Жана сведе очи към чашата си с вино. Искаше й се да е дълбока като морето, за да се удави в нея. Страхът и отчаянието, които я обзеха, бяха по-страшни от кошмарът, който изживя, захлупена с лодката в ледената вода. Тогава измръзна тялото й. Сега студът се промъкваше в душата й.

Този студ се наричаше страх. Изпитваше страх, граничещ с ужас, че се е влюбила в Гарвана, а той обича друга. Това, че знаеше причината, не намаляваше страха. Просто й помагаше да осъзнае неговата същност. Беше загубила нещо, даже преди й се отдаде възможност да се бори, за да го спечели.

— Защо не си се оженил за Ейнджъл? — попита Жана с равен глас.

Гарвана я погледна някак меко и се усмихна.

— Разбиранията в Канада по отношение на двуженството са твърде закостенели.

— Защо, за друга ли си женен? — попита Жана и рязко тръсна глава. На лицето й беше изписан ужас.

— Не, не съм — засмя се Гарвана, поклащайки глава. — Ейнджъл е омъжена и много щастливо при това. — Отпи от виното и си доля още малко. — Дери и аз й помогнахме да оцелее, но всъщност я излекува Майлс Хоукинс. И тя също му помогна. Дадоха си най-доброто от себе си един на друг. И продължават да го правят.

Обичта и възхищението, което се долавяше в гласа на Гарвана, докато говореше за мъжа на Ейнджъл, объркаха Жана.

— На твое място, другите мъже биха ненавиждали съпруга на Ейнджъл.

Гарвана сви исполинските си рамене.

— Хоук даде на Ейнджъл нещо, което другите мъже не бяха способни да й дадат. Тя също му даде това, което не беше давала на друг мъж. Те са така дълбоко свързани един с друг, както морето с брега. Да мразиш единия, значи да мразиш и другия.

Жана слушаше. Ровеше в душата си и се питаше дали би могла с такова благородство и великодушие да приеме загубата на една любов, каквито проявяваше Гарвана.

— Ти си необикновен човек, Карлсън Рейвън — каза глухо тя. — Ейнджъл трябва да е била сляла, след като е избрала друг мъж.

Зъбите му блеснаха в широка усмивка.

— Говориш така, защото не си виждала Хоук. Той е строен, тъмнокос, представителен, изискан. Където й да отидеше, хората се обръщаха след него. И най-вече жените. Такова чудо не съм виждал досега.

Жана погледна Гарвана.

— Ау, не думай! Сигурно и крилца си има на гърба — подхвърли с язвителна усмивка.

— Повярвай ми. Хоук е най…

— Въобще не може да се сравнява с теб! — прекъсна го рязко тя. Отпи от чашата си и се втренчи мрачно в него. — Боже Господи! Убедена съм, че винаги когато минаваш по улицата, оставяш след себе си дузини изкълчени женски вратове.

Гарвана се облегна назад и погледна загрижено Жана.

— Да не би да си от тези жени, които се напиват от една глътка вино?

С нетърпелив жест Жана остави чашата си на масата и извади един лимон от мивката.

— Не се прави на толкова скромен! — каза, разрязвайки с яростни движения на ножа лимона на четвъртинки. — Няма начин да не си забелязал, че жените падат в краката ти като есенни листа.

Гарвана протегна дългите си крака на пътечката и ги заразглежда с любопитство.

— Не, не виждам нито една.

— Разбира се, че не. Къде ли ще ги забележиш, нали си имаш таман две — отвърна Жана.

— Всъщност, са малко повече от шест и половина…

— Помощ! — примигна Жана.

— Фута — добави меко — височина.

Жана се засмя и поклати глава. Когато погледна мургавото лице на Гарвана, оживено от някакъв особен вътрешен смях, и последните следи от гнева й се изпариха. Помисли си с мъничко тъга, защо ли животът бе толкова нечестен и несправедлив? Беше изсипал щедро върху Гарвана всичко онова, което тя искаше да намери в един мъж, а след това го правеше тъй недостижим! Изведнъж, някак неочаквано и за самата нея, смехът й бе изместен от сълзите, бликнали, въпреки че полагаше усилие да ги преглътне. Опитваше се да каже нещо, да обясни, но от устните й излизаха само срички от името на Гарвана.

— Ей, стига, каламбурът ми не беше чак толкова лош! — каза нежно той, застана до Жана и изтри сълзите й с кърпичка.

С отпусната глава, търсейки опора в неговата сила, тя се бореше със сълзите. Отдаде й се след минута.

— Извинявай — измънка и пое дълбоко въздух. — Аз никога не плача. Не знам какво ми става… — Въздъхна пак и неохотно се отдръпна от тялото на Гарвана.

— Преживя голям кошмар само преди дни — каза тихо той. Ръцете му за миг се поколебаха, преди да си позволят удоволствието да погалят блестящата канелена коса. Нежната топлина на главата й го накара да се почувства, сякаш ръката му милва огън. — Никак не е чудно, че все още си в състояние на пост травматичен шок.

Жана почувства докосването на ръката му по цялото си тяло, чак до пръстите на краката. Искаше й се да обърне глава и да докосне с устните си коравата му ръка. Увлечена от порива, тя се обърна. Устните й нежно докоснаха горещата длан.

— Ти си чудесен! — каза с глух глас. — Какъвто и да е този Хоук, сигурна съм, че Ейнджъл не е направила най-добрият избор.

Гарвана гледаше как Жана се отдръпна от ръцете му и се плъзна на пейката край масата. Изпита сладка болка — заради бликналата нежност, която провокира нейната ранимост и откровеността й. И от желанието да бъде негова. Разбираше, че тя също го желае. Знаеше, колко много я желае той. Мълчаливо прокле обстоятелствата, които я бяха довели при него и същевременно направиха невъзможно да приеме онова, което тя му предлагаше. Не можеше да има жена, дошла при него заради някаква комбинация от криворазбрана благодарност и първични инстинкти за оцеляване.

Знаеше, че точно това изпитва в момента Жана — благодарност и неизживян все още шок от инцидент, в който буквално се бе разминала със смъртта. По същия начин би я привличал и всеки друг мъж, спасил й живота и погрижил се след това за нея.

Лошото в цялата работа е, че той никога няма бъде привлечен така друга жена, спасена от него.

Огромната ръка на Гарвана стисна безжалостно чашата. Отпи голяма глътка, след това още една, сякаш великолепното вино бе някакво лекарство. Всъщност, можеше да се окаже точно такова. Ако изпиеше достатъчно количество, имаше вероятност поне тази нощ да заспи, вместо да лежи буден в леглото, вторачил поглед в тъмнината, разстроен и възбуден.

Седна бързо, за да скрие физическата си възбуда зад преградата на масата. Горчива усмивка се появи на устните му, като съзря цяла камара стриди в чинията си. Ако беше вярно онова, което хората приказваха, точно сега дяволски се нуждаеше от бром, а не точно от стриди.

Жана взе трошачката, счупи няколко стриди и му подаде уреда. Гарвана го пое, без да отрони нито дума. Какви ли мисли бяха предизвикали тази странна усмивка, зачуди се Жана. Когато си даде сметка, че се е втренчила в устните му, отмести поглед настрани и се изчерви виновно.

— С какво се занимаваш, когато не вадиш туристи — удавници от залива Тотем? — попита тя, изричайки първите думи, които й дойдоха на ума.

— Занимавам се с промишлен риболов. — Гарвана изстиска лимон върху набодена на вилицата стрида и я мушна в устата си. — Не е зле!

— Стридите ли? — попита тя, докато си взимаше една от чинията.

— Лимона.

Жана премига учудена.

— Не слагаш ли лимон на стридите?

— Не.

— И защо тогава държиш на кораба всички тези лимони?

— Ейнджъл обича прясна лимонада. Бяхме решили да пообиколим за няколко дена с кораба край източния бряг на острова, докато чака Хоук да се върне от Токио. Мисля си обаче, че ще се върне по-рано. — Гарвана се усмихна кисело. — Женени са близо четири години, а той все още не понася да е далеч от Ейнджъл повече от седмица.

— А може би не му се иска много-много да предизвиква съдбата, като я оставя сама с теб — отбеляза сухо Жана.

Гарвана посрещна думите й със смях и поклати глава.

— Какво говориш, няма начин! Подай ми соса. Смятам да го опитам със следващата стрида.

— Никога ли не си правил такъв сос за стридите? — попита тя, поставяйки купата по-близо до него.

— Ами не… — избоботи Гарвана.

— Защо тогава си взел на борда кетчуп и хрян?

— За сандвичите с печено говеждо. — Топна стридата в соса, подъвка сочното месо и поклати замислено глава. — Не е зле. Страхотна пикантерия.

— Как ядеш стридите тогава? Може би задушени?

— Точно както ги намирам — без нищо.

— Сигурно ти е доста студеничко — каза Жана и посегна към нова стрида.

— Какво?

— Да търсиш стриди ей тъй, без нищо. Повечето хора са облечени с ризи и шорти и…

Жана бързо се наведе, криейки се от огромната ръка на Гарвана. Когато отново се изправи, неговите пръсти затъкваха един непокорен кичур зад ухото й.

— Трябва да намерим шал с цвета на очите ти.

Нежността, която криеше в невинното докосване, накара сърцето й да спре за миг и отново да забие с удвоена честота, макар да се убеждаваше сама, че това е само един случаен, нищо не значещ жест. Тя цялата настръхна, а на него изглежда му беше все тая. Ето го, посягаше пак към чашата, сякаш нищо не се бе случило.

Гарвана надигна чашата с рязко движение, проклинайки се мълчаливо, че използва всяка възможност, за да докосне Жана. Знаеше обаче, че ще чака само да се подаде още някой немирен кичур от копринена й коса, за да може да я докосне пак. Погледна чашата си. Беше празна. Чашата на Жана също беше почти празна. Напълни и двете и си пожела те двамата с Жана да са голи като стридите, извадени от седефените им черупки.

— Да пием за стридите без нищо — каза Гарвана и вдигна чашата си.

Неговата бавна, много мъжка усмивка накара Жана да изтръпне от вълнение. Чукна чаша с неговата и отпи бързо доста голяма глътка, избягвайки да погледне в очите Гарвана. Страхуваше се, че ако той отново й се усмихне така, тя ще падне на колене пред него и ще го моли да я целуне.

Мисълта я стресна. Отпи бързо нова солидна глътка вино и се отпусна. Усети приятна топлина да се разлива по тялото й. Със закъснение се сети, че може би не трябваше да пие толкова. Известно е, че алкохолът не е най-добрия съюзник на самообладанието. От друга страна, виното беше направо превъзходно. Вероятно добра реколта…