— Значи, се занимаваш с промишлен риболов… — поде неангажиращата тема тя, решена твърдо да смени чашата с вино с вилицата за стриди.

— Имам няколко рибарски кораба — поясни Гарвана. — От три години братовчедите ми ловят риба с тях, а аз прибирам пари от Хоук и обикалям света.

— Изглежда този Хоук е толкова щедър, колкото и красив.

Гарвана се усмихна дяволито.

— Всъщност, парите са мои, но Хоук е този, който ги прави. Този човек е страхотен гений по отношение на финансовите инвестиции и търговията със земи. Малко след като срещна Ейнджъл, аз му дадох няколко хиляди долара. След една година той ми върна няколко милиона.

Сиво-зелените очи на Жана се разшириха от изненада. Посегна отново към чашата, въпреки че усещаше главата си леко замаяна. Новината, че Гарвана е богат направо я разстрои. Това като че ли го правеше още по-недостъпен. Отпи поредната голяма глътка и си каза, че е една глупачка и че трябва да спре да пие, преди съвсем да си е загубила акъла.

От друга страна, виното й действаше толкова успокояващо, че беше най-добрият цяр за изтерзаната й душа. Отпи отново.

— Тази година загубих почти всичките си пари — каза Гарвана спокойно. — Бури и капризна риба. Хоук само се изсмя и ми показа как да си ги върна отново.

С чашата в ръка, Жана показа с жест към „Черната звезда“.

— Май се справяш доста добре.

Гарвана сви рамене и топна още една стрида в гъстия сос.

— Както казва Хоук, парите са само средство, а не цел. Не трябва да се превръщат в смисъл на живота ти. Смисълът на неговия живот е Ейнджъл и той го знае. Хоук е умен мъж. — Гарвана дъвчеше замислено стридата. — Трябва й още малко сос.

— А как е при теб?

— Не ми стига соса — отвърна Гарвана с невинно изражение.

Но Жана не се усмихна. Въпросите напираха на езика й — директни и остри, подтиквани от отчаянието й и от виното.

— Ейнджъл е смисъла и на твоя живот, нали? — попита Жана, набождайки нова стрида.

Усмивката изчезна от лицето на Гарвана, скри се зад мълчанието и откровената сила, които бяха неговата същност.

— Аз не съм глупак, Жана — каза много тихо той. — Ейнджъл никога няма да обича друг мъж, освен Хоук. И той никога няма да обича друга жена.

— Ти също — подхвърли мрачно Жана.

Пи още. Надяваше се виното да свърши работа и да замъгли мозъка й, което всъщност вече ставаше. Езикът й обаче си беше все така пъргав. Беше се напила точно толкова, че да изрича всичко, което й дойдеше на ума, без изобщо да й пука. Пет пари не даваше… Парите май бяха повече от пет, мина й някаква смътна мисъл през ума. Всъщност, това си е само тяхна работа, да се оправят сами. Вдигна подигравателно чашата като за тост.

— Пия за любовта — каза тя. — Това е най-добрата противоотрова срещу щастието, измислена от хората.

Треперещият й глас изненада Гарвана. Присви очи. Имаше усещането, че може да докосне тъгата, която виното бе извадило на показ.

— Ти не пиеш — отбеляза тя.

Гарвана мълчеше.

— Ами да, така си е — каза мило Жана и сви рамене. — Не на всеки се харесва истината. Понякога и на мен самата никак не ми се нрави — добави тя и пресуши чашата си.

— И каква е тази истина? — попита той с дълбокия си глас.

— Че си луд по Ейнджъл.

— В живота ми е имало много други жени.

— Но само един ангел — вметна рязко Жана. — Съвършената грациозна блондинка със загадъчни и тъжни зелени очи. Всички останали жени за теб не съществуват. Каквото и да искат да ти дадат, изобщо не ти пука.

— Това не е вярно.

Жана измърмори някакво неразбираемо несъгласие и посегна отново към бутилката. Беше празна. Стреснато погледна чашата на Гарвана. Тя също беше празна.

— Още малко вино? — попита я мило той. — Става все по-интересно. In vino Veritas, както казват древните.

— Виж какво, не съм си изгубила съвсем ума и съм наясно, че още една-две чаши и с мен е свършено — промърмори Жана и забоде с всички сили вилицата си в една стрида. — Само че това не е причина и ти да спираш, нали? В последно време нещо хич ме няма… Върша глупост след глупост. Знаеш ли, ще взема да си изруся косата, да се науча да свиря на арфа и да си купя отнякъде книжни крилца. Ами да, разбира се, донеси още вино. Гласувам с две ръце за фантастичната идея! Трябваше по-рано да се сетиш! И теб ли виното те прави да изглеждаш мистериозен и трагичен?

— Какви, по дяволите, ги приказваш? — попита Гарвана със съвсем спокоен тон.

— Нищо, просто пия и си хапвам — изфъфли под нос Жана и му поднесе стрида, забодена на вилицата й.

— Това „п“ ли беше или „в“? — попита я меко Гарвана, но очите му блестяха от напушващия го смях.

В първия миг Жана не разбра шегата. После сякаш чу как при нея се връща ехото на собствените й хапливи думи.

— Вия — прошепна толкова тихо тя, че Гарвана не я чу.

— Разбира се — продължи той — повечето стриди не обичат да сядат на една маса с моржове. От тяхна гледна точка това е… — Видя как слабото оживление по лицето на Жана изведнъж изчезна, оставяйки на повърхността само болка и тъга. Сложи ръка върху нейната. — Какво има Жана? Аз само се шегувам.

— Така е, разбира се… — отвърна механично тя. Погледна едрата ръка, която покриваше нейната, и разбра, че не може повече да се преструва. Издърпа ръката си и стана. — Извини ме — каза внимателно. — Получих вече цялата утеха, която мога да понеса за една нощ. Трябва да направя някои скици, докато нещата са ми още в главата.

Без да дочака отговор, Жана грабна от шкафа бележника и молива. Отиде в каютата си на носа на кораба и хлопна след себе си малката врата. Думите й сякаш увиснаха във въздуха, прониквайки мъчително в съзнанието на Гарвана.

Получих вече цялата утеха, която мога да понеса за една нощ.

Гарвана не усети, че ръката му се свива в юмрук, докато не чу внезапно звука на счупена чаша. Отвори внимателно пръсти и пусна блестящите парченца на масата. С отсъстващ поглед изтръска от ръката си и останалите стъкълца. Не трябваше да купува толкова чупливи чаши.

Хич не можеше да се оправя с крехките, чупливи неща. Беше дяволски едър. Дяволски силен. Дяволски груб. Истински красивите неща в живота му неизменно се счупваха. Като Ейнджъл.

И като Жана.

Гарвана облегна главата си на облегалката на пейката, затвори очи и уморено изруга.

Шеста глава

Гарвана внезапно отвори очи. Цареше пълна тишина. Сетивата му подсказваха, че бурята е преминала. Стенещият вятър се бе превърнал в тих, едва доловим шепот. „Черната звезда“ се поклащаше почти неуловимо. През разкъсаните облаци струяха сребърни потоци лунна светлина.

И накъде наблизо някой много тихо плачеше. Преди да се усети и да реагира на спонтанния импулс, Гарвана беше вече скочил от леглото и крачеше към каютата на Жана на носа на кораба. С огромно усилие на волята се застави отново да се върне в своята. Ако сега отидеше при нея, щеше й даде нещо, което трудно би могло да се нарече утеха. Щеше легне до нея, щеше да обсипва с милувки прекрасното й тяло, докато тя го пожелае. След това щеше плъзне своята твърда, пламтяща от възбуда плът в нежното, приканващо скривалище на съкровени женски тайни, достигайки до невъобразимо сладкото и диво съединение. За него бе мечтал откакто я видя за първи път — бореща се с отчаяна смелост и желязна воля с бурята.

Гарвана правеше непосилни опити да си внуши, че може да утеши Жана и без да я люби, обаче разбираше прекрасно, че не е истина, че това е невъзможно. Цялото му тяло гореше в пламъците на страстното желание, то пулсираше с тежките, забързани удари на неговото сърце. Никога досега, с никоя жена, не бе стигал толкова близо до границата на способността да се самоконтролира. Нуждата да й даде утеха и да я люби с бурна страст, да я успокоява и възбужда, да търсят и открият заедно безумието и спокойствието, разкъсваше мъчително плътта му.

Мрачен, Гарвана лежеше много тихо, без да помръдва, и се бореше с тялото и сетивата, които отказваха да се подчинят на волята и разума. Знаеше, че едва ли щеше да успее да заспи повторно. Снощи трябваше да мине дълго време, докато най-сетне сънят го победи. Първо бе решил да изчака час-два, докато Жана приключи със скицирането и излезе от своята каюта на носа, за да може, в относителната безопасност на главната каюта, да я помоли за извинение. Накрая обаче не издържа. Отиде до нейната каюта и почука на тънката шперплатова врата. След дълъг момент на колебание, който му се стори цяла вечност, тя му отговори. Гласът й бе унил, безизразен. Тогава той си даде сметка каква огромна жизненост обикновено имаше в гласа й и тази мисъл го прониза като нож.

Сега, когато отново си спомни за унилия, отчаян глас на Жана, бе обзет от тягостното чувство, че е пропуснал нещо, че е сгрешил, което не допринасяше с нищо за успокоението на плътта. Не му донесе спокойствие и тихото хлипане на пресекулки, което идеше от нейната каюта, подсказващо, че тя се мъчи да спре плача. Най-после — стори му се, че мина ужасно много време — тихото хълцане заглъхна постепенно и се сля с едва доловимия шепот на вятъра. Той въздъхна с облекчение и започна да брои овце — един почти непосилен опит отново да се скрие в съня.

Разнесе се плах звук от отварянето на вратата на каютата на Жана и Гарвана усети как всеки нерв на огромното му тяло се обтегне като струна. Чу, че тя изкачва двете стъпала, водещи към главната каюта, после тя се блъсна в нещо от далечната страна на пътечката, която отделяше неговото легло от печката. Ноздрите му потръпнаха, улавяйки нежния, ефирен аромат да го облива като лунна светлина, докато тя мина тихичко покрай леглото му към вратата, водеща на кърмата.

Ръцете му се свиха в юмруци, за да ги спре да се не протегнат сами към нея. Наострил слух, Гарвана се вслушаше в почти безшумните забързани стъпки. Вратата на каютата се отвори, за да пропусне свежия полъх на студен среднощен въздух. Жана се задържа за малко на прага, окъпана от сребристите потоци ярка лунна светлина, и се промъкна през вратата. Гарвана стисна здраво очи, но това не му помогна. И през затворените клепачи виждаше нейните твърди гърди, сякаш очертани от лунната светлина, под една от старите му тениски. Мислеше си дали е обута с тъмните дантелени бикини или само нощта прикрива нежната й плът.