Жана имаше усещането, че някаква нереална сила я вдига и я завърта с главоломна скорост. Олюля се и се опря на стената на каютата. Чудеше се къде, по дяволите, се е изпарила цялата й сила? Почти не можеше да се задържи на краката си. Едва сега окончателно проумя, колко много се бе надявала, че когато един мъж я желаеше с такава изпепеляваща и неподвластна страст, докато се любеха, би трябвало поне мъничко да носи нещо и в сърцето, а не само в тялото.

О, да, той е влюбен, така си е — призна пред себе си примирена Жана. Но не в мен. Аз бях само някаква временна Ева в собствения, див Рай на Гарвана.

Тя погледна стройната блондинка, която едва сега беше оставена да стъпи на земята. На краката си носеше италиански кожени сандали. Погледна мрачно собствените си крака. Огледа маратонките, които се бяха сбръчкали от постоянно мокрене в солената морска вода и последващото сушене във фурната. Уви, сравнението не беше особено ласкавото за нея и не се изчерпваше, за съжаление, само с тях. Вместо с прилепнал по тялото морскозелен пуловер, тя беше облечена с огромна мъжка риза, чиито ненавити ръкави се мандахерцаха някъде около коленете й. Вместо да са гладки и напарфюмирани като ръцете на русокосата красавица, нейните бяха напукани от морската вода и покрити с многобройни драскотини, следи от борбата й с упоритите стридени черупки.

Казано накратко, нищо чудно, че Гарвана прояви желание да бъде с нея само няколко дни. Господи, цяло чудо бе, че въобще поиска да е с нея! Трябва да е останал съвсем на сухо — сам в онзи залив, без женски ласки от доста дълго време, може би месеци наред, за да благоволи да я погледне, а още по-малко да я люби сякаш бе последната жена на земята. Или първата…

Свърши ли вече със самосъжалението? — саркастично попита тя отражението си в стъклото на каютата.

Не. Току-що започвам. Задай ми същия въпрос след няколко години. Може и да съм свършила дотогава.

Не мога да чакам чак толкова. Престани да се оплакваш и си опъни чорапите. Не съм с чорапи. Нищо, все пак ги опъни.

Жана затвори очи и облегна челото си на студеното стъкло. Припомни си колко пъти бе опъвала чорапите си и бе продължавала напред, даже когато й е било трудно дори да диша. Гарвана обича жената, която не може да има, и не обича Жана, която обаче го обича. Гарвана не я обича, но за няколко дни за нея той се превърна в един много свиден подарък на съдбата. Именно благодарение на него бе разбрала какво значи да гледаш един мъж и да виждаш как в погледа му пламва смях и желание. Беше разбрала какво е да предизвикаш дивия, първичен отговор на могъщото му тяло, да му доставяш удоволствие и той да ти доставя удоволствие.

Сега трябваше да падне на колене пред него и да му благодари, вместо да стиска зъби и да се бори със сълзите затова, че тези няколко дни в края на краищата са свършили. Никой нищо не й беше обещавал. По-добре да бе умряла преди изобщо да срещне Гарвана.

Е, да, в това отношение почти бе успяла…

— Добре ли сте?

Жана бавно отвори очи. Гласът беше дълбок, но не чак колкото на Гарвана. Корабчето се заклати под тежестта на мъжа, който се качи. И той беше висок, но не можеше да се сравнява с исполинския ръст на Гарвана. Беше силен, но не притежаваше необикновената сила на Гарвана. Косата му си беше просто черна. Накратко, беше просто един хубав мъж, но нищо по-особено от много други, които Жана беше срещала.

— Хоук… — каза Жана, припомняйки си описанието на Гарвана за мъжа, в, когото Ейнджъл беше влюбена.

Красив като самия грях.

Черните му вежди се извиха въпросително и придаваха някакво сатанинско изражение на лицето на Хоук. Очите му имаха един особен златистокафяв цвят, като уиски или като перата на хищната птица, дала прякора му.

— Срещали ли сме се някъде?

— Само в мислите на Гарвана.

— Гарвана? О, Карлсън! — Хоук се усмихна под черния мустак, докато оглеждаше заинтригуван дрехите на Жана, които очевидно не бяха нейни. Огромният размер на ризата, навлечена върху собственото й тяло, подчертаваше съвсем недвусмислено поне физическата разлика между мъж и жена. — Я да оставим на Гарвана морските сирени, той без друго си пада по моретата — пошегува се Хоук с намерение да разведри атмосферата.

Жана посрещна думите му с тъжна усмивка. Имаше чувството, че й се вие свят.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — настоя Хоук.

— Разбира се, нищо ми няма. Само да си опъна чорапите.

— Но вие нямате чорапи.

— Да-а. И в това именно се състои предизвикателство.

Хоук се усмихна — усмивката му бе необикновено искрена и дружелюбна.

Жана примигна с очи. Никога до днес не бе виждала подобна усмивка — тъй изненадваща и неочаквана, която можеше да се сравни с огън, пламнал изведнъж сред арктическия лед. Приличаше на някакво вълшебно обещание за топлина в сковаващия студ.

— Боже Господи! — поклати глава Жана. — Обзалагам се, че когато вие двамата с Гарвана тръгнете по улицата, след вас се стеле килим от разбити женски сърца!

В първия момент Хоук реагира на думите й с учудено мълчание, но миг след това усмивката му се превърна в топъл мъжки смях — тъй неочакван и красив, както и самата му усмивка.

Тогава Гарвана се обърна — все още държеше Ейнджъл в прегръдката си.

— А, виждам, че вече си се запознал с Жана — рече усмихнат. — Тя има най-невероятното…

— Чувство за хумор — прекъсна го бързо Жана. — С него и ако добавиш само още трийсет цента, можеш да си вземеш дори чаша кафе.

Гарвана присви очи. Почувства някак подчертаното, пресилено спокойствие в гласа й. Напомни му за нощта, когато тя се бе измъкнала от неговата не особено приятна компания и се беше затворила да скицира в каютата си.

Жана не забеляза изпитателния поглед на Гарвана. Леко се отдръпна от стената на каютата, на която се опираше.

— Имате ли нужда да вземате нещо от кораба? — попипа Хоук, местейки поглед от Гарвана на Жана със зле прикрито любопитство.

Тя пое дълбоко дъх, хвана краищата на несъществуващите чорапи и ги опъна.

— Абсолютно нищо — рече с пресилена и доста неубедителна усмивка. — Това всъщност е една от прелестите на корабокрушението — няма свръх багаж. Или ако трябва да бъдем съвсем точни — липсва всякакъв багаж. Толкова проста работа, вземаш това, което виждаш.

Черните вежди на Хоук отново се извиха въпросително, но той не каза нищо. С чувство на завист Жана видя как той, с едно-единствено гъвкаво движение, се качи на дока. Разстоянието между кораба и дока й изглеждаше направо огромно. Беше сигурна, че ще се спъне и ще се просне с цялата си дължина и така ще падне още по-ниско в очите на Гарвана, който несъмнено няма да пропусне едно сравнение със съвършената и недостижимата Ейнджъл.

— Нека да ви помогна.

Стресната, Жана погледна към дружелюбните златисто кафеникави очи, в които се четеше съчувствие. Протегна ръце и така грациозно бе вдигната и поставена на кея сякаш беше примабалерина.

— Благодаря — каза тя. — С тоя мой късмет, сигурно щях да падна във водата с главата напред.

Погледът на Жана се плъзна от Хоук към Гарвана, който все още не беше пуснал Ейнджъл. В този момент май бе за предпочитане да цопне във водата, отколкото да върви по кея и да се усмихва мило и възпитано, докато казва довиждане на мъжа, когото обича.

— Трудно пътуване, а? — попита Хоук и проследи погледа на Жана.

— Да-а. Може и така да се каже. Загубих си лодката, загубих си мотора, загубих си туристическите принадлежности, скицника, загубих и…

— Сърцето си — завърши изречението Хоук много тихо, така че само Жана можа да го чуе.

Устните й се изкривиха от болка. Тези очи, с този толкова странен цвят, май виждаха всичко.

— Един прекалено надценяван орган — подхвърли Жана и сви рамене. — Тялото функционира доста добре и без него.

Хоук се опита да каже нещо, но Жана го прекъсна с ослепителна усмивка и порой от думи.

— Сигурна съм, че вие тримата имате какво да си кажете — отдавна не сте се виждали. Кажи на Гарвана, че ще оставя ризата му на момчето на станцията, за гориво.

— Защо ти не ми го кажеш? — попита Гарвана. Беше приближил до тях точно навреме, за да чуе думите й.

Гласът му беше плътен, почти дрезгав. Забеляза учудения поглед на Ейнджъл и си даде сметка, че не успява да прикрие добре раздразнението си. Не бе очаквал обаче, че като погледне нагоре, ще види Жана, доверчиво сгушена в ръцете на Хоук, да гледа лицето му така, все едно очаква всеки момент слънцето отново да изгрее.

Както и не бе очаквал, че Жана ще изчезне от живота му ей така, без да му каже дори сбогом. Съзнаваше прекрасно, че благодарността е преходно чувство, но все пак мисълта, че тя може да загърби с лека ръка изминалите няколко дена, все едно никога не ги е имало, направо го изкара от кожата. И преди да се усети какво върши, Гарвана започна да увещава Жана точно по начин, по който си беше обещал тържествено, че няма да го прави.

— Можеш да ми дадеш ризата утре, когато мина да те взема — каза й той, а тонът му подсказваше доста убедително, че няма да приеме „не“ за отговор.

— Да ме вземеш? — смотолеви невярваща Жана. Чувстваше как сърцето й направо се преобръща в гърдите, докато отчаяно се мъчеше да прогони надеждата, че Гарвана не иска да я пусне да си отиде просто ей така.

— Да, ще те взема, за да отидем на пикник на северния плаж. Ако времето е ясно. Много ясно. В противен случай, който и да е плаж ще свърши същата работа — добави той.

— Много ясно… — повтори като ехо Жана, колкото да каже нещо.

— Точно така. Много ясно време, защото само тогава наистина можеш да видиш виденията.

Жана пое дълбоко въздух и извика:

— Помощ!

Суровите черти на лицето на Гарвана се смекчиха и той се усмихна. Ръката му се протегна към тила й. Внимателно я придърпа към себе си, измъквайки я от ръцете на Хоук.

— Щастлив съм, че си спомняш колко съм добър за… — избоботи Гарвана.