Жана се вгледа напрегнато в него. Усещаше вълнението, което се криеше в простичките думи. Разбра, че неслучайно й разказва за родителите си — или по-точно за родителите, чиято ласка не бе познал. Черните му искрящи очи я привличаха неудържимо и тя с мъка се сдържа да не се хвърли в прегръдките му, умолявайки го да забележи жената в нея. Съзнаваше обаче, че подобно действие би я подложило на ужасно унижение. Даже и да допаднеше на чичо Еди, бе повече от очевидно, че Гарвана си падаше по меланхоличните, деликатни като порцеланови статуетки блондинки, наметнали на раменете си копринен шал с цвета като загадъчните си синьо-зелени очи.

— Мислиш ли, че Еди ще събере достатъчно кураж, за да опита супа от морски таралежи? — подхвърли закачливо Жана, надявайки се искрено, че попресилената й усмивка ще остане незабелязана от Гарвана.

Той внезапно се засмя и мрачните, остри черти на лицето му сякаш се облагородиха.

— Изгарям от нетърпение да разбера.

Смехът на Гарвана я разтърси като ураганен вятър, вихрещ се над бурното море. Бързо се обърна и насочи поглед към морето. Вълните с рев се разбиваха в скалистия бряг. По всичко личеше, че се задава новият пореден пристъп на бурята.

— Още колко време ни остава?

— За супата ли?

— До бурята.

Погледът му проследи нейния. Намръщи се, като видя плътната, оловносива завеса от облаци, която напредваше към тях, носена от пронизващия вятър.

— Точно колкото ни трябва, за да се доберем до корабчето, при малко повече късмет. Да ме вземат мътните дано! Къде по дяволите ми е акъла?! Желязно правило в такова време е да не се обръщаш с гръб към морето.

— Значи няма да имаме време за стриди? — попита Жана. На идване насам бе забелязала в една вдлъбнатина в скалите полепнали стриди.

— Аз ще събера малко, а ти бягай на сухо в корабчето.

— А ти?

— Ще ми е за урок — рече Гарвана. — Като се намокря, тъкмо ще си събера акъла и няма да се размотавам, а ще следя за времето.

И няма да си мисля за привлекателните ти бедра, когато се навеждаш и бърникаш в локвите — добави наум.

— Май не ти останаха много сухи дрехи.

— Нищо, ще облека спалния чувал.

— Няма да стане! — заяви Жана и поклати решително глава. Светлината трепна в леко начупената й коса с оттенък на канела. — Ще се загърна с някой чаршаф и ще ти върна дрехите.

Гарвана си представи Жана гола, загърната в тъмносиния чаршаф, и се усмихна, въпреки всички обещания и клетви, които беше дал пред себе си, да не мисли за нея по друг начин, освен като за сестра или приятелка.

Жана не успя да забележи тази твърде мъжка усмивка, тъй като вече беше с гръб към него и бързо тръгна към брега, където бе закотвена „Черната звезда“. Гарвана я проследи с поглед около минута, любувайки се на невероятно женственото поклащане на бедрата й. Трябваше да си признае, като същевременно се проклинаше наум, че страшно му се иска да прокара език и връхчетата на пръстите си по грациозния й гръб, по меките извивки на задните й части. Щеше да я накара да се почувства добре, топла и силна, нежна и женствена, изпълвайки с наслада сетивата му, така както той щеше я изпълва цялата. Щеше ли да й хареса? Щеше ли да й харесва да я възбужда ненастойчиво и без да бърза и накрая да я обладае?

Насоката, която вземаха мислите на Гарвана, затрудни походката му. Изруга наум и се запита, как щеше да се сдържи през двата дни дъжд и вятър, които развихрящата се отново буря предвещаваше.

— Гарване? — извика Жана.

Той вдигна поглед и си даде сметка, че е престанал да върви, докато се мъчеше да се пребори с дръзките си мисли и зажаднялото си тяло. Вбесен от собственото си безсилие, процеди през зъби нова ругатня. Откакто се помнеше, винаги бе успявал да си наложи твърд самоконтрол, даже и в онези далечни години, когато в юношата плахо се събуждаше мъжът.

— Какво има? Всичко наред ли е? — попита Жана.

— Наред е! — отвърна почти рязко той. — Просто се чудех, колко ли още ще сме приковани в този проклет залив.

— О!

Жана се усмихна някак безпричинно весело. Обърна се и се отдалечи с бързи крачки. Цялото удоволствие от деня моментално се изпари. Тя се радваше на всеки миг от престоя им в залива. Почувства се ужасно, като разбра, че той брои минутите, оставащи до спирането на бурята. Наистина, реакцията на Гарвана бе потискаща, но не и изненадваща. Даже и да бе помечтал някога за подобно приключение — дни наред да е закотвен по принуда в безлюден залив заради нестихващата буря — то със сигурност спътница в мечтите му щеше да е Ейнджъл, а не някаква си странна брюнетка с чувство за хумор, което обаче едва ли имаше особено значение.

От друга страна, за Жана, Гарвана бе мъжа на мечтите й и то не отсега, а много преди той да я спаси от леденото море. Нямаше съмнение, че има остър ум и тази му черта я привличаше много повече от силата и мъжествената му осанка. Привличаше я и смехът му — когато се засмееше, тя имаше усещането, че се потопява в огромен слънчев водопад. Мисълта, че мъж като него може да я пожелае истински, буквално я разтърси.

Бурята се развихри в залива. Тъкмо когато Жана вече влизаше в каютата на корабчето. Гарвана се бе погрижил да закрепи допълнителен дървен труп до останалите — всъщност това бе и целият пристан — и тя успя да се добере до корабчето, без да цопне във водата. И слава Богу, че все още не валеше. Защото, в противен случай, резултатът от преодоляването на не особено стабилната повърхност, би бил непредсказуем.

С тъжна усмивка Жана си припомни как Гарвана бе изтърколил един солиден дървен труп до брега и как се мъчеше да поукрепи стария изгнил пристан, само и само тя да не цамбурне във водата, когато трябваше да слезе от корабчето на брега или обратно. Беше го наблюдавала като омагьосана как той, гол до кръста, ловко и уверено се справи с нелеката задача. Имаше нещо страховито в суровата, първична сила, която снагата му излъчваше.

И въпреки това, в онзи момент мечтаеше единствено да прокара ръце по тази могъща плът, изваяна сякаш от длетото на велик майстор, тъй топла и силна едновременно, възбуждаща дори от разстояние сетивата. Хрумна й странния въпрос какъв ли вкус имаше потта му: дали бе попила миризмата на морето или упойващия аромат на кедър? Или пък вкусът бе една вълшебна, невероятна смес от море, кедър и мъж, толкова сложна и първична като самия Гарван.

Потта на мъж като него би могла да има и вкус на черен хайвер или черешов пай, продължи да фантазира Жана, или може би на светкавица и дъжд, или на вино и… О, по дяволите! Я престани да се самоизмъчваш за нещо, което не можеш да имаш! По-добре се стегни и сложи чайника на печката. Той ще си дойде измокрен до кости, ще ти донесе стриди за вечеря, а ти би трябвало поне с чая да го стоплиш…

Докато водата кипваше, Жана приготви две чаши и сложи във всяка отделна цедка за запарка. Тя харесваше по-слаб чай, с парченце лимон и захар. Гарвана обичаше чаят му да е много силен, почти гъст. По английски маниер, Жана сложи малко сгъстено мляко и захар в своя. Въпреки че вече го бе опитвала така, не беше сигурна как точно да определи вкуса му. Знаеше обаче какъв не бе вкусът му. На чай…

Водата завря и Жана напълни двете чаши, оставяйки в неговата място за още малко мляко, ако той пожелаеше да добави. После седна до направената по поръчка сгъваема маса, която заемаше едната страна на малката каюта. Масата бе по-голяма от обичайните в такива случаи размери, защото Гарвана беше много по-едър от повечето нормални мъже. Обикновено той се хранеше отвън, седнал на една от пейките на кърмата. Откакто Жана се озова на кораба, принудена от обстоятелствата да му гостува, той държеше всяка сутрин да разтварят масата, а вечер отново да я сгъват.

Жана погледна към малката триъгълна каюта на носа на кораба, която за момента беше нейната „спалня“. От двете й страни имаше тесни легла, а в средата само малка пътечка. Само един поглед бе достатъчен, за да се досети човек, защо Гарвана не спеше там. Просто нямаше да се побере в леглото, което обаче Жана намираше за доста удобно. Забавно би било да го наблюдава човек как, превит на четири, се опитва да се намести на някое от тези легла.

Жана седна до масата и разсеяно извади цедката от своята чаша, за да провери цвета на стичащата се течност. Идеално. Отряза си парченце лимон. Ножът, който взе от шкафчето, бе остър като бръснач, каквито всъщност бяха и останалите ножове на Гарвана. Точно това я беше спасило. Трябваше един наистина много остър нож, в яка ръка, за да пререже плътната и жилава материя на спасителната й жилетка, която се бе заплела в мотора на потъващата лодка.

Споменът за неотдавнашния кошмарен инцидент я накара да потръпне. Добави още една лъжичка захар в чая си и парченцето лимон. В хладилника на корабчето Гарвана имаше единствено лимони. Жана беше благодарна и на това. Тук, на островите, лимоните бяха едва ли не екзотична рядкост.

Жана се огледа неспокойно. Очите й се спряха на малкия бележник и молива, които Гарвана отнякъде изрови, за да може тя да продължи със своите скици. Дори посегна към бележника, но после се отказа. Разграфената хартия щеше да я разсейва, а това просто означаваше, че беше прекалено нервна, за да се посвети на скиците.

Върна се обратно на кърмата на „Черната звезда“. Опънатият над кърмата навес с две платнища отстрани я предпазваше от дъжда и вятъра. Дъждът барабанеше монотонно и настойчиво върху брезента. Обикновено този звук й действаше успокояващо, но сега единственото, което й искаше да чуе, беше гласът на Гарвана. Наведе се и погледна през пластмасовите прозорчета на страничното платнище. Нямаше нищо за гледане, освен плътна завеса дъжд. Валеше толкова силно, че брегът почти се губеше.

Корабчето леко се люлееше до фендерите, които предпазваха корпуса му от досега с дървените трупи. Жана затвори очи. Стоеше, заслушана в шума на дъжда, вятъра и развълнуваното море. Беше свикнала да е сама, но не и да е самотна. Точно така се чувстваше в този момент. Самотна…