Гарвана едва не зяпна от изненада. После реши, че Жана просто отново се шегува. Засмя се, поклащайки глава, и си помисли защо ли бурята не е довлякла тази жена в живота му по-рано.

На Жана идеята да размени част от своите достойнства за малко женска привлекателност не й се струваше чак толкова забавна. Всъщност откри, че в този случай чувството й за хумор й бе изневерило.

— Дръж — каза и сложи дръжката на ножа в отворената длан на Гарвана. — Отивам да направя сос за стридите. Тук ми е много студено.

Гарвана премести поглед от ножа към стройните голи крака на Жана, които изчезнаха в каютата. Вратата се затвори рязко. Погледна отново ножа. Странно, но имаше усещането, че Жана май би предпочела да го забие в него, отколкото в някоя стрида.

Пета глава

Жана престана да тършува из шкафа за продукти в каютата — търсеше кетчуп и хрян за соса. Беше успяла да си възвърне поне отчасти обичайното благоразумие и хладнокръвие. Каза си, че Гарвана няма никаква вина за това, че толкова много го привличат русокоси „ангели“ с големи печални очи. Така де, можеше да се случи на всеки мъж. Не беше виновен и за това, че ставаше все по-трудно и по-трудно да бъде близо до него, без да го докосва и то по начин, който съвсем не беше ангелски.

А бурята не спираше — вихреше се като разгонен звяр над морето и земята.

От това, което Жана бе успяла да разбере сред пукането и прашенето на радиото, чуващо се всеки път, когато Гарвана се опитваше да улови някоя станция, щяха да останат залостени в залива най-малко още два дена. Едва тогава имаше надежда вятърът да поутихне поне дотолкова, че плаването на по-малки кораби в океана да стане относително безопасно.

Два дни… Само два дена. Налагаше се да обуздава желанията си и да запази чувството за хумор поне още два дни.

Намръщена, извади една кутия с трошачки за стриди, която откри случайно в шкафа. Погледна сърдито трошачките, сякаш й бяха виновни за нещо, и реши, че трябва да се разтърси из големия хладилник на „Черната звезда“, в който Гарвана съхраняваше хранителните запаси. Знаеше, че в малкия няма повече лимони, но се надяваше сериозно да открие поне няколко в големия, макар че досега не беше виждала все още. Очевидно, не беше търсила както се полага. Търсенето на лимони бе сериозна работа, а не просто някакъв каприз, продължи да размишлява в този дух.

Големият хладилен шкаф представляваше един доста дълъг и дълбок пластмасов контейнер, поставен под ватерлинията и оформен така, че да съвпада с извивките на корпуса. Жана повдигна капака на шкафа и надникна вътре. Нямаше видими признаци, че от последния път, когато беше ровила там, са пораснали лимони, но можеше да се закълне, че сред натрапчивата миризма на лук и портокали, усеща и приятен мирис на свежи лимони. Поогледа гъсто наредените едно до друго малки чувалчета, но тъмнината й пречеше да се ориентира. Явно, нямаше да мине без фенерче за по обстоен оглед. Пък и щеше да й се наложи да прояви умения почти на акробат, за да навре глава в затвореното пространство, балансирайки теглото си с опрени в отсрещния шкаф крака.

Точно това правеше Жана, когато Гарвана влезе в каютата. Видът на стройните й разголени крака, проснати диагонално през пътечката между двете легла, направо го втрещи. От хладилника излизаха странни приглушени звуци. Жана разместваше разни чувалчета с картофи, лук, моркови, портокали и други пресни хранителни продукти, които можеха да бъдат съхранени по-дълго време, в упорито търсене на така бленуваните лимони.

Гарвана беше глух за странните звуци, които се разнасяха от хладилния шкаф. Бореше се с надигащото се желание да плъзне ръце по глезените на Жана, нагоре по гладката извивка на бедрата й… и оттам пръстите му да се скрият в топлото гнездо, скътало най-огнените женски тайни, които беше убеден, че го очакват.

Щеше да е много лесно. Само няколко секунди, не повече, и той можеше да смъкне тъмносините дантелени бикини, ъгълче, от които се подаваше изпод огромната риза. Или пък щеше да го стори бавно. Много бавно. Щеше да изследва, да вкусва всяка частица от тялото й, докосвайки я със зъби и език, да напредва все по-близо до съкровените му тайни, докато бавно, много бавно сваля дантелените бикини надолу по прелестните й крака.

Преди да усети, ръцете му вече се протягаха към нея.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изруга задъхан той.

Някъде откъм дъното на шкафа дойде отговорът:

— Търся лимони.

— Лимони… повтори той с надебелен език, вторачил поглед в ризата на Жана, която разголваше все нови прелести на тялото й, докато тя се измъкваше от шкафа. Когато се мерна и съблазнителната плът под тъмносинята дантела, Гарвана се вцепени. — Господи! — изскърца той със зъби.

Затвори очи и се опита да овладее набъбващата страст, но резултатът беше кръгла нула. Горещите вълни на желанието връхлитаха една след друга и се носеха неудържимо по вените из цялото му тяло. Слабините му буквално горяха.

— Лимони — повтори Жана и подаде глава от хладилния шкаф. — Нали си чувал — едно такова жълто нещо, от което и най-киселото настроение ти изглежда сладко.

Гарвана се разсмя безпомощно и също така безпомощно изруга наум. Мислеше, че го очаква напрегната вечеря със сърдита жена, а влизайки в каютата, се сблъска с изкусителните задни части на Жана и с възстановеното й чувство за хумор. А на него му предстоеше да се пребори със силното, почти диво желание, което го влудяваше. Искаше му се да напуснат залива, преди да се е изкушил да я събори на леглото и да погълне всеки сантиметър от невероятното й тяло.

Само че едва ли щеше да успее, ако не откъсне поглед съблазнително поклащащите се бедрата. Моментално. Още сега!

С въздишка Гарвана си наложи да не гледа приканващите извивки на нейните бедра. Измъкна някаква чиния за стридите от кухненския шкаф и бързо излезе на кърмата, хлопвайки силно вратата след себе си. Внимателно подреди стридите в чинията. Когато погледна крадешком през прозорчето на каютата, видя, че Жана отново се занимаваше с еквилибристика, мушнала глава в дълбокия хладилен шкаф. Ожесточено започна да пренарежда купчината стриди в чинията. И така до три пъти.

— Ура! Намерих няколко лимона! — разнесе се победоносният й глас откъм каютата.

— Слава Богу! — съвсем искрено възкликна Гарвана и се запъти натам.

Отвори вратата и я затвори след себе си, крепейки с една ръка препълнената със стриди чиния. Само един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че е подранил. Жана тъкмо се изправяше на крака. Лицето й беше зачервено, а косата разрошена от дългото висене надолу с главата.

А ризата й се беше вдигнала почти до кръста.

Жана също забеляза това. Тъй като ръцете й бяха заети с лимоните, с бързо движение на ханша смъкна ризата надолу. Възбуждащото движение завари неподготвен Гарвана и той неволно изстена.

— Гарване, какво ти е? — погледна го учудено Жана. — Да не си се срязал с ножа за стриди?

Не, но само защото не беше в ръцете ми. Господи, момиче, трябва със закон да забранят такива движения!

Успя да запази тази мисъл за себе си — поне дотолкова му стигаше самообладанието. Пое дълбоко въздух — миришеше на горещи маратонки.

В същия миг и Жана усети миризмата. Захвърли лимоните в мивката, рязко дръпна вратичката на фурната и извади забравените джинси и маратонки си. Гарвана успя да остави чинията със стридите на масата и да хване летящите към него джинси, миг преди да го цапардосат по лицето. Мърморейки на себе си, Жана прехвърляше маратонки те от ръка на ръка.

— Ако знаех, че си толкова гладна, щях да ти дам някое коматче хляб — подхвърли той, оглеждайки джинсите със сериозен вид.

— А кой каза, че умирам за печени джинси? — отвърна Жана и остави долу горещите, но поне здрави обувки. — И кой, моля, превъзнасяше вкуса на пържените маратонки?

Гарвана клекна и разгъна бързо изстиващите джинси. Жана видя как грамадните му ръце се задържаха, поглаждайки износената материя на седалището. Потръпна от разтърсилото я като електрическа искра желание — защо, по дяволите, сега не бе обута с тези джинси?

— Май аз самата се пека на бавен огън! — измърмори тихичко под нос.

— Какво каза?

— Ъ-ъ… дали вече са се охладили, та да мога да ги обуя? — попита бързо тя.

— Хладно ли ти е?

Жана отвори уста, помисли и каза:

— Не, няма да стане.

Гарвана я изгледа косо.

— Какво няма да стане?

— Няма отново да ме въвлечеш в още един от тези твои специални свободно — асоциативни разговори със странни недомлъвки!

Гарвана се засмя, седна на петите си и внимателно мушна ръце в маратонките.

— Трябват им поне още десетина минути, колкото да изчистим малко стриди, и ще са готови за сервиране.

— Добра идея.

Пред изумения му поглед Жана пъхна маратонките във фурната, завъртя ключа на най-силно и затвори вратичката. Обърна се и започна да бърка соса, сякаш нищо не се бе случило. Той не направи нищо — чакаше.

Чакаше.

Чакаше.

Изведнъж дълбокият гърлен, пропит с топлота смях на Гарвана изпълни каютата. Наведе се, загаси фурната и издърпа маратонките.

— Направи го нарочно, нали? — попита той, като продължаваше да се смее.

— Дяволски си прав — съгласи се тя. Правеше усилия да не се разсмее и смешно изкриви устни. — Първото нещо, което една малка сестричка научава е да слуша батковците си, които са и по-големи, и по-силни и по-здрави от нея.

— Малкото ми храбро войниче! — прошепна Гарвана и докосна огнената й коса с такава нежност, че Жана не можа дори да го усети. — Много ли те тормозеха?

Жана тъкмо щеше да се съгласи с категоричен тон, но спря, защото чувстваше, че това не е самата истина.

— Понякога наистина ме тормозеха, но също така много ме обичаха — по свой си начин. А аз бях малката им вещица. И доста често, ако трябва да бъда докрай откровена.