Жана почувства топлината и сладостта на устните му, които я целунаха, пресичайки потока от прошепнатите думи. Измина много време, преди той да я пусне, да вземе ръката й в своята и да я поведе надолу по девствените пясъци. За миг тя затвори очи и закрачи бавно, опитвайки се да заглуши болката, която разкъсваше сърцето й. Не й беше позволено да говори за своята любов. Вятърът измъкна шнолите от косата й, разроши я така, че изглеждаше като облак с топлия цвят на канела около лицето й.

Съмненията, които чезнеха всеки път, когато Гарвана я любеше, я притиснаха отново с удвоена сила. Той беше честен мъж, състрадателен и добър. И ако не изпитва обич към нея, той наистина щеше да направи всичко възможно да не я нарани. Вероятно един от начините да го постигне бе да отвлече вниманието й, когато откровеното й признание в любов се превръщаше в глас в пустиня. Именно затова в такива моменти той винаги я целуваше, пресичаше думите й. Беше й доказал толкова пъти, че за тялото му тя е безкраен огън, ала душата му оставаше недокосната. Страст, а не любов.

Защо не може човек да обича достатъчно и за двама?

Безмълвният, отчаян вик не получи отговор, освен свестеното на вятъра, който се носеше над недокоснатите пясъци.

Гарвана се опита да гледа към земята или към набразденото от вятъра море, но не можеше да откъсне очи от Жана за повече от няколко секунди. Чувстваше тъгата й, мъката, която правеше усмивката й още по-ослепителна и болезнено красива, когато се обърнеше към него. Тя беше смело момиче и точно смелостта й го бе привлякла, още преди да види нейната красота и да усети чувствеността й. И сега чувстваше тази смелост, решимостта й да се усмихва беше величава, колкото и мъката й. Искаше му се неудържимо да я прегърне, да я утеши, да изтрие тъгата от очите й, ала съзнаваше, че в крайна сметка това само щеше да влоши нещата за нея. Днес той трябваше да отвори ръце и да я освободи — да върне дара на боговете.

— Вървиш като човек, който знае точно къде отива — каза Жана със свито гърло. Болезнената буца, заседнала в гърлото й, я задушаваше. С мъка сдържаше сълзите си.

— Така ли?

— Опнал рамене, вървиш напред като че ли гониш една отдавна преследвана цел…

Гарвана си представи как изглежда и се засмя.

— Просто исках да стигнем до онова място на плажа преди виденията да изчезнат.

Жана забрави за миг тъгата си и го изгледа с любопитство.

— Малко по-нататък, там, където плажът завива на ляво — обясни той. — Там именно те танцуват, но само в ясни дни.

След пауза, колкото три удара на сърцето, Жана възкликна победоносно:

— Става дума за честлинните камбурси, нали? И техните окласни щурпи?

— Не, това са розови миражи и те танцуват между Аляска и Едем — отбеляза Гарвана и внезапно спря. — Ето там, виждаш ли ги?

Жана почувства как топлината му я обгърна, когато той притисна гърба й до мускулестите си гърди. Силната му ръка я хвана за рамото и той посочи на север към хоризонта.

— Там! — Плътният му глас се бе превърнал в шепот. — Виждаш ли как танцуват?

— О, да — съгласи се тя — точно до розовите слонове, които подскачат насам-натам толкова грациозно и леко. Те… — Дъхът й спря и тя усети как косата й настръхва. Присви очи, за да фокусира погледа си. — Гарване, там има нещо!

— Да — прошепна той. — Не са ли прекрасни? Като ги гледа, човек мечтае само вълшебният проблясващ танц на тези пламъчета да приближи до него, за да ги докосне.

Жана онемя. Тайнствените видения, които властно я привличаха, се извиваха и променяха като бледо розови пламъци, безмълвно и шептяха нещо, омагьосваха я. Рационалната част на разума й спокойно й говореше, че нежните видения са просто игра на светлината и атмосферата, също като миражите в пустините, които са довеждали толкова пътешественици до лудост и смърт. Ала онова първично, което хората са наследили от своите далечни, далечни праотци, я караше да се взира запленена във виденията и да вижда части от собствената си душа, които тъжно я зовяха и й нашепваха, че всичко, за което бе мечтала, се изнизва като шепа песъчинки между пръстите й.

Виденията бяха сякаш очертани от прозрачни сребърни пламъци и блестящо розово, едновременно неземни и съвсем реални. Те бяха морето и пустинния залив, и самотното дърво — единствени на цялата земя. Те бяха безмълвната песен на гарвана и красивата усмивка, която й отговаряше. Те бяха един мъж и една жена, създадени за този искрящ миг безвремие, сътворени за този див и прелестен Рай, създадени един за друг. Те блестяха и се преплитаха между небето и морето, между времето и безвремието, истински и бленувани.

Гарвана бе приковал очи в красивото лице на Жана — едновременно напрегнато и сияещо, съчетаващо в себе си и тъгата и въодушевлението. Искаше му се да я попита какво вижда в загадъчното небе, но знаеше, че няма право на това. Виденията можеха да бъдат само споделяни в мълчание — дар, подарен от един човешки разум на друг, от една душа на друга. Вече бе взел прекалено много от нея — много повече, отколкото му позволяваше човешката съвест. И той трябваше да заплати затова с мъката на спомените, когато се докоснеше отново до всяко мигновение от тези дни, прекарани в рая, и когато, вече далеч от него, отново преосмисляше огромната си загуба.

Гарвана откъсна поглед от Жана и бавно го премести към неземните видения, искрящи над водата. Върна се назад във времето, преди много години, когато беше съвсем сам.

— Лятото, когато построих колибата в залива Тотем, — подхвана тихо той — бях неспокоен, самотен, като птица без криле, като риба без вода. Нищо не вървеше и нищо не беше както трябва. И по-рано съм бил сам, но никога — самотен.

За кратко замълча колебливо, връщайки се назад в лятото, което беше започнало почти като това лято, но бе завършило така различно.

— Няколко дена след като завърших колибата отново се почувствах много нервен и напрегнат. Започнах да кръстосвам из гората, исках да се изморя до смърт, за да мога да заспя.

За един миг Гарвана затвори очи. В съзнанието му изникна картината на онзи потънал в зеленина Едем, който доста често приличаше повече на ад.

— Един ден намерих млада кошута, паднала в покрита от мъха дупка. Тя беше почти мъртва от жажда, ужас и болка. Когато я освободих, видях, че единият й крак бе наранен. Ако я оставех така в гората, щеше да умре. Но ако я приберях при себе си, в колибата, и я обградях с грижи и внимание, фактически аз я обричах пак на смърт, но много по-жестока смърт. Бедното животно със сигурност щеше да оздравее, но щеше да изгуби инстинкта си за оцеляване, защото щеше да бъде зависимо от мен. А един ден аз щях да съм принуден да го и изоставя — когато лятото се изнижеше и зимата потропаше на вратата, трябваше да си отида. Аз знаех това, но не и кошутата. За нея съществуваше само настоящето, но не и бъдещето.

Гарвана замълча. Жана очакваше напрегнато да продължи своя разказ. Чувстваше как мълчанието я обгръща като студена мъгла и я кара да настръхне.

Усещаше с душата си, че не иска да чуе края на историята, която разказваше Гарвана.

Друг избор обаче нямаше, трябваше да узнае всичко, да разбере мъжа, когото обичаше, независимо на каква цена.

— И ти какво направи? — прошепна тя. Думите с мъка се процеждаха през стегнатото си гърло.

— Взех я на ръце, занесох я до колибата и й превързах крака. Изплетох й клетка от кедрови клони на завет до колибата. Имаше естествена храна, чиста вода и нямаше мечки, които да се възползват от нейната безпомощност.

Гарвана спря, сякаш виждаше отново нежната, трепереща кошута, която толкова лесно се бе успокоила от гласа му и от докосването на ръцете му.

— Беше много лесно да спечеля доверието й. Беше мила, с прекрасни влажни и умни очи, лесно се приспособяваше, както всички млади същества. Лесно се научи да идва при мен, щом чуеше гласа ми. Радваше ме, караше ме да се усмихвам. Беше ми приятелка, а аз бях… самотен.

Жана поиска да попита Гарвана защо се е чувствал толкова самотен, но той отново подхвана своя разказ.

— Един ден оставих кошутата сама в клетката. Проверих, за да съм сигурен, че нито ме вижда, нито ме подушва. По това време тя вече не куцаше. Дори беше изяла бинта, с който я превързвах. Клетката беше достатъчно висока, за да задържи една наранена кошута, но не толкова, че да попречи на оздравялата да я прескочи. Когато се върнах няколко дни по-късно, за да проверя как е, клетката бе празна. Заварих само вековни кедри и вековна тишина.

Вятърът, духаше в лицето на Жана и изсушаваше сълзите, които се ронеха от очите й. Гарвана видя следите им и с безкрайна нежност я погали по косата.

— Нямаше нищо лошо в това, че си беше отишла — каза той. — Моята награда, че помогнах на кошутата, не беше, че спечелих доверието й. Наградата ми беше да видя последния й грациозен скок, когато потъваше в гората — там, където се бе родила. Тя не погледна назад. И никога не се върна при сечището или при колибата. — Гарвана отмести ръката си от косата на Жана. — И така трябваше да бъде. Ако бях искал нещо повече от кошутата, възползвайки се от нейната безпомощност, това би означавало, че съм нищожество, а не човек.

Жана наведе глава, докато се бореше със сълзите. Разбираше, че за Гарвана тя е като онази кошута — ранена, безпомощна, оставена на неговите грижи, само докато бъде спасена, излекувана и след това освободена.

Също като Ейнджъл. И тя беше дар на капризната съдба — съдбата, която бе поискала от него да излекува болната душа на Ейнджъл и после да я освободи. Именно това имаше предвид Гарвана, когато каза, че е разбрал, че живота на Ейнджъл е по-ценен и по-важен от шанса да спечели любовта й. Беше отишъл при нея, беше я освободил от капана на гнева и отчаянието, беше й показал пътя към нейното изцеление… и след това бе гледал как излита от ръцете му, без да погледне назад.

По-късно Ейнджъл все пак се беше върнала. Но дали това носеше някаква утеха на Гарвана?