- Вярно. Странно е. Но защо да се тревожим, след като е предопределено, нали? Въпреки това би трябвало да съм ужасно изнервена, но се чувствам просто… добре. Може би нервността ще дойде, след като всичко свърши. Тогава сигурно ще се разбъбря като някоя идиотка, докато накрая ви се прииска да ме приспите, че да млъкна. Но точно сега съм готова.

- Щом си толкова готова, кажи ми всички стъпки от самото начало - нареди й Брана.

- Добре. Събираме се тук един час преди изгрева на луната.

Айона мислено правеше всяка стъпка, докато говореше, представяше си всяко движение, всяка дума.

- И когато Кеван се превърне в пепел - завърши тя, - ще извършим последния ритуал и ще осветим земята. После е ред на танца на радостта и безплатните напитки.

Айона забеляза изражението на братовчедка си и посегна да я хване за ръка.

- Приемам всичко много сериозно. Знам какво трябва да правя. Съсредоточена съм. Имам вяра във всички вас. Сега ти трябва да ми се довериш.

- Бих искала още малко време, това е.

- Времето свърши. - За да потвърди думите си, Айона се изправи. - Искам да се преоблека, да взема всичко необходимо от стаята си. Ще бъда готова.

Когато тя излезе, Конър също стана.

- Бих искал и аз да съм толкова спокоен точно сега, но ще трябва да се примиря с прилива на енергия. Ще ида да видя как са соколите, твоите и моите, Фин, както и конете.

Вратата се затвори зад гърба му и Брана стана да сложи чайника на котлона. Макар да се съмняваше, че и цяла вана с чай няма да притъпи безпокойствието й.

- Смяташ, че искаме прекалено много от нея.

Тъмната вещица

365

- Не мога да съм сигурна и точно това ме тревожи. - Измъчваше се от тази тревога денем и нощем. - Ако се опитам да видя и той долови дори искрица, всичко ще бъде изгубено. Затова не смея да погледна. Не ми харесва, че се налага да оставя началото на всичко в ръцете й, макар и да знам, че е правилното решение.

- Тя поиска доверието ни. Ще й го дадем.

- Не мислиш ли, че е прекалено много за нея?

- Не мога да съм сигурен - повтори той думите й - и това ме тревожи.

Тя се зае да приготви чай за двамата.

- Харесваш я и си загрижен за нея.

- Така е, да. Заради самата нея, защото е очарователна и пълна със светлина, и има толкова… чисто сърце. А освен това приятелят ми я обича, макар и да направи голяма грешка.

- Наистина сбърка. И все пак тя отиде при него снощи.

- Тя прощава по-лесно от някои хора. - Фин стана и отиде до нея, застана близо. - Има неизказани неща помежду ни, Брана. Думи, които са премълчани. Ще ми простиш ли най-накрая, след като всичко приключи?

- Не мога да мисля за това сега. Правя каквото съм длъжна. Мислиш ли, че ми е лесно да бъда с теб, да работим заедно, да те виждам ден след ден?

- Би могло да бъде. Всичко това някога те правеше щастлива.

- Някога бяхме деца.

- Онова, което беше помежду ни, което бяхме един за друг, не беше детинска игра.

- Искаш прекалено много. - Караше я да си спомни прекалено ясно чистата радост на любовта. - Молиш ме за повече, отколкото мога да ти дам.

- Няма да те моля. Приключих с молбите. Ти не търсиш щастието, дори не искаш да го погледнеш.

- Може би не искам.

- Тогава какво?

- Удовлетворение. Мисля, че това ми е достатъчно.

366 -

Родът О’Дуа0ър

- Някога искаше много повече от „достатъчно“. Преследваше щастието.

Знаеше, че е така. Безразсъдно преследване.

- И желанието, и преследването му ми донесоха повече болка, отколкото мога да понеса дори и сега. Остави това, Финбар, защото само ни носи още болка. Имаме важна работа тази вечер. Няма друго освен това.

- Никога няма да постигнеш всичко, на което си способна, ако вярваш в това. И това ме натъжава.

Той се отдръпна и излезе навън. Точно това й бе нужно,

каза си Брана.

Не беше прав, мислено продължаваше спора тя. Никога нямаше да постигне всичко, на което бе способна, никога нямаше да бъде напълно свободна, докато го обичаше.

И това беше нейната мъка.

Един час преди луната да изгрее, се събраха. Брана запали ритуалните свещи, хвърли в огъня стрити на прах кристали и пламъците се издигнаха бледи и ясносини.

Взе една сребърна купа, която бе наследила, и пристъпи в кръга, който бяха оформили.

- От това ще пием, една чаша за шестима, предавана от ръка на ръка и уста на уста, за да запечатаме с вино единството си. Шест сърца, шест умове в едно събрани са тази нощ, когато се подготвяме да водим битка. Един отпива, после всички и всеки потвърждава, че ще отговори на зова.

Чашата мина от ръка в ръка и обиколи всички три пъти, преди Брана да я остави в центъра на кръга.

- Сила на светлината, ярка и блестяща, благослови ни в тази нощ, заслони ни от неговия взор.

В чашата блесна светлина, грейнала като бял пламък.

- Сега очите му са слепи, докато не премахна заклинанието аз. Нито нечие сърце, нито ум и тяло, не ще ги види той. Както речено е, тъй да бъде.

Тя свали надолу вдигнатите си ръце.

Тъмната вещица

367

- Докато тя гори, ние сме сенки. Само ти, Айона, след като счупиш това шишенце, чакай - добави тя, притискайки го в ръцете й. - Чакай, докато се озовеш върху земята на Сърха.

- Ще чакам. Не се тревожи. - Тя пъхна шишенцето в джоба си. - Намери го - каза тя на Фин.

- Така и ще направя. Ще го потърся, намеря и примамя тук.

Той взе един кристал, кръгъл като топка, прозрачен като вода, от джоба си и го обхвана с длан.

Заговори на староирландски и кълбото започна да свети, вдигна се на сантиметър над ръката му. И се завъртя бавно, после по-бързо и още по-бързо, докато очертанията му се размазаха от скоростта.

- Той търси, кръв - кръвта, белег - белега - тихо обясни Брана на братовчедка сц.—*-Използва това, което е, което двамата споделят, за да види, да пробуди. Той…

Очите на Фин блеснаха и засветиха с неземна светлина също като кристалното кълбо.

- Не толкова дълбоко! Той не бива…

Конър улови ръката на Брана, преди тя да се втурне напред.

- Той знае какво прави.

Но само за миг нещо тъмно се появи зад светлината в очите на Фин. После изчезна.

- Намерих го. - С непроницаемо изражение на лицето Фин сви пръсти около кристала. - Ще дойде.

- Къде е той? - попита Бойл.

- Не е далеч. Показах му твоята миризма - каза той на Айона. - Ще я последва и ще те проследи.

- И аз ще го заведа където искаме да бъде.

- Ние сме с теб. - Мийра сграбчи Айона за раменете. - Всеки от нас.

- Знам. - Постара се да диша бавно, да запази спокойствие. - Вярвам.

Докосна с върха на пръстите си дръжката на меча, окачен на колана й, погледна всички в кръга и си помисли, че

368

Родът О’Дуа0ър

е истинско чудо да бъде заедно с тях, да изпитва чувствата, които бяха в сърцето й, и да има такава цел в живота си.

- Няма да ви разочаровам - каза тя и тръгна към вратата.

- По дяволите. - С две крачки Бойл я настигна, завъртя я обратно и пристисна устни в нейните с цялата сила на чувствата, които кипяха в него. - Вземи и това със себе си - нареди й той и я пусна.

- Ще го взема. - И тя се усмихна, преди да излезе в меката светлина на най-дългия ден в годината.

Аластар я чакаше и започна да рие с копито, когато тя се приближи.

Да, каза си тя, и двамата с теб сме готови.

Сграбчи гривата му, метна се на седлото. За миг стисна здраво амулета си и усети от него да пулсира топлина.

Готови сме, помисли си отново и остави Аластар да води.

По-бързо беше по-добре. Другите щяха да дойдат колкото могат по-бързо, но колкото по-скоро тя стигнеше определеното място, толкова по-малко време щеше да има Кеван да крои планове, да си задава въпроси и замисля коварни трикове.

Вятърът свистеше край ушите й. Земята потрепери. И двамата полетяха.

Когато стигнаха до поваленото дърво, до стената от оплетени лози, тя измъкна меча си.

- Аз съм Айона. Аз съм Тъмната вещица. От нейната кръв съм. Една от тримата и това е мое право.

Замахна с меча. Зелените лози се свлякоха на земята с трясъка на счупено стъкло и тя премина отвъд.

Също като в съня й онази нощ в „Ашфорд“, помисли си тя. Яздеше сама през гъстата гора и въздухът бе неестествено скован, а светлината някак мътна, макар слънцето да грееше отгоре.

Видя отпред руините на колибата, покрити с лози и храсталак, сякаш израснали направо от гората. Насочи коня натам и към камъка с името на Сърха.

Тъмната бещица . 369

24*

Сега кожата й направо вибрираше. Не от нерви, осъзна тя, а от силата. Енергия. Аластар потръпваше под нея и изцвили тържествуващо.

- Да, били сме тук и преди. Домът на нашите предци. Мястото, където е родена силата ни.

Тя слезе от седлото и завърза юздите на него, уверена, че Аластар ще остане до нея, наблизо.

Извади шишенцето от джоба си, смачка го с ботуша си.

И сложи началото.

От торбата, която бе закрепила за седлото, извади най-напред цветята - обикновени горски теменужки, после и малка стъкленица с кървавочервено вино.

- За майката на майка ми и нейната, и всички, които са живели и починали, които са носили дарбата с радост и мъка, чак до Тийгьн, която е моя, и Тъмната вещица, която я е родила. „.

Остави цветята до камъка, изля вино върху земята в памет на починалите.

Изговаряйки само наум думите на заклинанието, черпейки сила дълбоко вътре в себе си, тя извади четирите бели свещи от торбата и ги сложи на земята в четирите посоки на компаса. След това кристалите - между всяка от тях.

Докато ги поставяше на място, Аластар нададе предупредително пръхтене. Видя как пипалата на мъглата плъзват по земята.

Ние сме с теб. - Гласът на Конър прозвуча в главата й. - Завърши кръга.