Елизабет Лоуел - Песента на гарвана

— Това собствено или фамилно име е? — попита Жана.

Той пусна ръката й и бързо се обърна.

— Когато попълвам данъчните декларации това е фамилното ми име, а собственото — Карлсън. Иначе, повечето хора ме наричат просто Гарвана…

Той млъкна сякаш се колебаеше дали да продължи. Сети се за Ейнджъл. Тя и Грант му викаха Карлсън. Но Грант беше мъртъв. Сега само Ейнджъл го наричаше Карлсън. Тя и Майлс Хоукинс — Хоук — мъжа, когото Ейнджъл обичаше. Хоук също му викаше Карлсън.

Гарвана се усмихна тъжно, като си спомни как се бе почувствал, когато разбра, колко силно Ейнджъл обича другия мъж. Помисли си, че сигурно трябваше да мрази Хоук, но беше невъзможно. Хоук даде на Ейнджъл цялата любов, от която се нуждаеше, даде й живота си. Затова Гарвана го обичаше, както никога не бе обичал друг мъж.

— Не всички те наричат Гарвана, предполагам — рече тихо Жана, загледана в горчивата усмивка на устните му. Много и се искаше да попита коя е жената, която бе в състояние да го накара да се усмихва с толкова любов и така тъжно едновременно, но не посмя. Беше й достатъчно да знае, че има жена, любов, тъга. — Аз как да те наричам?

— Викай ми Гарвана. Свикнал съм да ме наричат така, а пък и аз самият си викам Гарвана.

Жана се усмихна. Кой знае защо, имаше чувството, че е получила скъп подарък.

— Гарвана — повтори тя. Харесваше й вкуса на името върху езика й.

Той се усмихна. Чудеше се какви ли мисли се крият в сенчестите дълбини на тези прекрасни сиво-зелени очи. Усмивката, с която тя му отвърна беше открита, приятелска, завладяваща, шеговита. Съвсем различна от смутената гримаса, преди да загърне раменете й. Част от личността на Жана сега беше скрита — онази част, която проблясваше в очите й, когато гледаше към него и виждаше човека, който я измъкна от студената вода.

Гарвана леко се намръщи. Чувстваше се така, както винаги, когато виждаше искрящия навътре в зелените води на морето живот. Живот, който се мяркаше за миг на повърхността и пак се гмуркаше в студените и безопасни дълбини. Живот, който бързаше да се скрие, щом забележеше негово присъствие. Някак нещо крехко и изящно си беше отишло, оставяйки след себе си смътно проблясваща диря, която очертаваше пътя му.

— Някой чака ли те? — попита Гарвана.

— Да ме чака ли? Кой да ме очаква?

Смущението на Жана му подсказа красноречиво отговора на повече въпроси, отколкото бе задал. И тя като него живееше сама. Живееше сама достатъчно дълго, та мисълта, че някой може да се тревожи от отсъствието й, изобщо не й беше хрумнала.

— Ами съпруг или любовник, семейство, приятели — каза тихо Гарвана, загледан в сиво-зелените й очи. — Някой, който ще се тревожи, че си излязла сама с малка лодка в бурята.

— О, за това не се безпокой! — Жана се усмихна леко и сви рамене. — Аз съм на двадесет и четири години, необвързана жена. От доста време нямам съпруг, никога не съм имала деца, приятелите ми в Сиатъл не ме очакват преди септември, а моята хазяйка тук не я е грижа къде ходя и колко време ме няма, стига да си плащам наема навреме. Знаеш ли, между нас да си остане, но тя обича да си пийва. Аз съм си платила до края на август, така че ще й все едно, ако въобще не се върна.

Гарвана не знаеше кое го изненада повече — това, че Жана вече е била омъжена или че през следващите пет седмици ще бъде съвсем сама на островите.

— В отпуска ли си? — попита той.

— Ами нещо такова… — сви пак рамене тя. — Правя скици и рисунки за книгата на един приятел за тези острови. От няколко седмици се опитвам да вляза в залива Тотем, но все нещо се случва и не успявам.

— Какво точно се случва?

— Вали обикновено. И почти винаги има мъгла. А и вятъра…

Гарванът се усмихна.

— Добре дошли на островите Кралица Шарлот.

— Да-а. Добре дошли в ада — засмя се без злобливо Жана.

Смехът угасна бавно. За момент очите й станаха почти сребристи, искрящи от вълнение и страст.

— Никога не съм виждала толкова диво място — продължи тя. — Всъщност, много по-точно е да се каже дивно красиво. Островите са толкова… Така първични. Онова, което природата е сътворила в продължение на хилядолетия, ти се струва тъй непосредствено близо до повърхността, че ако протегнеш ръка, можеш да го докоснеш. — За момент замълча колебливо, после добави тихо: — Имам чувството, че островите са сключили някакво особено споразумение с вечността. Времето тече към тях, стига ги, после се разделя и ги заобикаля, също като морето. Другите места се променят, но не и Кралица Шарлота. Тези острови са били такива, откакто свят светува — току-що изникнали от мъглявината на съзиданието. Тук времето не съществува, а само съзиданието и мъглата.

За втори път откакто видя Жана, Гарвана усета как косите му настръхват, как някаква странна тръпка пронизва тялото му. И други бяха забелязвали дивото излъчване на островите, но за тях „диво“ бе означавало изостанало, страховито, жестоко, не цивилизовано. Плашеше ги суровата сила на природата тук, мистериозното безвремие. А Жана бе реагирала различно — не изпитваше страх, макар че сблъсъкът с дивата природа едва не й костваше живота.

— Да, — каза тихо Гарван — аз също обичам тези острови и дойдох тук, за да помълча с тях.

— А ето, че ти се натресе една бъбрива туристка, която само ти досажда — подхвърли Жана с гримаса. — Извинявай.

— Няма защо да се извиняваш — отвърна й той. — Ти си жена, която разбира мълчанието. Не ме смущаваш.

Жана се замисли с какво ли една жена би могла да смути по някакъв начин спокойствието на Гарвана. Беше убедена, че ако нещо можеше да го смути, то това би била жена, а не мъж. Бившият й съпруг често я предупреждаваше да се пази от мъже, които се женят за жени, но сексуално ги привличат мъжете. Гарвана не беше такъв — в това бе абсолютно сигурна.

Със скрита въздишка Жана реши, че той е като повечето мъже — предпочита блондинки с големи загадъчни очи и с повече извивки от лъкатушеща пътека в планината. Такива са поетите и жокеите, гангстерите и недодяланите странници. Не обръщат никакво внимание на жените с кестенява коса, дори ако притежават завидна духовитост.

На никой не му пукаше, дали блондинките изобщо имат чувство за хумор — че кой ги търси заради чувството за хумор?

— Въобще не ми отговори нищо за закуската — каза Гарвана. Погледна през рамо, за да провери завряла ли е водата в чайника върху малката газова печка, която се намираше точно срещу леглото. — Гладна ли си?

— Иска ли питане] Това, което чуваш, не е гръмотевица — червата ми къркорят — съобщи с драматична нотка тя и вдигна театрално ръка, но веднага трябваше да сграбчи падащата завивка.

Гарвана я погледна крадешком. Не искаше Жана да разбере, че без да иска му е показала стегнатата извивка на гърдите си, завършващи с кадифени розови зърна, толкова нежни и съблазнителни, че трябваше да стисна ръцете си в юмрук, за да не посегне към тях.

В този момент чайникът завря и засвири, което се оказа изключително навременно, защо отвлече вниманието му към нещо съвсем тривиално. Вдигна чайника от печката и сипа вода в две чаши, чудейки се как ли би реагирала Жана, ако й кажеше колко добре изглеждаше, притисната до него. Мека… Гъвкава… Заоблена там, където беше нужно. Идеална хармоничност на стройното й тяло. Но ако изтърсеше сега подобно нещо, то това би прозвучало като покана за секс. Той знаеше, че тя вече не го желае. Беше съзрял желанието да премрежва погледа й, когато я загръщаше със завивката. Блещукащите искрици на страстта бяха изчезнали, сякаш никога не ги е имало. Сега в сиво-зелените й очи искреше само смях.

Учуди се защо това хем го натъжава, хем го ядосва. Навярно трябваше да вземе онова, което тя му предлагаше сама не толкова отдавна, а не да разсъждава дълбокомислено, че го правела от благодарност. Не бяха малко жените, които не криеха, че ги привлича, други — не проявяваха никакъв интерес, но това въобще не го вълнуваше. С изключение на Ейнджъл. Отказът й превърна болката в част от неговото ежедневие. Накрая, много преди тя да срещне Майлс Хоукинс, Гарвана разбра, че просто не беше писано някои неща да се случат. Едно от тях бе любовта на Ейнджъл. Трябваше да приеме този факт или да се самоунищожи.

И той го прие, както приемаше бурите или добрия улов, или могъщото си тяло, което изнервяше мъжете и жените. Животът е това, което е. Той е такъв, какъвто е. Любовта е там, където е. Но винаги далеч от него…