Тази мисъл го накара да се усмихне. Бе сигурен, че никога след този случай не би могъл да подуши мириса на джинси и гуменки, прогизнали от морската вода и оставени да се сушат край печката, без да си спомни за тези летни дни, когато бурята му бе направила най-неочаквания подарък на света и го прикова в залива Тотем, за да му се наслаждава. Гарвана не можеше да си спомни някога да е прекарвал и на половина по-приятно, отколкото през изминалите три дни. Жана беше чудесен събеседник. В нейната компания часовете някак неусетно отлитаха — тя имаше бърза и остра мисъл и великолепно чувство за хумор. Времето летеше бързо, но само през деня. Усещането, че е на не повече на два-три метра от него, правеше нощите невъобразимо дълги.

— На тази животинка тук как й викате? — попита Жана, поглеждайки към Гарвана.

Той погледна намръщено и с недоверие странната твар, която тя крепеше на дланта си.

— Ти по какво ми каза, че имаш научна степен?

Жана трепна и започна да се смее.

— По морска биология. И ако това те накара да се почувстваш по-добре, мога да ти кажа, че това нещо тук е Phylum Echinodermata, от вида Echinoidea, с галеното име Strongylocentrotus purpuratus. Все пак ти как го наричаш?

— Пурпурен морски таралеж — отвърна сухо той.

Жана вдигна очи към забуленото със сиви облаци небе, гонени от вятъра, сякаш търсеше помощ или вдъхновение.

— Имам предвид на езика на племето хайда — уточни предпазливо тя. — Как наричате на хайда пурпурния морски таралеж?

Жана обърна лице към Гарвана, очаквателно наклонила глава. От него беше научила, че според учените езикът хайда бе странна лингвистична рядкост — абсолютно изолиран и нямащ нищо общо, с който и да е друг език на земята. Езикът на баските беше единственият друг жив език, без никаква лингвистична връзка с останалите. Всички останали говорими езици принадлежаха към една или друга езикова група като например романските или англосаксонските езици. Но не и хайда. Това бе изолиран, самотен език. Уникален.

Жана намираше в този факт някакво особено очарование, подобно на чувството, което извикваше в нея и самият Гарван.

Свил устни, той се вглеждаше внимателно в нея, сякаш претегляше любопитството й. Чувстваше се горд, че родният му език е предизвикал интереса й. Беше чувал, че езикът, на който разговаряше със събратята си е особен, но едва сега узна от Жана — за неговата уникалност. Той смяташе, че отдавна се е сбогувал с училищната скамейка, но ето че животът му поднасяше неочаквано и необичайно изживяване. Впрочем, като самата Жана. В нейната компания като че ли животът ставаше все по-интересен с всяка изминала минута.

— Гарване? — подкани го Жана да задоволи любопитството й.

Той й се усмихна дружелюбно, преди да отговори на въпроса й на хайда.

Жана се заслуша в бързата ритмична поредица от звуци, която на хайда означаваше пурпурен морски таралеж.

— И какво точно означава?

Гарванът се усмихна широко под черния си мустак.

— Няма…

— Точен превод? — прекъсна го Жана и изпъшка недоволно. Много често чуваше тази фраза, откакто заговориха за езика хайда. — Добре тогава, кажи ми го в свободен превод.

— Кръгъл, пурпурен, бодлив, годен за ядене обитател на морските скали.

— Видя ли? — каза победоносно Жана. — Няма значение колко уникален е един език — човешката мисъл, която го е съчинила, се развива по същата основна схема при съставянето на отделните думи — описателната. Научното название на пурпурния морски таралеж ми казва почти същото, което и названието му на хайда. Само че малко по-подробно. С изключение, разбира се, на „годен за ядене“ — добави тя ухилена. — Повечето учени рядко проявяват интерес към обектите на своите изследвания от кулинарна гледна точка.

Гарвана погледна към бодливото морско животно, с наситен пурпурен цвят в ръката на Жана.

— Знам какво си мислиш — заяви категорично. — Само като го погледнеш, и апетитът ти изчезва мигновено.

— В Япония хайверът от морски таралеж е също толкова голям деликатес, колкото е черният в Русия.

— Да, ама не сме в Япония.

— Господи, къде изчезна жаждата за приключения, авантюристичният ти дух?

— Предполагам, че е останал някъде на дъното на залива, заедно с твоя мозък — отвърна мигновено Гарвана.

— Значи, в днешното меню — никакви супи от морски таралеж!

— Никакви.

— А какво ще кажеш да го опитаме суров?

— А ти какво ще кажеш за порция суров пясък?

— Орлите ядат морски таралежи — не пропусна да отбележи Жана. Припомни си с какво учудване видя един млад плешив орел, кацнал на пън, да си похапва морски таралеж с огромно удоволствие.

— Аз съм от групата на гарваните, не на орлите.

Закачливите пламъчета изчезнаха от очите на Жана — заискряха с нескрито любопитство. Тя искаше — имаше нужда — да знае всичко за Гарвана.

— Какво каза?

— Хората от племето Хайда са разделени на две групи — Гарвани и Орли. Майка ми беше Гарван, следователно и аз съм Гарван.

— Както разбирам, в племето Хайда господства матриархално общество, така ли?

— До известна степен… — Усмивката на Гарвана бе доста кисела. — И по-добре. Баща ми се е казвал Карл, бил шотландец — състезател по спортен риболов. Благоволил да изчезне, веднага щом сьомгата отплувала оттук. И така съм станал Карлсън Рейвън.

— А той разбрал ли е, че майка ти е бременна? — попита Жана.

Въпросът се изплъзна сам от устните й и тя мигновено осъзна, че любопитството й бе направо безобразно — минава всякакви граници на благоприличието. Но просто не можеше да се пребори със себе си. Изпитваше нужда да узнае всяка подробност, свързана с този мъж, за съжаление, в ущърб на доброто възпитание.

— Съмнявам се — отвърна Гарвана и сви рамене. — Не съм и много сигурен, че нещо би се променило, ако беше разбрал. — Гарвана се поколеба за миг, но после продължи спокойно. — Баща ми намерил майка ми в някакъв бар. На нея никога не й стигаха парите за пиене, защото пиеше много.

Очите на Жана блеснаха от напиращите неочаквани сълзи и станаха сребристосиви. Сети се за своя татко. Колко много се гордееше със силните си синове и пъргавата дъщеря! И колко бе привързана самата тя към цялото си семейство. А Гарвана бе израснал сам, без онази родителска обич, без топлината на семейното огнище — тъй необходими за всяко дете.

— Господи, не мога да повярвам! Каква несправедливост! — прошепна тя. — Колцина мъже биха били готови да извършат престъпление, за да се сдобият със син като тебе, а де не говорим за това, че всяка майка би била повече от горда, че те е носела в утробата си в продължение на девет месеца.

За миг Гарвана затвори очи — дълбокото вълнение и съпричастието, което съзря в погледа й, го трогна до дъното на душата му.

— Всъщност, не мисля, че е така… — каза накрая глухо. Отвори широко черните си пронизващи очи. — Все пак, аз съм хайда, индианец. Може би тук, в залива това няма никакво значение, особено се сега, но извън този затворен и забравен свят, това е адски важно. — С широк жест огромната му ръка посочи останалия свят.

Жана поиска да възрази, но замълча. В думите на Гарвана се криеше много истина. Не й харесваше, но като човек, който бе стъпил здраво на земята, не можеше да я отрече. Помисли си, че тази истина й е противна, че я ненавижда. Чувството, което я разтърси до дъното на душата, замъгли погледа й, превръщайки очите й в тъмносиви, почти черни като неговите. Мисълта за безрадостното детство, лишило Гарвана от топлина и обич, за тесногръдието, с което по-късно околните гледаха на него, буквално я вбесяваше. С усилие потисна напиращите гневни думи.

— За мен нещата са различни! Съвсем различни, Карлсън Рейвън! — натърти отчетливо Жана. — За мен ти си най-добрия човек, когото някога съм срещала, Гарване. И това е единственото, което ме интересува и има някакво значение. Това мое отношение и твърдо убеждение няма да се промени, независимо дали се намирам в залива Тотем или на обратната страна на Луната. Самата мисъл, че са те лишили от любовта, която всяко човешко същество заслужава, че никой не е оценил неизмеримите достойнства, които притежаваш, направо ми е противна.

Думите излизаха на пресекулки, задавени от буцата, заседнала в гърлото й. Жана се обърна бързо назад, клекна и остави нежно бодливата твар в скалния му дом. Нетърпеливо избърса бликналите сълзи с ръкава на дебелия вълнен пуловер, който бе облякла. Пуловерът беше влажен, миришеше едва доловимо на море и на мъжа, който го бе носил, преди да й го даде, за да я предпази от студа.

— Жана.

Гласът на Гарвана бе дрезгав, пропит с дълбока нежност. Личеше, че трудно сдържа вълнение си. Подаде й ръка, за да се изправи, после улови брадичката й с мазолестата си отрудена ръка и обърна лицето й към себе си. Понечи да каже нещо, но като видя сълзите в очите й, нещо стегна гърлото му и думите замръзнаха на устните му. Наведе се и докосна клепачите й с устни. Усилието, което му костваше да спре след тази обикновена, нищо не значеща целувка, направо го уплаши. Бавно пусна брадичката й, после прокара нежно пръсти по нея, сякаш я очертаваше.

— Не мисли, че съм бил нещастен — каза тихо той. — Според традициите на племето хайда, децата принадлежат на майките и с възпитанието на момчетата се занимават най-вече братята на майките, а не бащите. Аз бях отгледан от моя чичо — такъв е обичаят на моя народ.

— А майка ти? — попита нервно Жана. Знаеше, че не трябва да човърка раната, но някаква необяснима сила сякаш я тласкаше да продължава да разпитва.

— Когато станах на шест години, майка ми вече не беше в състояние да се грижи за себе си, камо ли за своя син. Пропи се напълно, като че ли пиянството й продължаваше двадесет и четири часа в денонощието. Тогава чичо ми ме осинови — така повелява неписаният закон на моето племе, а и законът на Канада. Това стана четири години преди смъртта на майка ми. Еди, моят чичо, е добър човек — силен, сърдечен и мил — продължи да разказва Гарвана с плътния си глас. — През лятото лови сьомга, а през зимата вае идоли от глина, древни и уникални, какъвто е и езикът на моите прадеди. Сигурен съм, че ти ще харесаш Еди. И Еди ще те хареса. Той никак не понася жените, които нямат куража да бродят из островите, докато се вихри буря — според него те са големи глезли.