— Нека да се насладим на този миг, на този див приказен Рай, на този безценен дар, който съдбата ни предлага — каза Гарвана с развълнуван глас, като я целуваше след всяка дума. — Да му се насладим без обещания, които биха те измъчвали, щом от този рай остане само споменът, а ти се върнеш към истинския си живот. Искам да си спомняш за мен с радост, така ще те помня и аз.

Жана затвори очи и с върховно усилие направи опит да не изкрещи от болка и от радост, че е с мъжа, когото обича, с мъжа, който се смееше и плачеше заедно с нея… С мъжа, който не я обичаше, защото бе увлечен по друга. Въпреки това, той я бе любил така, сякаш тя беше единствената жена на земята.

За съжаление, не бе единствената: Имаше още една жена. Жената, която Гарвана бе обичал с такава сила и с жертвоготовна всеотдайност и която не е могъл да има. Ейнджъл… Обичаш ли я още? Разбира се. И тя вече ме обича. Жана знаеше, че нищо не зависеше от нея, не беше в нейна власт да промени нещата — можеше само да завижда. И че трябва да приеме този горчив и сладък дар, който й поднасяше съдбата — Гарвана, да го вземе и веднъж завинаги да осъзнае, че любовта е като рая — дива и невинна, признаваща само собственото си съществуване, своите нужди, своите закони. Любовта е един прастар остров, около който се плискаха вълните на безкрайното море на времето.

— Да — прошепна Жана и се притисна до Гарвана. Искаше да му даде всичко, което той би пожелал от нея. — Да, искам да ме помниш с радост. Помни ме, любими. Помни, че те обичах, помни, че времето бе изчезнало за нас.

Гарвана се опита да надникне в зелените дълбини на очите й, към самата й душа, но видя само дългите черни мигли и копринените кичури коса, докато тя, свела глава, целуваше гръдта му. Опита се да каже нещо, но не можа. Езикът й като вълшебен пламък оставяше парещи следи по кожата му, а меката, сатенена коса галеше ръцете му, разпалвайки опустошителен пожар.

Понечи да плъзне ръце в свободно падащата й коса. Преди да успее да я докосне, цялото му тяло настръхна, дрезгав вик задуши гърлото му, когато ръцете й намериха възбудената му плът. Тя беше жената, тя беше огънят, който го изпепеляваше — душата и плътта. Изкрещя нещо нечленоразделно и ръцете му намериха топлината, нежността между бедрата й. Започна да я гали, нежно и страстно, тя го прие, погълнато в сладкия, унищожителен пожар, който изгаряше телата им…

Когато за втори път тази сутрин Жана отвори очи, още беше в прегръдките на Гарвана. Сгуши се до гърдите му, а жилавите косъмчета гъделичкаха носа й. Той я прегърна по-силно, показвайки й мълчаливо, че е буден. Усмихната, Жана потърка буза в топлата му гръд. Прошепна беззвучно „Обичам те“ и в същия миг усети пронизващата болка на примирението, че той не я обича. Да, беше я любил, беше й наслаждавал, но само като на жена, както всеки мъж би правил, когато в плътта му се събудят първичните инстинкти. Напомняха й го болезнените усещания на тялото й, напомняха й го гърдите й, скрити сега в огромната ръка на Гарвана.

Може би не я обичаше, но я бе дарил с невероятна страст, която се възпламеняваше с нова сила всеки път, когато се любеха. Даже само и затова, тя би останала с него. А когато към страстта се прибавеха нежността и силата му, смехът и бързият и остър ум, Жана осъзнаваше с кристална яснота, че Гарвана беше мъжа, за когото винаги бе мечтала, ала не вярваше наистина, че е възможно някога да го срещне.

Някъде дълбоко, дълбоко в нея живееше една надежда — искаше й се безкрайно много да повярва, че когато един мъж я беше любил с такава страст като Гарвана, той можеше да бъде спечелен, извоюван от другата жена. Навярно щеше да успее с всяка своя целувка, с всяко докосване, с всеки негов вик на екстаз, да открадне любовта му.

Жана отново се сгуши в Гарвана. Замечтано докосна с върха на езика си плоското зърно на гърдите му.

— Имаш чудесен вкус. Като стриди. Солен.

— А какво ще кажеш за малко лимонов сок?

— Задушен гарван с лимонов сок — каза Жана, облизвайки го замислено. Лекичко го ухапа и отсече: — Не! Няма нужда от никакъв лимон. Така „натюр“ е най-добре, така най-много те харесвам.

Стомахът й изкъркори, напомняйки и на двамата, че от снощи не са яли нищо, освен стридите. Гарвана се усмихна лукаво и прокара големия си палец по гърба й.

— Какво ще кажеш, искаш ли да хвърлим ези-тура кой да направи закуската?

— Искам. Избирам ези — каза Жана и изненадано извика, когато той я грабна като перце, обърна я и леко притисна лицето й към леглото.

— Обаче е тура — рече Гарвана и нежно погали гъвкавите извивки на задните й части. — Май загуби. Освен ако не искаш и ти да ме подхвърлиш — за ези-тура, разбира се — добави с невинно изражение.

Жана отметна падналата върху очите й коса, видя коварната усмивчица на Гарвана и се нацупи:

— Прекара ме.

— Няколко пъти — съгласи се той, като не спираше да се усмихва дяволито. Вдигна я, прехвърли я през тялото си без никакво усилие, все едно, че бе перце, и я сложи на пътечката до леглото му. — Ако не се заемеш в най-скоро време със закуската, — добави с дрезгав глас той, хапейки я лекичко по бедрото, — ще трябва да хвърляме ези-тура за обеда. — Езикът му нежно я облиза и той се засмя, като чу учестеното й дишане. — А може даже за вечерята.

Пръстите на Жана се вкопчиха в черните му коси. Докато той отново я милваше, тя извика името му с пресипнал глас и го накара да изстене.

— Какво да те правя? — прошепна Гарвана. — Всеки път, когато те имам, те желая още повече.

Жана се опита да каже нещо, но издаде само тих, объркан звук, тъй като милувките му ставаха по-страстни, по-интимни.



— Не ти се полагат повече стриди! — каза тя и прехапа устни, за да приглуши напиращия вик от удоволствие.

Усети дъха му по чувствителната си кожа, докато той поклащаше глава и едновременно с това продължаваше да се притиска в нея.

— Ако това беше истина, досега мъжете да са унищожили до една всички стриди на земята.

— Или жените — отвърна Жана.

Той нежно погали меката й кожа.

— Какво имаш предвид, че мъжете биха изтребили жените до крак или че жените биха унищожили всички стриди?

— Точно така! — натърти Жана. — Радвам се, че си схватлив. Толкова хора се объркват от някоя малко по-засукана двусмислица. Какво да направя за закуска?

Гарвана огледа тялото й с поглед, който накара колената й да омекнат.

— Гарване… — едва намери сили да прошушне тя.

Той затвори очи.

— Мисля малко да поплувам, докато ти приготвиш нещо за хапване — предлагам ти да отвориш една консерва с шунка, добави картофи и яйца на прах и яденето е готово. След като се нахраним, можеш да си вземеш душ, а аз ще пооправя каютата. След това ще разходим до селото, докато още можем…

— Какво да можем още?

— Да ходим — каза кратко Гарвана. В очите му грейна напиращият смях. — Не си ли даваш сметка, малкото ми войниче? — попита насмешливо с плътния си глас. — Май скоро няма да сме живи, ако я караме все така в леглото. — Зъбите му проблеснаха под черните мустаци, докато събираше накъсаните остатъци от тениската на Жана. — А знаеш ли още какво? — добави, като поклащаше на пръста си скъсаната дреха. — Нямам търпение това да се случи.

Жана прехапа долната си устна, обзета от смях и от желание, завладяна от смущаващия спомен, когато Гарвана я облада за първи път. Изражението й сигурно доста недвусмислено издаваше мислите й, защото очите на Гарвана станаха влажни и желаещи. С вик, тя грабна скъсаната тениска и скри пламналото си лице в нея. Не беше свикнала с подобно отношение на мъж, както не беше свикнала изобщо да я любят или да е влюбена. Не можеше обаче си криви душата — усещането беше толкова приятно и много повече от това.

— Предполагам, че ще искаш да облечеш някоя друга моя тениска — каза сериозно Гарвана.

Тя кимна, без да го погледне.

— При едно условие — усмихна се нежно той.

Жана предпазливо вдигна глава.

— Какво условие?

— Че единственото нещо, с което ще си в леглото, ще бъда аз.

Гарвана не си даде труда да я попита дали приглушеният звук, излязъл от гърлото на Жана, означаваше съгласие или несъгласие. Той просто стана, целуна я внимателно, грабна един сапун и изчезна зад перилата на „Черната звезда“ в студената вода на залива.

Бог знае как, но Жана някак съумя да не разсипе или изгори продуктите, с които приготвяше закуската, когато Гарвана изникна от водата — гол, могъщ, уверен в силата си — съвършеното единство с дивата природа. Дъхът й спря, ръцете й се разтрепериха, а сърцето й се разтуптя в бесен ритъм. Искаше й се бурята да продължава да бушува, откъсвайки ги от целия останал свят. Искаше й се тази съдбоносна буря никога да не свършва.

За съжаление, когато привършиха със закуската и Жана взе душ, беше вече съвсем ясно, че бурята напълно е утихнала. Жана се облече, обзета от мрачни мисли. Толкова много й се искаше да не я изхвърлят тъй бързо от рая. Чудеше се дали Гарвана има някакви делови ангажименти, които не търпят отлагане, или пък ще пожелае да останат още няколко прекрасни дни в залива. Така щеше да й отдаде възможност да открадне поне още малко от неговата любов.

— Намерих го, Жана!

Тя си нахлузи през главата една от огромните му тъмни тениски и извика:

— Какво?

— Намерих ти истински скицник. Знаех, че Ейнджъл го е оставила тук някъде, но не можех да се сетя къде.

Жана вдигна ципа на джинсите си и отвори вратата на кабинката, която беше и баня, и тоалетна.

— Скицник ли? — попита тя учудено и се опита да махне косата от лицето си. Плътните копринени кичури не й се подчиниха и, когато вдигна глава, паднаха пак напред. Отново бутна настрани непокорните къдрици. Опитваше с всички сили да не обръща внимание на топката, която засядаше в стомаха й, колчем се споменеше името на Ейнджъл.

— Тя да не е художничка? — попита неохотно тя.

— Да, при това доста добра — отвърна Гарвана. Спомни си великолепното пано върху стъкло, което Ейнджъл беше направила за къщата му на остров Ванкувър. На паното бе изобразена „Черната луна“ — неговият траулер за далечни плавания, плъзгащ се по едно тайнствено море, а под него проблясваше като сребриста буря огромен пасаж сьомга.