— Заради Ейнджъл, нали? — попита шепнешком тя. — Заради нея си бил толкова неспокоен през лятото, когато си построил колибата.

Гласът й леко потреперваше и това накара Гарвана да съжалява, че я бе довел тук, на този плаж, в този миг, разкъсвайки илюзиите й на хиляди парчета, без да й предложи нищо в замяна. Илюзиите обаче можеха да бъдат и жестоки. И затова час по-скоро човек трябваше да се раздели с тях. Жана трябваше да осъзнае, че е свободна, че не дължи нищо на мъжа, който бе спасил живота й, като я извади от морето, и най-малко любов, каквато тя си въобразяваше, че изпитва.

— Сега нещата са съвсем различни — спокойно отговори Гарвана. — Изпитвам огромна радост, като виждам Ейнджъл и Хоук заедно.

— Сега — да, но не и тогава. През лятото, когато си построил колибата…

Лекото потрепване на клепачите му показа на Жана, че е права.

— Ейнджъл току-що се беше омъжила за Хоук. А аз като че ли…

Гарвана отново спря, търсеше подходящи думи, които да опишат чувствата му през онова лято. Никога по-рано не бе опитвал да го направи.

— Като ги гледаше, се питаше дали някога отново ще можеш да обичаш и да бъдеш обичан така — подсказа Жана.

Гарвана затвори очи. Колко лесно, колко ясно Жана четеше в душата му — сякаш тя бе за нея отворена книга.

— Да — бе краткият му отговор.

— Аз те обичам така, Гарване.

— Недей, малкото ми войниче — прошепна той и погали с пръсти бузата на Жана.

— Защо? — попита тя с треперещ глас. — Защо не ми позволяваш да ти кажа, че те обичам?

Долепил устни до косите й, той прошепна името й, а ръцете му се впиха в раменете й, със сила, която трудно контролираше. Искаше да й попречи да се обърне с лице към него. Страхуваше се, че ако види очите й, отново щеше да се предаде на чувствата, които изпитваше към нея. Отново щеше да я привлече в прегръдката си и да я задържи при себе си. Защото никога не се бе чувствал тъй жив, тъй жизнен, както когато беше с нея.

— Това, което чувстваш, мое малко войниче, е благодарност, признателност и страст, а не любов — каза Гарвана. Трудно владееше гласа си, имаше усещането, че звукът му дращи в ушите му. — Ти щеше да изпитваш същото към всеки друг мъж, спасил живота ти, а после проявил слабост и липса и най-елементарно благоприличие, възползвайки се от твоята безпомощност и уязвимост.

Горчивината и самообвинението в гласа на мъжа стреснаха Жана.

— Това не е… — започна тя.

— Не — прекъсна я почти грубо той. — Чуй ме. Ти си красива, невероятно привлекателна жена, имала си нещастието обаче да се омъжиш за един от онези „мъже“, които не могат да те оценят. Никога няма да забравя дните, които прекарахме заедно с теб. Няма да забравя твоята духовитост, твоя смях и твоята чувственост, докато съм жив.

И последната дума, която ще изрека, преди да склопя очи, ще бъде името ти.

Гарвана все пак бе запазил достатъчно самообладание, за да не изрече на глас тази жестока истина.

Беше дошъл тук, на плажа на виденията, за да върне на боговете техния подарък. Беше дошъл тук, за да освободи Жана, а не да продължава да я държи в плен на заблуждението й, че го обича.

— Не ми дължиш нищо — продължи той, отнемайки й възможността да говори. — Срещна ни случайността, на място, където времето е спряло. Нямаше други хора, нямаше нищо, което да ти напомня за истинския ти живот. Отдаде ми се от благодарност, защото, по една случайност, аз бях този, който те спаси от морето, а после не беше трудно да се досетиш колко силно те желаех. Ако се бяхме срещнали другаде, при нормални обстоятелства, ти нямаше да ми обърнеш никакво внимание, а още по-малко да ме пожелаеш като любовник.

— Но това не е истина — прошепна Жана. Опита се да се обърне с лице към Гарвана, но силната хватка на ръцете му не й позволяваше дори да помръдне. — Бих те обикнала, дори и да те срещнех насред централния площад на Сиатъл, сред хиляди забързани човеци около мен и нищо по-важно в главата от мисълта къде да вечерям. Слушаш ли ме? Аз винаги съм те обичала, Гарване! Винаги! И това няма да се промени — никога, никъде, при никакви обстоятелства.

— Жана! — започна Гарвана.

До болка му се искаше да й повярва, ала разбираше, че няма право да го направи. Душата му копнееше безумно да приеме поднесения дар — желан повече от всичко на света, но разумът се бореше безмилостно, ожесточено със сърцето. Благодарността се забравя. Страстта утихва постепенно. Тогава остава любовта. Знаеше, че след няколко години не би могъл да освободи Жана. Или след няколко месеца. Или даже след няколко часа… Трябваше да го стори сега, в момента, преди да стане прекалено късно. Преди да дойде онзи ден, когато тя ще се събуди в прегръдките му, проумяла вече разликата между благодарност и любов, преди да го погледне със съчувствие, преди да се почувства нещастна.

— След като се върнеш у дома, ще премислиш онова, което тук се случи. Ще го видиш по един друг начин. Ще бъде като сън. Приятен сън — додаде много тихо той. — Поне за това те моля, Господи!

— Какво да кажа, за да те накарам да им повярваш? — В гласа на Жана звучеше отчаяние. — Не мога да променя обстоятелствата, при които се срещнахме. Не мога да променя чувствата си към теб!

С едно бързо движение успя да се измъкне от хватката на Гарвана и се обърна с лице към него. Изобщо не я беше грижа, че ще види сълзите и.

— Позволи ми, остави ме да те обичам. Разреши и на себе си да отвърнеш на любовта ми, поне малко. Моля те!

— Недей, не ме измъчвай! — каза нежно той и закри устата й с дланта си. — Та аз вече се ненавиждам, че си позволих да те любя. Не прави нещата още по-лоши!

Жестока болка прониза сърцето на Жана и я накара да се почувства абсолютно безпомощна. Откровението, че Гарвана съжаляваше, че я беше любил, направо я смаза. Светът се завъртя под краката й и изчезна. Не й остана нищо, за което да се улови, освен за себе си. Някъде в далечината чу гласове, носени от вятъра, и си помисли, че розовите видения я викат, примамват я с призрачни картини на неща, които никога няма да се случат.

Гласовете преминаха в смях. Ейнджъл и Хоук идваха към тях, следвайки стъпките, които мокрият пясък бе запечатал. Ейнджъл — жената, която Гарвана някога бе обичал и бе загубил, за да продължи да я обича и сега, но по различен начин. Хоук — мъжът, в когото Ейнджъл беше влюбена и го обичаше по начин, по който сърцето й не бе успяло да откликне на любовта на Гарвана. Гарвана, не само че бе приел тази любов, но й се радваше като на своя, обичайки еднакво и двамата. Жана също се бе научила да се радва и да се възхищава на любовта, която ги свързваше. През изминалите няколко дни тя беше започнала да оценява ума, таланта и смелостта, които криеше очарователната външност на красивата блондинка. Същото можеше да каже и за Хоук — звънкият му смях и неочакваната нежност я бяха покорили.

Сега обаче Жана чувстваше, че няма да намери сили да гледа Ейнджъл и Хоук заедно, а още по-малко — да се радва на любовта им, която просто изпълваше пространството около тях. Не, точно сега не. Не и когато мъжът, който обичаше, изказва съжаление, че я бе докоснал.

Затвори очи, за да събере кураж. Беше си обещала, че ще прекарат един чудесен ден, преди да заговори за своята любов и без значение какъв щеше да е отговорът. Денят бе неин, беше говорила за любовта си… и беше чула как портите на рая хлопват зад гърба й, оставяйки я сама в един свят без любов. Всичко това й напомни, че трябва да се отдалечи, преди да е досадила твърде много с молбите си.

— Наистина ли тук има видения? — попита Ейнджъл, която приближи до тях и застана зад Гарвана.

— Всъщност има самоизмами — каза Жана с отчайващо спокоен тон и отвори очи. — Има разлика, не мислиш ли?

Ейнджъл стоеше неподвижна. Чувстваше болката в гласа на Жана, дори преди да види сълзите й. Погледна към Гарвана. Лицето му беше затворено, сурово, като издялано от камък, а не от плът и кръв.

— Гарвана ще ти обясни — продължи Жана, с поглед, блуждаещ някъде зад Ейнджъл. — Много е добър да дава необясними обяснения. А ако искаш да чуеш нещо по-специално, от което ченето ти непременно ще увисне, попитай го за разликата между благодарност и любов. Страхотно обяснение — ужасно поучително, имаш моята гаранция. Направо би могъл да го развие като научна дисертация!

— Жана, говориш глупости! — каза тихо Гарвана.

— Разбира се, защо не? Нали акълът ми остана на дъното на залива, не помниш ли? — Плъзна поглед по пясъчната ивица и дивото съвършенство на природата наоколо. — Жалко все пак, че това тук е Едем, а не Ноевият ковчег. За Ной числото две е било вълшебно, пък и нямаше изобщо да срещна трудност да пресека морето. Но тук е раят и ще ми се наложи да взема ферибота. Мога да се обзаложа, че капитанът му се казва Чейрън.

Жана се обърна рязко и закрачи напред, далеч от другите. Вървеше по пясъка, съвсем близо до морето, и леките вълни измиваха отпечатъка на всяка нейна стъпка.

— Къде отиваш? — попита Гарвана.

— Към реката Стикс.

— Тя води към ада, не към рая.

— Странно защо, но това никак не ме изненадва.

— До твоята колиба има поне още пет-шест километра. Нека Хоук те придружи дотам.

— Всичко е наред, Гарване — каза спокойно Жана, поглеждайки назад през рамо. — Ще вървя по пясъка край морето, а когато дойде прилива, ще изтрие стъпките ми, все едно никога не съм минавала.

Гарвана затвори очите си. Искаше да отиде при Жана, да я прегърне, да я успокои, да успокои и себе си. Но това щеше да е жестокост, а не доброта. Трябваше да бъде силен, за да е добър…

Жана задържа дълго погледа си върху Гарвана. После се обърна и пое напред. Крачеше бързо и не се обърна повече назад.

— Карлсън?

Гласът на Ейнджъл, която го докосна по ръката, го накара да подскочи. Бавно отстъпи няколко крачки назад.

— Няма ли да я настигнеш? — попита Хоук.

— Не трябваше никога да я докосвам!

Гарвана отвори очи. Бяха черни, диви, напрегнати очи, влажни от напиращите сълзи.