— Хей, вие там на „Черната звезда“! Пристига поръчката ви за вечеря — стриди!

Жана почувства как изведнъж й стана топло. Въпреки че си повтаряше, че не е нужно се държи като глупачка и с разтуптяно сърце да подхранва празни надежди, моментално остави чая и изтича да вдигне едно от страничните платнища на навеса. Първо се появи кофа, веднага след нея и самият Гарван. Той затвори отново навеса и се обърна към нея. Въпреки че бе облечен с непромокаемо яке, изглеждаше като тюлен, току-що излязъл от морето. Съблече якето, изтръска го и го закачи на една кука. Вдигна нос и подуши въздуха.

— Ай, любимата ми вечеря! — избоботи той. — Пържени връзки на гуменки с гарнитура от препечени джинси.

Смехът избълбука в гърлото на Жана, като току-що отворена бутилка с шампанско. Гарвана притежаваше някакво особено, твърде своеобразно чувство за хумор — тъй изненадващо и неочаквано и привлекателно, както и нежността му. Жана протегна ръка към кофата и видя, че в нея, освен стридите, има и бутилка вино.

— Тук имате… Хм… Доста интересни неща растат по тези острови ведно със стридите! — подхвърли шеговито тя и извади бутилката. Гарванът се ухили.

— Древна тайна, съхранявана от векове, на племето хайда.

— Тази древна тайна ми понамирисва на нещо френско — продължи тя в същия дух, четейки етикета. — Откъде знаеш, че обичам шардоне?

— Вече ти казах. — Гласът му стана приглушен, докато се навеждаше, за да събуе мокрите си обувки. — Имаш вид на жена, която обича да си угажда.

— Какво е станало с ръката ти? — попита тревожно Жана и остави настрани бутилката.

Няколко тънки струйки кръв се стичаха от горната част на лявата му ръка.

— Нищо, драскотини — отвърна той и сви небрежно рамене. Премълча, че одраскването стана, защото мислеше за нея, а не за онова, което вършеше в момента. — Голяма работа! — добави, изчисти с език кръвта и разгледа плитките порязвания.

— Ще стане, ако не се погрижиш незабавно — каза строго тя. — Порязванията от ракообразни се инфектират много бързо.

Отиде до каютата и бързо се върна с гореща вода и антибиотик на мехлем. Гарвана понечи да се възпротиви, но тя изобщо не му позволи — хвана ръката му и грижливо я изми. Наведе се и внимателно огледа раните на светлина. Порязванията бяха плитки и чисти, бързо щяха да зараснат. Нямаше защо да се тревожи. Можеше да пусне ръката му и да се върне в каютата.

Но не искаше. Бе завладяна от изкушението да вдигне едрата длан на Гарвана до устните си и да излекува болката с целувки. Възпря я единствено предчувствието, че целувката й би била по-скоро чувствена, отколкото лекуваща, по-скоро жадна, отколкото успокояваща. Упрекна се наум, че е не само глупачка, а кръгла идиотка, и повторно изми ръката му, за да удължи съприкосновението с нея.

Гарвана седеше неподвижен на скамейката на кърмата, наслаждавайки се на нежната топлина на ръцете й. Косата й, прикрепена с шнола, се спускаше свободно по тила. Няколко наситено канелени къдрици се спускаха по скулите й като блещукащи в тъмата пламъчета. Косата й блестеше като жива. В съзнанието му се роди картина — как гъста копринена коса се спуска като водопад върху ръцете му, върху гърдите, върху бедрата. Видението бе завладяващо, но той веднага се помъчи да го изтрие от съзнанието си — нямаше смисъл да се измъчва заради една жена, която никога нямаше да бъде негова.

Жана подсуши раната му със същата нежност и загриженост, с която я беше измила. Намаза драскотините с мехлем, остави го да позасъхне малко и нанесе втори слой. Повече нямаше оправдание да го докосва и с огромна неохота тя пусна ръката му.

— Готово. Може да се каже, че си почти като нов — чу собствения си дрезгав, едва ли не задъхан глас.

— Благодаря ти.

Гарвана сви ръката си така, че да я пази, зарови пръсти в красивата коса на Жана и нежно придърпа главата й към себе си. Искаше му се да й каже колко му е приятно, че се тревожи за незначителните драскотини, че докосва с неизмерна нежност огромната му отрудена ръка, че се притеснява, че може да изпитва болка. Обикновено никак не харесваше жените да се суетят край него, пъшкайки и охкайки и за най-дребната раничка. Жана обаче бе различна. Тя беше толкова сръчна и спокойна, че нейната загриженост го караше да се чувства обичан, а не като задушен от прекомерни грижи.

— Трябва да имаш деца. Ще бъдеш прекрасна майка. Ръцете ти са толкова нежни и… — Гарвана млъкна изведнъж, като забеляза, че Жана за момент се вцепени. После се изправи рязко и се дръпна с такава сила, че за малко не политна.

— Жана?

— Забравих чая ти! — Гласът й бе напрегнат. — Сигурно е станал черен като катран и толкова силен, че може и да е разял цедката.



— Хм, звучи добре! — избоботи той с усмивка.

Отговор не последва. Гарвана я проследи със замислен поглед. Питаше се какво толкова не е наред? Обикновено с Жана разменяха закачки по отношение на чая — тя се шегуваше, че чаят, който той харесваше, можел да накара да будува цяла рота, а той я подиграваше, че предпочитала „топлата подсладена водичка“, която би допаднала единствено на пеленаче. Тръгна след нея, за да разбере с какво е сбъркал. Направи три крачки и влезе в каютата.

— Жана, какво…

— Тъй като почти съм те осиновила, — прекъсна го тя със строг тон — чувствам се задължена да отбележа, че мокриш пода.

— Палубата — поправи я автоматично той и смръщи вежди.

— Мокриш палубата — поправи се тя.

Присвил очи, Гарвана се я наблюдаваше внимателно. Усещаше, че нещо я беше разгневило. Без да гледа, тя се пресегна към чекмеджето и извади отварачката за консерви. Заби отривисто отварачката в кутията с кондензираното мляко и опръска няколко капки върху масата. Гарвана взе от ръцете й консервната кутия и отварачката и ги остави настрана.

— Какво става? — попита той, като се вглеждаше внимателно в нея.

— Нищо. — Жана остана изумена от ледените нотки в собствения си глас. Впери поглед в тъничката струйка мляко, която се стичаше по шкафа. Опитваше да мобилизира цялата си воля, за да възстанови самообладанието си.

— Извинявай — каза тя накрая. — Мисля, че и аз като тебе съм малко нервна.

— Не те разбирам…

— Чудя се колко ли още ще стоим закотвени в проклетия залив?

Гарвана трепна. Жана бе повторила собствените му думи, само че със съвсем различен тон.

— Но аз не се оплаквам! Чудесно се забавлявам. Никога в живота си не съм се смял толкова много.

— Аха. Ето, че отколешната ти мечта най-сетне се превърна в реалност — отвърна тя с широка и празна усмивка. — Не си имал майка, а аз пък очевидно имам големи заложби за такава. Жалко само, че си доста големичък и не мога да те осиновя. Ако знаеш само как весело щяхме да си прекарваме деня!

— Жана…

— Ето — прекъсна го тя и му подаде чая. — Изпий го, преди да е разял и чашата. Аз ще отворя стридите. И хвърли най-после тези мокри дрехи, преди да си се простудил!

— Добре, мамо — каза сухо Гарван и посегна към горното копче на ризата си.

Жана подскочи сякаш й бяха ударили плесница. Черните очи на Гарвана се свиха, като видя реакцията й.

— Не исках да те обидя — вметна той.

— Защо, какво обидно има в това да кажат на една жена, че ще стане добра майка? — попита Жана с равен глас. Беше съумяла да овладее донякъде емоциите.

Гарвана понечи да каже нещо, но се отказа, и продължи да разкопчава ризата си. Облече сухи дрехи, провеси мокрите да се сушат и излезе на кърмата. Навесът предпазваше от вятъра и от дъжда, но не и от студа.

— Не ти ли е студено? — попита той, оглеждайки дългите голи крака на Жана, които се подаваха изпод полите на една от ризите му.

Тя сви рамене и продължи да се бори със стридата. Ножът в ръката й беше къс, триъгълен и ужасно остър. На дръжката си нямаше предпазител. Жана се мъчеше да го промуши в стридата, но резултатът беше нулев.

— Остави, аз ще ги отворя — каза Гарвана. — Върви на топло в каютата.

— Слушам, татенце! — измърмори тя, но не му даде стридата, с която се бореше в момента.

Мисълта, че може да изпитва бащински чувства към Жана, беше толкова абсурдна, че Гарвана не се сдържа и се разсмя. Жана го погледна и също се усмихна. Е, не беше най-ослепителната й усмивка, но единствената, на която в момента бе способна. Все още я беше яд на Гарвана, който реши да превъзнася качествата й на майка, точно когато тя едва не се тресеше от възбуда, че го докосва. Начинът, по който реагираха един към друг, не можеше да бъде по-различен… и по-обезкуражаващ!

— Съжалявам — каза тя, — това ще да е някакъв вид „каютна треска“.

— Или най-обикновен глад — избоботи той и докосна устните й с връхчетата на пръстите си.

Очите на Жана се разшириха от изненада. Зачуди се дали Гарвана случайно не умее да чете чужди мисли.

— Как се сети?

— Е, не е много сложно — каза той усмихнат — минали са пет часа от обяда.

— Обед ли?

— Да-а. Не си ли спомняш — така се нарича храненето между закуската и вечерята.

— О, да, за този обед ставало дума…

— А има ли и някакъв друг? — попита я невинно Гарвана.

— Разбира се — отвърна тя вече по-наперено. — В последно време май по-често ми се случва да обядвам, отколкото действително да се храня.

Гарвана отвори уста да каже нещо, отказа се и започна да се смее.

— Казвал ли ти е някой, че имаш…

— Чувство за хумор? — прекъсна го тя и отвори стридата с победоносно движение на ножа. — Аха, ето и поредното ми достойнство. Сред другите, които в последно време никнат като гъби, това ще заеме подобаващо място наред с майчинските ми заложби.

— Ти се шегуваш, но за човек, който не е имал майка и който обича да се смее, това са безценни достойнства, Жана! — каза тихо той.

— Така ли? — попита Жана, избягвайки да го погледне. Взе друга стрида и продължи: — Жалко, че тук наблизо не се намира някое бюро за замени. Бих заменила много от тези достойнства срещу малко сексапил.