като порив на вятъра в кедровата гора, оставил дълга, неспокойна следа след себе си. Присвил очи, наблюдаваше как Жана поема през хлъзгавите скали към няколко стари изгнили кедрови подпори, стърчащи над брега. Импровизираният док се люлееше и клатеше както му падне. Преди години Гарвана работеше като дървар и за него беше толкова лесно да се движи по плаващите по водата дървени трупи, колкото и по тротоара на градска улица. Жана обаче нямаше нужния опит, за да знае как би реагирало едно плаващо дърво, ако го бутнеш тук или настъпиш там.

Тя спря на брега и погледна недоверчиво странния док. Опипа си косата и колебливо сви рамене.

— Не знам дали си струва… — измърмори и се обърна.

— Какво да си струва?

— Ами сухата коса. Ще се подхлъзна на този пън и ще цопна надолу с главата във водата — рече примирено.

Отново потрепери. Този път обаче причината бе острият ветрец, който подухваше откъм залива, а не толкова възбуждащото присъствие на Гарвана.

— От друга страна, може би си заслужава заради джинсите. Как мислиш, дали вече за изсъхнали? — погледна го въпросително тя.

— Би трябвало.

— Опасявах се, че точно това ще кажеш.

— Почакай — каза Гарвана и докосна ръката й. — Ще ти донеса джинсите. И един шал — добави, а в същия момент порив на вятъра вдигна косата й в гъст копринен облак. Няколко кестеняви кичура сякаш погалиха лицето му. Бяха студени и миришеха на хубаво, развени от соления напиращ вятър.

— Май няма да ти е особено приятно пак да ме вадиш от морето… — подхвърли кисело Жана, поглеждайки поклащащите се трупи.

Гарвана усети как тялото му се възбужда при спомена за вчерашния ден. Тогава изсуши с хавлиената кърпа мократа й кожа и я зави с топлата завивка. Гола. Чисто гола… Със сподавен стон на отчаяние — реакция на обърканите му мисли, тръгна по трупите към „Черната звезда“. Няколко минути по-късно се върна с джинсите, все още топли от печката, край която се сушаха. Носеше и един синьо-зелен шал — с цвета на огряно от слънце море. Жана хвърли бегъл поглед на фината материя и веднага се досети, че шалът бе на Ейнджъл.

— Не, не го искам, ще го съсипя — посочи тя към шала. — После го разгледа по-внимателно, обзета от мрачни мисли. — Обзалагам се, че и очите й са били такива — синьо-зелени.

Катранените вежди на Гарвана учудено се вдигнаха.

— Откъде знаеш?

— И е блондинка, нали? — добави с въздишка Жана. — Дребна, грациозна, с тяло, от което дъхът ти спира, и усмивка, таяща много страст и мъка.

— Ти да не би да си вещица? — попита я почти сериозно той.

— Де да бях! Сега Ейнджъл щеше да е глиган — измърмори под носа си Жана.

— Какво?

— А, нищо — отвърна тя с бодър глас.

Погледна джинсите, после се огледа за сухо място, където би могла да седне, за да се преобуе. Най-близкото такова май беше на корабчето. Изсумтя, процеждайки през зъби една от предпочитаните от братята й думи. Ама че гаден номер й погаждаше животът! За да обуе проклетите джинси, без да ги намокри, трябваше да подскача като ненормална на единия си крак, после на другия. Очарователна картинка — щеше да изглежда толкова грациозно, колкото прасе на летни кънки. А през това време Гарвана щеше да я наблюдава и да я сравнява със „само колко съм деликатна“-та Ейнджъл.

Жана разрови наум речника на братята си, за да подбере няколко по пиперлия епитети. Сети се за два-три наистина соленички и си ги каза безгласно. Олекна й и най-сетне се усмихна. Да са живи и здрави добрите й братлета — знаеше си, че и от тях има някаква полза.

— Виж какво… Облегни се на мен — предложи й Гарвана, като забеляза, че й е трудно да пази равновесие на един крак върху хлъзгавите морски камъчета.

Жана се поколеба и мислено сви рамене. Какво пък толкова? Имаше я в леглото си гола-голеничка и въобще не му направи впечатление. Едва ли щеше да се развълнува и сега, ако опреше задника си до бедрата му, докато си обуваше джинсите по единствено възможния за смъртните начин — всеки крак поотделно.

Тя се подпря на Гарвана, но това не се оказа достатъчно и не улесни особено едно най-елементарно обуване на джинси. Те май се бяха попрепекли малко край печката. Бяха се стеснили поне един номер и сега прилепваха плътно към всяка извивка на тялото й. Трябваше по някакъв начин да се намърда в упоритите дрехи. Подскачаше и се въртеше като петел в кълчища, нахлузвайки сантиметър по сантиметър гадните отвратителни джинси.

Гарвана мълчаливо изтърпя невинното побутване и натискане на много апетитните й задни части по бедрата му. Толкова, колкото можа. Накрая протегна ръка през гърдите й и я хвана здраво, като се надяваше, че така тя по-лесно ще се справи със задачата. Стратегията му имаше частичен успех. Това наистина улесни донякъде нещата, но от друга страна, гърдите й лежаха върху ръцете му и съблазнително се полюляваха при всяко нейно движение. Гарвана не знаеше дали да се радва или да съжалява, че сутиенът на Жана, подобно на чорапите й, беше запокитен някъде в каютата, докато я събличаше и се мъчеше да я стопли.

Спомни си, че тази сутрин го намери в единия ъгъл на каютата. Тънката тъмносиня дантела изглеждаше в ръцете му невероятно фина, едва ли не чуплива. Мисълта, че отново я съблича, го удари като мълния. Само че този път топлината на езика му ще превърне зърната на гърдите й в твърди розови пъпки. Почти ги виждаше как опъват фината дантела, как търсят устните му за милувка.

Чувствени видения извираха в съзнанието на Гарвана — бе невъзможно да ги спре. Като сьомги, които се гмуркаха в тайнствените морски дълбини, събираха се на пасажи, за да се отправят към сладководните реки, водени от най-дълбокия и неподвластен инстинкт на природата — инстинкта за живот.

Гарвана се обърна настрана, като с мъка сподави напиращия гърлен стон. Сега използваше по-скоро ханша си, отколкото бедрата, за да подпира Жана. Бързината и силата на възбудата му го изненадаха. Казваше си, че отдавна вече не е някой юноша с жълто около устата, който се влудява от допира на женски гърди, пък били те толкова съблазнителни. От много време бе разкрил за себе си тайните сексуалното привличане между мъжа и жената. Бе наясно със своите нужди, знаеше кога трябва да ги контролира и кога да ги задоволява. Точно сега определено не бе най-подходящия момент за задоволяването им.

И най-елементарният анализ показваше, че при така стеклите се обстоятелства Жана бе абсолютно безпомощна, ако не беше той. И двамата бяха наясно с това. Той беше силният. Той познаваше земята, познаваше морето, знаеше как могат да оцелеят. Той бе спасил живота й. Тя зависеше напълно от елементарните условия на цивилизован живот, който той можеше да й осигури, докато бурята утихнеше и станеше възможно да се прибере в градчето. Тя също го знаеше, разбираше го, но някак подсъзнателно, напътствана от първичните инстинкти за самосъхранение — много по-дълбоки от всички атрибути на цивилизацията.

И точно заради това, тя беше дяволски ранима. Ако поискаше, тя щеше да му се отдаде. Съзираше го в очите й, когато го поглеждаше крадешком. В тях се четеше възхищение — възхищение от героя, неустрашимия боец. Или може би това беше просто страх? Понякога потрепваше, когато се допреше до него. Не беше ли от страх? Или пък усещаше с инстинкта си на жена онова, което той току-що бе осъзнал?

Той я желаеше. Желаеше я с такава сила, която граничеше с ожесточение.

Желаеше я от мига, в който бе видял как тя се бори с всички сили срещу вилнеещата стихия и отказва да се подчини на нейното могъщество. Беше спасил живота й и сега някаква дива, неподвластна на разума част от него настояваше, че тя му принадлежи.

Мобилизира цялата си воля, за да потисне, за да смаже тези мисли още в зародиш. Не, той не я желаеше такава — жена, готова да се отдаде от благодарност или водена от примитивния инстинкт за оцеляване. Искаше я тогава, когато Жана би имала право на свободен избор — оставена сред многобройните алтернативи, които цивилизованият свят предлагаше. Ако пожелаеше да бъде негова…

Да, ако си повтаряше достатъчно често и настойчиво всичко това, може би дори би успял да го повярва!