Гърбът и се огъна назад, сякаш я разкъсваше нещо яростно и диво, огъна се и цялото й тяло.

— Гарване — изкрещя тя, впивайки ноктите си в раменете му, защото той беше едничкото истинско нещо на света, който сякаш бавно се отделяше от нея. — Гарване!

Единственият отговор беше тихия звук от зъбите му, които нежно я хапеха, и я държаха в плен на любовта му. Устните й шептяха и стенеха неговото име, а тялото й, с всеки изминал миг, сякаш се канеше да експлодира от напрежение и акумулирана възбуда.

Отново извика името му. Този път силата на сетивните усещания като че ли я уплаши, защото й се струваше, че всеки момент изпепеляващите му целувки ще я лишат от разум.

— Всичко е наред — каза Гарвана с пресипнал глас — Не бой се, няма да те нараня! — Целуна много леко, внимателно нежната й плът. — Предай се, малкото ми, безстрашно войниче. Остави ме да те любя.

— Да… — прошепна тя, а той отново я целуваше.

— О, да!

И тогава целият свят да изчезне. Остана само екстазът. Ръцете му се вкопчиха в бедрата й, притискайки я до себе си, а той я милваше и милваше… Вълните на върховната наслада заливаха плътта й като вихрушка, като ураган, който гасеше и разпалваше отново огъня във всяка нейна клетка. Възторжен гърлен вик и неудържима тръпка предизвестиха кулминацията.

Когато накрая и последната тръпка заглъхна в тялото на Жана, Гарвана полека се плъзна нагоре, поемайки с език влагата, с която страстта бе белязала кожата й. Желанието му да проникне в нея бе диво, почти свирепо, че просто го уплаши, но не направи нито едно движение, за да я обладае. Знаеше, че тя бе утолила своята жажда и не очакваше сега да го желае.

— Гарване — прошепна тя и посегна пипнешком към хълбоците му. — Искам те! Моля те, вземи ме!

Почувства влагата от нейните сълзи на бузата си и я притисна в прегръдката си. Изпита облекчение и мъка, когато притисна твърдата си плът в нея.

— Искам те, ела в мене! — Тя го докосна с любящи пръсти. Самата мисълта да го погълне в себе си я накара да се разтрепери. — Желая те, искам те почувствам целия, Гарване! Искам да усетя как се движиш в мене.

Гарвана затвори очите си и направи отчаян опит да се въздържи. Знаеше, че Жана може да е била девствена, че не трябва толкова скоро да я обладава. Но знаеше също така, че ако не почувства отново да го обгръща нейната любяща плът, щеше умре.

— Жана… — започна той. Трябваше по някакъв начин да й обясни защо ще бъде по-добре, ако почакат малко.

— Ти беше прав! — не го остави да се доизкаже Жана. Впи нокти в изваяните мускули на могъщия му гръб, за да го привлече към себе си. — Ще убия или ще умра, за да те имам в себе си.

Вълнение разтърси Гарвана извън душа, всичко наоколо изведнъж се промени, изгуби се, изчезна някъде — остана само жената, която го гледаше с греещи като звезди две сиво-зелени очи.

— Ще те нараня… — таза много тихо той.

— Не! — отвърна твърдо Жана и леко извъртя хълбоците си, така че Гарвана да се притисне до съкровения извор на наслада. — Създадена съм, за да ме любиш.

— Сигурна ли си? Наистина ли ме желаеш? — попита дрезгаво и се вгледа напрегнато в очите й, готов да се отдръпне при най-малкия признак за болка и нежелание.

— О, да! Сигурна съм! Абсолютно сигурна! — каза тя с пресипнал глас. По тялото й плъзнаха онези сладки тръпки на страстта, която отново се разпалваше, подклаждана от неутоленото желанието на Гарвана.

Той я почувства така ясно, както и самата тя. Извика тихо и впи устни в нейните. Целуваше я с див копнеж и неподвластна страст. Движенията им се сляха в един-единствен ритъм и двамата стенеха и крещяха от любов. Тя беше топлина и вълшебно обещание, което го обгръщаше, зовеше го, обичаше го, изпълваше го целия. Обгърна го както мъглата обгръща вековните дървета в гората, плътно, неделимо, прониквайки в най-съкровеното, в скритата му същност, изпълвайки го, тъй както я изпълваше и той. Екстазът ги връхлетя като буен вятър, възседнал сребристия си кон, разтърси пламналите им тела с мощта на силен взрив, а те крещяха от възторг, вкопчени един в друг, оставяйки някъде в тъмнотата да потъне останалият свят.

Седма глава

Жана постепенно се разбуди. Беше сънувала някакъв странен и прекрасен сън — че лежи на плажа, а слънцето я облива с топъл, златен водопад. Тя се усмихна и лениво се протегна в обгръщащата я топлината.

Гарвана погали отново с грамадната си ръка тялото на жената до себе си, наслаждавайки се на нейната неприкрита, съвсем искрена сексуалност. Почувства се едновременно безкрайно горд и много виновен, като разбра, че досега тя никога не бе имала любовник. Беше убеден, че ако съдбата не бе пресякла пътищата им и той не беше й спасил живота, ако не бяха принудени от бурята да останат затворени тук двамата в този безлюден залив — този красив и див Рай — Жана не би го пожелала повече, отколкото всеки друг мъж.

Беше се възползвал от самотата им, а също и от чувството й на дълбока признателност, която всеки нормален човек би изпитвал към своя спасител, тъй като — нямаше защо да се лъже — той я желаеше с такава всепоглъщаща страст, каквато не бе чувствал към нито една жена.

Ето, че сега отново се повтаряше същото. Желаеше я — без значение дали бе правилно или не, дали бе страст или благодарност това, което тя изпитваше към него, дали се намираха в рая или в ада — все едно, той я желаеше. Тя бе смеха на вятъра, тя бе сребърната мъгла, която обвиваше вековните кедри. Тя бе тайнственият вкус на морето и щедростта на самия живот. Би дал живота си, за да може да повярва, че Жана би дошла при него, с него, независимо от това къде и как съдбите им се бяха кръстосали.

Знаеше обаче, че истината не е такава. Ако се бяха срещнали при други, по-нормални обстоятелства, тя щеше да го удостои само с един бегъл, любопитен поглед, учудена вероятно от огромния му ръст и мрачните, груби черти на лицето му, щеше да се усмихне любезно и да го отмине.

Гарвана знаеше, че Жана е дар, с който древните богове на хайда са дарили един самотен гарван. Жестоките богове на хайда, които дават подарък на един мъж, само за да го накарат да познае разкъсващата болка и страданието, когато си го вземат обратно. Гарвана знаеше също така, че няма начин да се бориш с боговете, не бе възможно да запазиш подаръка, да предотвратиш мъчителната загуба. Единственото, което му оставаше бе да я обича много, да се грижи за нея и когато дойде времето, да отвори ръце и да я пусне на свобода, молейки се на боговете тя никога да не изпита самосъжаление, угризения, че повлияна от обстоятелствата, се е отдала за известно време на някакъв си мъж, когото не обича.

— Изглеждаш така, сякаш си издялан от камък… — прошепна сънливо Жана. Пръстите й нежно очертаха изпъкналите скули и стиснатите плътно устни, които му придаваха мрачно изражение. Чертите на лицето му веднага омекнаха, щом той се обърна, за да целуне дланта й.

— За какво си мислиш?

— За рая и за древните богове на хайда — отвърна Гарвана и притисна буза в ръката на Жана. — И за Ева… — Той вдигна глава и се взря с нескрито възхищение в дара на боговете, който лежеше до него. — Ти си толкова красива! — прошепна той. — Тъй женствена, страстна и щедра. Може и да не стигне един живот на мъжа, опитал да се засити с тебе. — Нежно и чувствено хвана ръката й. — А аз си мисля, че не е възможно да има по-добър начин да преминеш във вечността от този, да чувам виковете ти.

Жана впери поглед в Гарвана, който се беше опънал до нея на леглото, гол и суров като планините наоколо. През люка струеше слънчева светлина и обливаше могъщото му тяло. За нея той беше истинският мъж, тъй съвършен, изваян сякаш от длетото на гениален скулптор, че тя направо онемя от възторг. Искаше й се да говори, да му каже колко много означава за нея това, че той я желае, но не успя да изрече дори една-едничка думичка. Можеше само да го докосне с треперещата си ръка. Мисълта, че му е доставила удоволствие, искреше в очите й, върху ресниците й като далечни звезди проблеснаха сълзи. С тих стон се сви в прегръдката на двете му протегнати ръце, които я приканваха мълчаливо.

— Обичам те, Гарване! — каза Жана и силно го притисна към себе си. — Мисля, че те обичам още от мига, когато ме извади от морето.

Гарвана стисна очи от болката, която го прониза. Целуна я с безкрайна нежност. Когато тя отново се опита да заговори за любовта си, сложи големия си мазолест пръст на устните й.

— Недей! — прошепна, като се взираше в дълбините на огромните й сребристозелени очи. Искаше му се тя никога да не бе изричала онези думи. Беше се досетил вече за източника на чувствата, които може би изпитваше към него, за причината той да изглежда по-различен от другите мъже в нейните очи. Не беше нужно отново да му го напомня. Не, не искаше дори да мисли, че това е благодарност, а не любов, въпреки онези прекрасни, вълшебни мигове, които изживяха заедно.

Жана виждаше само болката в черните му очи, но не разбираше причината.

— Гарване… Не искаш ли…?

Въпросът й остана недовършен. Устните му се впиха в нейните. Целувката му бе гореща като слънцето и силна като самото море. Задържа дълго устните й, вкусвайки с наслада сладостта им. Желаеше я пак, безумно.

— Няма нищо — прошепна накрая той. — Не е нужно да ме обичаш. Знам, че си благодарна, че си жива. Аз също съм ти благодарен. Без теб никога нямаше да разбера какво е да умираш и отново да се връщаш към живота, пак до теб. Никога нямаше да узная какво е да попаднеш в рая, да изгубиш представа за времето и пространството, да си там, където съществуват само един-единствен мъж и една-единствена жена, създадени един за друг.

Гарвана отново впи устните си в нейните. Почувства някаква странна, непонятна възвишеност на духа, когато тя отвори устата си и потърси езика му. Пи дълго и ненаситно от нея, почувства как тя също се опива от сладостта на тяхното съприкосновение. Най-после вдигна глава и прикова очи в очите й, загадъчни като мъгливия воал обвиващ раззеленена пролетна гора.