Описа с палец зърната на гърдите й, после нежно ги погали с пръсти и отново, докато не усети как отново потръпва.

Ръцете му бяха навсякъде по тялото й, превзе устата й със своята - и всичко бе много бавно, леко замечтано, дори и глухото биене на сърцето й под ръцете му.

- Вземи това, което ти давам. - Отведе я заднешком до леглото с нежни ласки, внимателни движения, полека я сложи да легне назад. Загледа се в нея под светлината на свещите, докато сваляше ботушите й и ги оставяше на пода.

- Ела, легни до мен.

- О, ще легна. После.

Разкопча джинсите й, свали ципа. Бавно последва движението му с устни.

358

Родът О’Дуа0ър

Какво правеше той с нея? Улови се, че в един миг здраво стиска покривката на леглото, а в следващия се отпуска напълно, сякаш е без кости. Разсъбличаше я толкова бавно - сантиметър по сантиметър, мъчително бавно. И все пак удоволствието .бе разточително, като угощение с екзотични деликатеси. Огънят я разпалваше. Насладата я оставяше безпомощна и ръцете й сякаш тежаха прекалено много, за да ги вдигне.

Не усещаше друго освен докосването на ръцете му, на устните, звука на гласа му, уханието му. Само него. Единствено него и него.

Веднъж, втори, трети път я довеждаше разтреперена до предела, задържаше я там готова, отчаяно копнееща за края, само за да я върне полека обратно, докато дъхът й пресекне от копнеж, от неизказаното желание за следващия връх.

И тогава с устни, език и безмилостно търпеливи ръце той я отведе отвъд ръба.

Не беше като скок от ръба, а по-скоро едно бездиханно и безкрайно пропадане във вихъра на усещанията и сетивата. И светът се завъртя безумно.

- О, господи. Господи. Моля те.

- За какво ме молиш?

- Не спирай.

Устните му бяха върху гърдите й, върху корема, бедрата. После езикът му се плъзна по кожата й и по-навътре, докато не усети как отново пропада в пропастта и безумно желае следващото изкачване към върха.

Не бе осъзнавал, че иска да я види така безпомощна, нито какво ще почувства, като знае, че той е причината за това. Но да я види грейнала - тя едва ли съзнаваше, че блещука като някоя от свещите - да усети как тялото й се надига, за да приеме онова, което той й даваше, да почувства как отново пропада, вкопчила се в насладата… Това бе повече от всичко, което някога бе познал, повече от всичко, което си бе представял.

И желанието му за нея изпълни всяка негова частица -

съзнание, тяло и дух.

Тъмната вещица

359

- Погледни ме сега, Айона. Ще ме погледнеш ли сега? Тя отвори очи и се взря в неговите под светлината на

свещите. Не виждаше нищо друго.

- С теб съм - каза той, докато потъваше в нея. - С теб съм.

Двамата отново се изкачиха до върха, съединили погледи и тела. Изкачиха се толкова високо, че й се стори, че въздухът е разреден. И когато в очите й блеснаха сълзи, двамата полетяха заедно.

360

Родът 0’Дуайър

ДВАДЕСЕТ и първа глава

Днес, мислеше си Бойл, докато пиеше зверски силното кафе, застанал до прозореца в кухнята.

Не можеше да спре събитията, нито нея. А и дълбоко в себе си усещаше и дори приемаше, че и той, и тя, всички те се бяха подготвяли за този ден през целия си живот. -

Беше му много трудно, винаги тежко бе приемал с какво могат да се сблъскат един ден най-близките му приятели - не някой ден, днес -ас Айона в картинката, всичко бе още по-трудно.

Щеше да направи всичко по силите си, за да й помогне да оцелее в този ден, да помогне на нея и останалите да приключат с това.

А после?

След като свърши този ден, щеше да има още много работа за вършене, стига да можеше да измисли откъде да започне.

А и как би могъл изобщо да реши нещо, след като денят щеше да е изпълнен с магия и насилие, с битки и съдбоносни знамения? И най-вероятно със смърт и нов живот.

Животът му със сигурност би бил много по-лесен, помисли си той, ако тя не се бе появила в него.

И тогава я усети, обърна се и я видя, застанала на вратата към спалнята, с късата й коса, обрамчваща като ореол главата, все още мокра от душа, а очите й - потънали унесени и леко сънени, преди да е изпила кафето си.

И без капчица съмнение осъзна, че не иска животът му да е по-лесен.

- Да поговорим ли? - попита тя.

Тъмната вещица

361

- Вероятно трябва, но е странен ден за подобни разговори.

- Така е, да. По-добре по-късно.

Той кимна.

- След това, да. Има много неща за казване след днешния ден.-Направи нещо, сопна се той мислено. Размърдай се. - Искаш ли кафе?

- Разбира се. - Но не помръдна, за да си налее сама, както го бе правила преди.

Той беше виновен за това, знаеше го, беше я накарал да се чувства отново гостенка в дома му. Думите напираха да бъдат изречени, но той ги преглътна и щеше да ги задържи, докато този дълъг и странен ден не свършеше.

Затова просто взе една чаша и й наля кафе.

- Благодаря. Ще сляза долу и ще прекарам още малко време с Аластар. Имаш ли нещогяротив да го яздя на връщане към къщи днес и да остане там, докато стане време?

- Не, нямам. Той е твой все пак. Ще яздя с теб.

- Всъщност мисля, че Фин ще дойде с мен. Двамата с Брана трябва да доизгладят някои подробности около заклинанията заедно с Конър и мен.

- Добре, но недей да яздиш сама. - Внимателно докосна с ръка рамото й. - Страхуваш ли се?

- Не. Не се страхувам. Очаквах, че ще съм превъзбудена, кипяща от енергия и с известна доза страх в цялата тази комбинация. Но не съм и не знам защо е така. Чувствам се направо неуместно спокойна. Днес е денят, за който работих, тренирах, учих толкова много. И това е било предопределено, предполагам, че така може да се опише, в нощта, когато Сърха е пожертвала себе си.

- Ще довършим започнатото от нея. А после…

Понеже той не продължи, тя само отпи от кафето си.

- А после - продължи тя, - ще работим усърдно, ще водим добър живот. И това е достатъчно за всички.

- Работата и животът ти са тук.

- Да. - В това поне нямаше съмнение. - Мястото ми е тук.

362

Родът 0’Дуайър

- Ще приготвя закуска.

- Благодаря, но май е по-добре да съм малко гладна и… лека засега. Ще остана с Аластар, докато стане време да се прибера у дома. г Остави едва докоснатото си кафе настрани. - Нуждаех се от теб тази нощ и ти беше с мен. Няма да го забравя. - Отиде бързо до вратата. - Ще се видим час преди изгрева на луната.

Прекрачи прага навън и го остави замислен за нея.

Внимателно сресваше Аластар, четкаше козината му, докато не заблестя като сребро. Остана все така спокойна, докато сресваше всяко косъмче в гривата и опашката му.

Днес той щеше да е боен кон и тя вярваше, че и той съща се е подготвял за този ден през целия си живот.

- Няма да се провалим. - Заобиколи и застана до главата му, сложи длани от двете страни на лицето му и се загледа в дълбоките му и тъмни очи. - Няма да се провалим - повтори тя. - Ще се пазим един друг и ще сторим каквото е предопределено.

Избра подложка за седлото — червена за битката, като кръвта - после взе седлото, което Бойл й бе подарил.

Усети удоволствието на Аластар, гордостта му, когато сложи седлото на гърба му. И почувства смелостта му, почерпи от нея за себе си.

- В един подарък има магия, а този ни беше даден и на двамата. Мислил е за нас, когато е поръчал изработката му, затова магията е по-силна. И освен това носи имената ни.

Реши да вплете заклинания в плитки на гривата му. Когато се приберат у дома, щеше да избере талисмани за сила, за смелост и за защита. И щеше да носи същите и върху себе си, под пуловера, изплетен от баба й. Още един подарък.

- Време е да вървим.

Позволи си за миг да се запита дали някога пак ще се озове в това отделение, после пропъди съмненията надалеч и поведе коня си.

Тъмната Вещица

363

Завари Фин да я чака навън заедно с оседлан лъскав черен кон, който той наричаше Бару.

- Отдавна ли ме чакаш?

- Не. Имаме време. Брана най-вероятно още се опитва да си събере ума и бездруго. Виждам, че Бойл ти е дал седлото.

- Прекрасно е. Ти си знаел?

- Когато живееш и работиш толкова време с някого, трудно се пазят тайни. - Фин сплете пръсти в кошничка, за да й помогне да се качи на коня. - Страхотна картинка сте двамата - отбеляза той, когато тя яхна Аластар.

- Готови сме за предстоящото.

- Личи си. - Той се качи на Бару и се завъртя, така че двамата да тръгнат заедно по тесния път.

Вътре в ателието, затворено, ^алостено и защитено със заклинание в този ден, Айона изслуша плана - стъпка по стъпка - чак до заклинанието, което тя самата трябваше да направи, думите, които трябваше да изрече, и действията, които трябваше да извърши.

- Мълчиш - отбеляза Фин. - Нямаш ли въпроси?

- Отговорите са в земята на Сърха. Готова съм да ида там и да направя каквото се очаква от мен.

- Заклинанието е сложно - подхвана Брана. - Всяка частица трябва да е на мястото си.

- Ще се справя. Както каза, няма да съм сама. Вие ще сте там, както и Бойл и Мийра. Ако успея да го направя сама, той няма да го знае, няма да ви види. Което е предимство за нас. И тогава се появявате вие оттук, тук и тук - продължи тя, посочвайки на картата, която Брана бе начертала. - Това ще отвлече вниманието му, ще го извади от равновесие и ще отклони фокуса от мен. Всички, които не са вещици, стоят в кръга, както и Фин. Ще имат нужда от теб, за да задържат здрав защитния кръг - побърза да каже Айона, забелязала гнева в очите на Фин. - Както и ние. Ще ни е нужно това време, в което той ще се опитва

364

Родът 0’Дуайър

да се добере до трима ви, за да можем ние тримата да го довършим. Да приключим с него.

- Адски си спокойна - отбеляза Конър.