Измъкна камата си и посочи на север. Пламъче проблесна над първата свещ.

- Мислиш, че това ще ме спре? - Кеван заговори с развеселен глас. - Идваш тук, където владея аз, и си играеш с твоята нещастна бяла магия.

- Ти не владееш тук.

Втората свещ също пламна.

- Виж. - Той вдигна високо ръце. Камъкът върху шията му грейна със светлина, която едновременно бе тъмна и ослепителна. - Разбери.

370 -

Родът 0’Дуайър

Нещо се промени. Земята се наклони под краката й, докато се мъчеше да завърши ритуала. Въздухът се завихри и завъртя, докато и главата й не се понесе във вихъра. Третата свещ пламна, но тя падна на колене, борейки се с ужасяващото усещане, че пада от висока скала.

Лозите се отдръпнаха от руините. Стените започнаха да се издигат камък по камък.

Спусна се нощ, сякаш падна черна завеса.

- Моят свят. Моето време. — Сенките сякаш се вдигнаха от него. Камъкът пулсираше като тъмно сърце върху неговото. - И тук ти си моя.

- Не съм. - Мъчително бавно се изправи на крака и постави длан върху хълбока на Аластар, когато той се вдигна на задни крака. - Аз съм на Сърха.

- Тя искаше да ме унищожи, но намери края си. Тя е тази, която спи в мрака. Аз живея в него. Дай ми онова, което имаш, което ти тежи и изисква толкова много от теб, което ти отнема толкова много. Дай ми силата, която толкова малко ти подобава. Или сам ще я взема и душата ти с нея.

Тя запали и последната свещ. Ако можеха да дойдат, щяха да го направят, помисли си Айона. Но сега не можеше да ги чуе заради бученето в ушите си, нито да ги усети заради вонящата мъгла наоколо.

Никакво отстъпление, каза си тя. И никакво предаване.

Извади от ножницата меча си.

- Искаш ли я? Ела си я вземи.

Той се разсмя и искреното удоволствие върху лицето му му придаде ужасяваща красота.

- Един меч не може да ме спре.

- Знаем, че кървиш, така че ела да видим. - Тя зареди меча си със силата и той направо пламна. - И се обзалагам, че ще изгориш.

Той замахна с ръка и от няколко крачки разстояние я блъсна и повали на земята. Останала без дъх, тя се опита да стане на крака. Аластар отново се надигна на задни

Тъмната вещица

371

копита и изрева яростно, докато риташе с предните си крака.

Видя как по лицето на Кеван се изписа болка и шок. После той се прегърби, падна на ръце и колене и се превърна във вълка.

Хвърли се върху Аластар и раздра с нокти хълбока му.

- Не! - Като светкавица Айона скочи на крака и атакува.

Мечът й изсвистя във въздуха, но вълкът се втурна настрани, после се блъсна в нея със сила, която я зашемети и събори по гръб, а мечът й излетя встрани.

Вълкът застана над нея и затрака с челюсти. И отново се преобрази в човек.

- Ще го изгоря до пепел - предупреди я Кеван. - Дръж го настрани, иначе ще го подпаля.

- Спри! Аластар, спри!

Тя почувства яростта му, мздар да й се подчини. И усети как амулетът й вибрира между нейното тяло и Кеван.

Погледът му се сведе към него, устните му се разтеглиха в гневна гримаса.

После отново се усмихна ужасяващо и се вторачи в очите й.

- Сърха ме предаде с целувка. Ще взема това, което е в теб, по същия начин.

- Няма да ти го дам.

-t-О, ще го дадеш.

Болката избухна в нея неописуема. Изкрещя, неспособна да се въздържи. Навсякъде виждаше червено, сякаш светът бе пламнал. Чу виковете на Аластар да се сливат с нейните. Нареди му мислено да бяга, да бяга. Ако не можеше да спаси себе си, молеше се поне да спаси него.

Въпреки всичко никога нямаше да се предаде. Нямаше да предаде светлината си на мрака.

- Една целувка. Дай ми само една целувка и болката ще изчезне, товарът ще падне от плещите ти.

В някакво ъгълче на ужасеното си съзнание тя разбра, че той не може да я вземе. Можеше да я убие, но не можеше да вземе силата й. Трябваше сама да я предаде.

372 -

Родът 0’Дуайър

Вместо това тя потърси сляпо кинжала си с трепереща ръка.

Плачеше, не можеше да спре хлипането, но през виковете на болка и плача успя да изрече една дума:

- Кръв.

И заби ножа в ребрата му.

Той изрева по-скоро от ярост, отколкото от болка, и скочи на крака, повличайки я със себе си, при което я задържа на една стъпка над земята, стиснал здраво гърлото й.

- Ти си едно нищо! Слаба и бледа жена. Ще те смачкам и заедно с теб ще загине и силата ти.

Тя риташе с крака, мъчеше се призове огъня, въздуха”, водата, но зрението й се премрежи и дробовете й пареха, останали без въздух.

Чу друг яростен вик и полетя, а от удара в земята костите й изпукаха и зрението й се проясни.

Видя Бойл, върху чието лице бе изписано желание за кървава мъст, да удря с юмруци лицето на Кеван.

И с всеки удар избухваха пламъци.

- Спри. - Не можеше да изрече думата, беше само дрезгав шепот, докато ръцете на Бойл горяха.

Успя да се надигне на колене и залитна, преди да успее да запази равновесие.

Кеван се преобрази. Вълкът се измъкна от хватката на Бойл и се приготви за атака.

Кучето се втурна на полянката с лай и тракане на челюсти. Соколите се спуснаха и острите им нокти раздраха гърба на звяра.

Нечия ръка я прихвана през кръста и я изправи на крака. Нечии ръце уловиха нейните.

- Ще се справиш ли? - извика Брана.

- Да. - Дори и едничката сричка раздра гърлото й като счупено стъкло.

Мъглата се сгъсти или пък зрението й помръкна. Но сега виждаше само неясни форми, проблясък на пламъци.

Тъмната бещица

373

- Ние сме тримата, тъмни вещици сме и стоим на таз земя в единство. Преди най-дългият ден да си замине, ние призоваваме светлината срещу мрака. Върху таз земя и в този час ние стискаме ръце и сливаме силата си. Кръв към кръвта, зовем всички, които са били преди нас, пламък към пламъка, нека техните огньове се възродят. Слейте с нас волната си сила. Както речено е, тъй да бъде.

Светлина - ослепителна, изгарящ огън и вятър, който завъртя всичко в огнена вихрушка.

- Отново! - викна Брана.

Три пъти по три. Докато изричаше заклинанието, стиснала здраво ръцете на братовчедите си, Айона чувстваше, че тя е самият огън. Сътворен от пламък и топлина, както и леденостудена ярост, която гореше в сърцето му.

Докато довършваше с усид^е заклинанието, мъглата изчезна. Видя кръв, пушек, Фин и Мийра на ръба - но извън кръга - извадили мечовете си. И Бойл, приклекнал на земята, блед като смъртник, с разранени и покрити с мехури ръце.

Аластар, от чиито рани капеше кръв, побутна с глава рамото на Бойл, докато кучето стоеше и го пазеше. Двата сокола бяха кацнали в клоните на дърветата до каменната колиба.

- Бойл. - Айона залитна към него и падна на колене. - Ръцете ти. Ръцете ти.

- Ще се оправят. Ти кървиш. И гърлото ти.

- Ръцете ти - повтори пак тя. - Конър, помогни ми.

- Ще се погрижа. Хайде, ела, това не е твоя работа. Ти си ранена, а и аз ще се справя по-добре без теб.

- Ела, малка сестричке, нека ти помогна. - Фин приклекна, сякаш се канеше да вдигне Айона на ръце.

- Аз ще се оправя с нея. - Брана енергично улови ръката на Айона. - Помогни на Конър за Бойл, тъй като той пострада най-тежко.

- Ръцете му горяха. - Светът се завъртя пред очите й и Айона просто се отпусна на земята. - Ръцете му.

374

Родът СГДуаиър

- Конър и Фин ще го оправят за нула време, ще видиш. Тихо сега, братовчедке. Мийра, искам кръвта му. Намери в какво да я събереш. Кръвта, пепелта. Погледни ме сега, скъпа. Погледни ме, Айона. Ще те заболи малко.

- И теб.

- Само малко.

Усети болка, която никак не беше малка, но после дойде облекчението и прохладата, която галеше гърлото й. Лечителна топлина се разля надолу по страните й, където бе натъртена най-много.

- Вече съм по-добре. Всичко е наред. Бойл.

- Шшт. Тихо сега. Ще е нужно малко повече време, но ще се оправи, ще оздравее. Погледни и виж сама, докато довърша с теб.

С разплакани очи Айона погледна към Бойл и видя ръцете му. Все още бяха разранени, но вече не бяха почернели и покрити с мехури. Но беше прежълтял от лечението и болката.

- Мога ли да помогна с нещо?

- Двамата ще се погрижат за него. Остана ми само да оправя глезена ти. Не е счупен, но е зле изкълчен.

- Не бях достатъчно силна.

- Тихо.

- Аластар. Той нарани Аластар. Каза, че ще го изгори жив.

- Има само няколко драскотини, това е всичко. Защо сама не се погрижиш за тях? Излекувай коня си.

- Да. Да. Той се нуждае от мен.

Тя се изправи на крака и тръгна, леко залитайки, към коня.

- Толкова си смел. Ужасно съжалявам.

Преглътна сълзите си, положи длани върху една от

дълбоките резки върху кожата му и се зае с лечението.

- Използвах две шишенца от торбата ти. - Мийра ги подаде на Брана. - Едно за кръвта и друго за пепелта. Почувствах се малко като онези от съдебната медицина. - После въздъхна и потрепери. - О, господи, Брана.

Тъмната вещица

375

- Няма да говорим тук. Трябва да се върнем у дома.

- Можем ли?

- Аз ви доведох тук. Сега ще върна всички обратно.

- Къде се дяна проклетият му звяр?

- Не знам. Наранихме го и изгуби доста кръв, както се вижда, но не е унищожен. Видях го да се измъква, използва прикритието на мъглата, сля се с нея. Огънят ни го опърли здраво, но не го изгори до пепел. Не всичко свършва тази нощ, колкото и да се надявахме на това. Ще върна всички у дома - извика тя. - Готови ли сте?

- Господи, да. - Фин прегърна Бойл през кръста, помогна му да се изправи.

- Вече съм добре, добре съм. Помогнете й да ни отведе у дома, и двамата.

Бойл разбута встрани и двамата мъже и отиде при Айона.

- Дай да те видя.