Илюзията, би казала Нан, бе почти същата като реалността.

Някога си бе мечтала и да бъде красива като майка си, но се задоволяваше с онова, което й бе дадено - беше сим-патична. Единственият път, когато бе видяла нещо близко до истински ужас върху лицето на майка си, бе едва предната седмица, когато Айона бе отрязала дългата си коса и си бе направила момчешки къса прическа.

И сама още не бе свикнала с нея, докато прокарваше пръсти в кичурите. Отиваше й, нали? Не подчертаваше ли поне малко скулите й?

50 ►

Родьт 0’Дуайър

Нямаше значение дали съжалява за импулсивната постъпка; бе съжалявала и за други. Опитването на нови неща, поемането на нови рискове — това бяха настоящите й цели. Никакво седене и чакане - веруюто на родителите й, откакто се помнеше. Настоящето бе сега.

И с тази мисъл тя запрати по дяволите разопаковането на багажа и идеята да чака утрото. Ами ако умре в съня си?

Изрови ботуши, шал, новия дъждобран - бонбоненоро-зов - които бе купила за Ирландия. Нахлузи шапка на розови и бели райета на главата си и преметна през гърдите си дългата дръжка на голяма си чанта.

- Не мисли, просто действай - каза си тя и излезе от красивата си топла стая.

Почти веднага зави в грешна посока, но това й даде възможност да разгледа коридорите. Бе поискала да резервира стая в най-старото крило и с удоволствие си представяше слугите, които тичат насам-натам с чисти постелки, или дамите, които седят с вретено в ръка. Или воини в окървавена броня, връщащи се от битка.

Имаше на разположение дни наред, за да разгледа всяко кътче на замъка, принадлежащите му земи и близкото селце Конг, и възнамеряваше да се възползва максимално.

Но основната й цел си оставаше да потърси и установи контакт с Тъмната вещица.

Когато пристъпи навън под свистящия вятър и проливния дъжд, си каза, че денят е идеален за вещици.

Малкото листче с картата, която Нан й бе нарисувала, беше в чантата й, но тя я бе запечатала в паметта си. Отдалечи се от масивните каменни стени и пое по пътеката към тъмната гора. Мина покрай притихнали в зимата градини, потънали в подгизнала зеленина. Малко късно си спомни за чадъра в чантата си, измъкна го и си запроправя път право напред в мамещата мрачина на мократа от дъжда гора.

Не беше си представяла дърветата толкова големи, с широки и огромни стволове и странно изкривени клони.

Тъмната Вещица

51

Като в приказките, помисли си тя, очарована от всичко, макар дъждът да обливаше ботушите й.

През ромоленето му тя долови въздишките и стенани-ята на вятъра, после и бълбукането на близката река.

Пътеките се разклоняваха и преплитаха, но тя си представяше ясно картата в главата си.

Стори й се, че долови писък високо горе, и само за миг си представи, че вижда разперени криле. После, въпреки трополенето на дъжда, ромоленето, въздишките и стена-нията, всичко изведнъж застина. Пътеката стана още по-тясна, по-трудна и сърцето й заби силно, усещаше го в слепоочията си - твърде бързо, твърде високо.

Отдясно забеляза изкоренено дърво, чийто дънер бе по-широк в основата си от човек и далеч по-голям от разперените й ръце. Увивни растения, по-дебели от китката й, се бяха вплели едно в. друго като стена. Почувства се привлечена към тях, поразена от желанието да ги разтвори, да си проправи път през тях и да види какво има отвъд. Мисълта, че може да се изгуби, пробяга през съзнанието й и веднага излетя оттам.

Само искаше да види.

Направи крачка напред, после още една. Усети миризмата на пушек и коне и това още по-силно я затегли към оплетената стена. Докато се пресягаше, нещо изскочи отвътре. Огромната черна фигура я накара да залитне назад. Инстинктивно си помисли: „Мечка!“.

Тъй като чадърът бе изхвърчал от ръката й, тя отчаяно се озърна наоколо за някакво оръжие - пръчка, камък - после забеляза вторачено в нея най-голямото куче, което някога би могла да си представи, застанало неподвижно на четири огромни лапи.

Не беше мечка, каза си тя, но вероятно бе също толкова смъртоносно, освен ако не беше нечий дружелюбен домашен любимец.

- Здравей… кученце.

То продължи да я гледа с очи, които бяха повече златни, отколкото кафяви. Пристъпи напред да я подуши, което тя

52

Родът О’Дуа0ър

се надяваше да не е прелюдия към здрава захапка. После излая два пъти гръмовно и избяга с подскоци.

- Добре. - Тя се приведе ниско, докато успее да възстанови дишането си. - Всичко е наред.

Изследването на гората определено щеше да почака - някой светъл и слънчев ден. Или поне по-светъл и по-сух. Грабна подгизналия си и окалян чадър и продължи нататък.

Трябваше да изчака с всичко това, помисли си тя. Сега беше мокра и уплашена и осъзна, че е доста по-изморена от пътуването, отколкото бе очаквала. Би трябвало да дреме в топлото си хотелско легло и сгушена под завивките, да слуша дъжда, вместо да гази в него.

А сега, идеално, се появи и мъгла, понесла се над земята като вълни по брега. Прозирните мъгливи пипала се сгъстиха и станаха плътни като онези увивни растения, а дъждът вече звучеше като мърморещи гласове.

Или наистина чуваше мърморещи гласове, помисли си тя. На език, който не би трябвало да знае, но почти разбираше. Забърза крачка, толкова нетърпелива да излезе от гората, колкото беше, когато влизаше в нея.

Студът стана режещ и тя видя как дъхът й се вледенява. Сега гласовете бяха в главата й: „Върни се. Върни се“.

Упоритостта й, примесена с тревога, я подтикваше да продължава напред, докато накрая почти тичаше по хлъзгавата пътека.

И също като кучето изскочи рязко на открито.

Дъждът си беше просто дъжд, вятърът - вятър. Пътеката преминаваше в път с няколко къщи наблизо, от чиито комини излизаше пушек. А отвъд тях се виждаха красивите, обвити в мъгли, хълмове.

- Твърде голямо въображение и недостатъчно сън - каза си тя.

Видя малки градинки пред входа, които пазеха ярките си цветове за пролетта, коли, паркирани на пътя или в малки и тесни алеи.

Не бе далеч оттук, според картата на Нан, затова продължи по пътя като броеше къщите.

Тъмната вещица

53

Беше по-далеч от улицата в сравнение с останалите, отдалечена малко повече, сякаш имаше нужда от лично пространство.

Красивата селска къщичка със сламен покрив, тъмносини стени и яркочервена врата излъчваше същата приказ-на загадъчност - въпреки това на малката алея бе паркирано лъскаво сребристо „Мини“. Самата къща бе във формата на „Г“, като предната й част бе остъклена. Дори и през зимата на поставки в закритата веранда имаше саксии с ярки теменужки, чиито екзотични личица бяха вдигнати нагоре, за да пият от дъжда.

Табела от състарено дърво висеше над стъклената фасада. Дълбоко издълбаните й букви гласяха: Тъмната вещица.

- Намерих я. ^ ^

За миг Айона просто остана да стои под дъжда със затворени очи. Всяко решение, което бе взела през последните шест седмици - вероятно и всяко друго през живота й - водеше дотук.

Чудеше се дали да отиде до страничния вход на ателието, както й бе казала Нан, или до вратата на самата къща. Но докато приближаваше, забеляза проблясък в стъклената стена. А от по-близо видя и рафтовете с шишенца в ярки цветове - наситени или меки - снопчета от изсушени билки. Хаванчета и чукала, купички и… котлета?

От едно котле върху печката се издигаше пара, а до работния плот стоеше жена, която стриваше нещо.

Първата мисъл на Айона бе колко е несправедливо, че една жена може да изглежда по този начин, без дори да е положила усилия. Тъмната й коса бе прибрана назад, секси разрошена, лицето й бе порозовяло от работата и от парата. Фините кости на лицето й подсказваха, че красотата й ще остане до гроб, а красиво оформените й устни бяха леко извити в доволна усмивка.

Въпрос на гени или на магия?, запита се тя. Но пък за някои двете бяха едно и също.

54

Родът 0’Дуайър

Събра кураж и след като остави чадъра настрани, посегна към дръжката на вратата.

Едва я бе докоснала, когато жената вдигна очи и погледна към нея. Усмивката стана по-широка - учтива покана - затова Айона отвори вратата и влезе.

И усмивката помръкна, а тъмносивите очи се задържаха толкова напрегнато върху лицето й, че Айона спря на място, едва прекрачила прага.

- Мога ли да вляза?

- Вътре си.

- Ами… май да. Трябваше да почукам. Съжалявам, аз… боже, тук ухае невероятно. Розмарин и босилек, и лавандула, и… всичко. Съжалявам - повтори тя. - Вие ли сте Брана 0’Дуайър?

- Да, аз съм. - Докато отговаряше, тя взе една кърпа от рафта под тезгяха и отиде до Айона. - Подгизнала си.

- О, извинете. Мокря пода. Идвам пеша от замъка. От хотела. Отседнала съм в „Ашфорд Касъл“.

- Браво на теб, забележително място.

- Като приказка е - поне доколкото успях да видя от него. Тъкмо пристигнах. Искам да кажа, само преди няколко часа, но исках да дойда да ви видя веднага. Дойдох да се запозная с вас.

- Защо?

- О, съжалявам, аз…

- Изглежда, съжаляваш за много неща за толкова кратко време.

- Хм. - Айона заизвива кърпата в ръцете си. - Да, така изглежда. Аз съм Айона. Айона Шиън. Братовчеди сме. Искам да кажа, баба ми, Мери Кейт 0’Конър, е братовчедка на вашата баба, Ейлиш, хм… Ейлиш Фланъри. Така че това ни прави, не съм много сигурна дали трети, или четвърти братовчеди.

- Братовчедите са братовчеди, независимо колко далечни. Ами добре, сваляй тези кални ботуши и да пийнем чай.

Тъмната Вещица

55

- Благодаря. Знам, че трябваше да ви пиша или да се обадя, нещо подобно. Но се опасявах, че ще ми кажете да не идвам.

- Така ли? - промърмори Брана, докато слагаше чайника.

- Просто, след като веднъж бях решила, трябваше да стигна докрай. - Остави калните си ботуши до вратата, окачи палтото на една кукичка. - Винаги съм искала да посетя Ирландия - свързано е с корените - но винаги съм смятала, че ще стане някога в бъдеще. После… ами, оказа се сега. Точно сега.