Известно време Жана стоеше напълно неподвижна, като вкаменена, омагьосана от абсолютното спокойствие, което цареше в гората. След това, някъде измежду дърветата, се разнесе дрезгавото грачене на гарван, който търсеше своята другарка. Отдалеко дойде звук, който можеше да бъде и чакания отговор. Жана затаи дъх, напрегна слух, но не чу нищо повече. Гарванът пак изграчи, вече някъде по-далеч — блещукаща черна сянка, носеща се над безбройните нюанси на зеленото в гората.

Жана постоя още малко, обърна се и тръгна към брега. Знаеше, че ако се осмели да направи само още няколко крачки навътре в гората, ще се загуби безнадеждно. Нямаше човешки следи, нямаше маркировка, която да показва пътя, нямаше нищо, което да посочи откъде трябва да се мине. Тя тръгна по границата между морето и сушата. Спря се и дълго се взира в огромните икони от масивно дърво, символ на едно друго време, друга раса, друга култура, друг поглед върху безкрайно сложните тайни на живота. Откри няколко килнати на една страна тотеми, почти паднали на земята, намери и други, които отдавна вече бяха сгромолясали върху гъстия килим от зеленина и мъх. Намери идоли, при които кедърът беше преживял по някакъв странен начин дялкането с примитивните сечива и отново се бе върнал към живота, пускайки зелени клони. Изражението на лицата, които строго се взираха в нея гледаха измежду стройните клони, накара косата й да настръхне. Сякаш древните богове се бяха върнали в своята земя и пак те бяха властелините на този див, неземен рай, закътан в сърцето на островите Кралица Шарлота.

Когато разбра, че вече не е в състояние да възприема заредената с високоволтови емоции атмосфера, в която беше потопена, Жана намери един обрасъл с мъх пън, седна на него и скоро бе напълно погълната от скицирането. Бяха изминали няколко часа, преди да спре и се огледа. Гарвана се беше върнал. Тя можеше да почувства присъствието му с такава сигурност, каквото беше и усещането, че тези диви острови сякаш не съществуваха във времето. Погледна през рамото си и се усмихна. Черните му очи светнаха в отговор.

— От колко време си тук? — попита тя.

— Достатъчно дълго, за да се възхитя на твоето спокойствие, твоята концентрация и елегантността ти — каза с плътен, нежен глас. — Ти си като кошута, спряла в края на гората, за да се ослуша не иде ли някаква опасност от гъсталака.

Очите на Жана се разшириха. Никога не бе мислила са себе си като за сърна. Не можеше да си представи, че Гарвана я бе видял изящна, елегантна и неговото откровение й се стори като някаква въздушна, нематериална милувка, която я разтърси.

— Готова ли си вече за почивка? — попита Гарвана и хвърли едно око към скицника.

— Ръката ми направо изтръпна! — каза тя. — Не знам откога не съм рисувала часове наред. Тук има толкова много неща, толкова много емоции, и съвсем недостатъчно време, за да уловиш дори и най-слабото ехо на този земен рай…

Гарвана взе от ръцете й скицника и моливите и внимателно ги прибра.

— Последвай ме — каза той и нарами раницата.

— Искам да ти покажа нещо.

Жана тръгна след него без колебание. Навлязоха в гората, където никаква следа не подсказваше за човешко присъствие. След няколко секунди морето вече не се виждаше, не се чуваше шумът му, не се улавяше соления му аромат. Нищо не проникваше в обгърнатото с мъх мълчание — нищо, освен крясъкът на самотен гарван.

— Стъпвай по моите следи — предупреди я той. — Ще минем покрай едно малко тресавище.

Скоро гъстата гора пред тях изведнъж просветля. Излязоха на едно сечище, където осакатени кедри се бореха да намерят опора на земята, прекалено, влажна, за да ги издържа. Повърхността изглеждаше стабилна, но стъпките на Гарвана веднага се напълниха с вода, процедила се от тежестта му през хумуса. Водата наоколо беше в изобилие. Земята бе покрита с малки локви, в които водата имаше цвета на чай заради танина, който тя извличаше от околната гора. Водата се процеждаше едва-едва в малки ручейчета и поточета, които се събираха в една рекичка. Беше абсолютно чиста, абсолютно уникална с кехлибарената си прозрачност.

Точно зад тресавището се виждаше малка колиба. Стените й бяха от кедрови трупи, покривът — от кедрови дъски. От всеки процеп между дъските на покрива растеше мъх, който висеше по стените. Все пак колибата не беше много стара — стъклените й прозорците блестяха срещу тъмната гора, а входната врата беше с метални панти.

— Как я откри? — попита тихо Жана, застанала до Гарвана.

— Построих я със собствените си ръце.

Тя се обърна и го погледна. Очите му бяха много черни, но бистри и ясни като рекичката, покрай която минаха. Той беше вперил поглед в малката колиба, но очите му търсеха нещо друго от миналото, нещо, което често го навестяваше. Високите му скули, правия му нос и силната линия на брадичката му никога не бяха изглеждали така твърди, толкова изразителни. Един мъж, изваян от вечността на земята.

— Ела — каза тихо Гарвана и й подаде ръка. Топлата и твърда длан накара кожата й да настръхне. Тя преплете пръсти в неговите, докато той я водеше към входа. Нямаше ключалка на вратата, нямаше нищо, което държи настрани натрапниците. В рая просто нямаше натрапници — само един мъж и една жена на земята, която не познаваше времето.

Гарвана отвори вратата, взе Жана на ръце и я внесе в убежището, което си беше построил преди години. Остави вратата отворена, за да влиза кедровия аромат и неземното сияние на светлината, която се процеждаше през мъха.

В просторната стая имаше малко мебели — само маса, един стол и няколко рафта, по които бяха подредени красиви разноцветни черупки и стъклени рибарски плавки, преплували огромния Пасифик, за да достигнат до далечния бряг. В огнището, направено от гладки камъни, пламтеше огън. Близо до него, върху сламеник бяха сгънати няколко одеяла.

— Трябваше по-рано да те доведа тук — каза Гарвана и я целуна по косата. — Но тук има само една стая, само едно място за спане, а аз толкова се мъчих да държа ръцете си далеч от тебе. — Усмихна се почти тъжно — Провалих се направо грандиозно, нали така?

— Много съм щастлива от провала ти! — каза Жана и впи устни в мускулестата му шия. — Обичам ръцете ти, Гарване, и искам да ги усещам по тялото си.

Силните му длани се свиха, когато той прошепна името й, сграбчиха я и я вдигнаха така, че той да може да се изравни с устните й. Неговият вкус се разнесе по тялото й като морски вятър. Гарвана издаде тих, гърлен звук, като почувства как тя се плъзга по твърдото тяло. С едната си ръка той притегли хълбоците й, притисна ги към своите и започна много бавно да се движи. Тя потрепери и се остави на силата му, познала отново щастието, че той я желае.

Сякаш неохотно, Гарвана я остави да се плъзне надолу по тялото му, докато стъпи на краката си. Целуна я страстно много пъти, което накара сърцето й да спре и тя започна да стене от наслада. Когато езикът му отново навлезе бавно в устата й, тя се притисна към него, изгаряща от неудържимото желание. Той изръмжа, устните му още един миг останаха впити в нейните. След това вдигна глава.

— Засега стига толкова — каза почти грубо той.

— Защо? — прошепна Жана и се надигна на пръсти, за да целуне буйно пулсиращата вена на шията му.

— Защото си обещах, че първо ще те нахраня.

— Приветствам от сърце тази чудесна идея! — промърмори тя, събу маратонките си и с няколко бързи движения съблече джинсите и бикините. — Струва ми се обаче, че не си обърнал нужното внимание на няколко раздела.

— Помощ! — усмихна се Гарвана. Усмивката му говореше по-красноречиво от всякакви слова, че красивите, стройни крака на Жана много му се нравеха.

— Не е нужно да обяснявам, знаеш много добре — отсече Жана и започна да разкопчава огромната риза, която й седеше като рокля.

Погледна към Гарвана и, като видя усмивката му, реши, че ризата може да почака. Много повече би й се искало да го докосва. С треперещи пръсти разтвори фланелената му риза, откривайки окосмените мускулести гърди.

— Какви раздели? — продължаваше да настоява Гарвана, макар че пулсът му, ясно видим, значително се ускоряваше с всяко движение на устните й.

— От онези рафтове с книги, които изчетох.

— Искаш да кажеш, че снощи съм пропуснал няколко раздела, които особено са те заинтересували? — Дъхът му премина в свистене, когато езикът на Жана очерта плоското зърно на гърдите му. Простена от възбуда, когато зъбите й внимателно го захапаха. — Значи нещо съм пропуснал, така ли? — повтори въпроса с дрезгав глас.

— Пропуснал си разделите, третиращи въпросите как да се достави удоволствие на един мъж. Е, пропускът ти е обясним и разбираем — добави Жана и се засмя, когато устните й стигнаха до другото зърно на гърдите му, вече втвърдено от възбуда. — Все пак, — отбеляза с основание тя — аз не съм мъж.

Огромната ръка на Гарвана погали голите й, меки като кадифе бедра и след това потърси топлото гнездо, скрито между тях. Тя беше невероятно нежна, гореща, зовяща, разтапяща се от неговото докосване. Усещането, че тя го желае толкова много, колкото и той нея, го накара да се почувства много силен и много мъжествен.

— Права си — каза глухо той, плъзгайки пръсти в женствената топлина на Жана. — В никакъв случай не си мъж — изръмжа, милвайки нежната й плът с бавни движения. — И благодаря на Бога, че не си!

Пръстите на Жана се впиха в колана му, когато усети, че я разтърсват първите признаци на екстаза. Прехапа устни, за да не изкрещи, и с трескави пръсти започна да разкопчава колана. Под пръстите й, топлите метални копчета на джинсите се отваряха с леко изпукване.

— Жана…

Дъхът му спря и хълбоците му инстинктивно се притиснаха към милващите ръце на Жана. После той улови ръката й и не й позволиха да го съблече.

— Гарване, не искаш ли да те докосвам? — попита тихо тя, целувайки горещата кожа на гърдите му.

Той й отвърна с някакъв странен звук, който можеше да бъде и смях, и ругатня.