- О, да, благодари ми и ми замажи очите.

- Ти ми показа, че струвам повече, отколкото съм мислела или съм си позволявала да мисля. А това заслужава голяма благодарност. Аз съм тази, която пришпори връз

322

Родът 0’Дуайър

ката ни, така че аз съм виновна за разпада й. Всичко беше прекалено бързо, прекалено емоционално. Нищо чудно, че се чувстваш притиснат в ъгъла.

- Никога съм се чувствал… Не знаех какви ги приказвам.

- Ще разбереш някой ден. Междувременно, цветята са красиви и извинението ти беше много мило. - Тя ги занесе до масата и ги сложи отгоре й. - Като се замисля, все пак мога да ти кажа от какво имам нужда.

- Каквото пожелаеш.

- Имам.нужда да продължа да работя за теб и Фин не само защото трябва да си изкарвам прехраната, но и защото съм добра в работата си. И защото я обичам, а аз искам, да правя онова, което обичам.

- Това никога не е било под въпрос. Казах ти го вече.

- И трябва да сме приятели с теб, за да не се държим неловко и смутено един с друг. Важно е. Не бих могла да работя с теб или за теб, ако двамата се мразим или таим негодувание. Накрая ще си тръгна, за да спестя мъките и на двама ни, и тогава пак ще съм ядосана и тъжна.

- Аз не тая негодувание. Не мога да обещая, че няма да имам смесени чувства, защото са точно такива в момента. Всичко е много оплетено и хлъзгаво за мен. Ако ти просто…

- Не и този път. - Ней с теб, помисли си тя. Защото с него, никога не би могла да се изправи след падането. - Нищо няма да е просто. Аз съм отговорна за своите чувства, както и ти за твоите. Ще разбереш някой ден - повтори тя. - Но и двамата имаме хубава работа, която е важна за нас, имаме общи приятели. И което е по-важно от всичко останало точно сега и в този момент, имаме общ враг и цел. Не можем да свършим всичко, което ни предстои, ако не сме стъпили на здрава основа.

- Кога стана толкова логична, по дяволите? - измърмори той.

- Може би съм взела назаем от Брана. Тя ме научи на много, показа ми повече, отколкото някога съм си представяла, че мога да видя. Имам наследство, на което ще

Тъмната вещица

323

остана вярна. Ще се боря за него. И ще бъда вярна на себе си.

- Значи, ще работим заедно, ще се бием заедно и ще бъдем приятели? И това е всичко?

Тя отново му се усмихна.

- Това е много за повечето хора. И не искам да си мислиш, че ти отказвам секс за наказание.

- Нямах предвид… макар че сега, като го казваш, има и такъв ефект. Не беше само секс, Айона. Не си го мисли.

- Не, не беше. Но аз те притиснах и в това отношение. Скочих с двата крака, както имам навик, с ботушите направо.

- Харесва ми, когато скачаш с двата крака. Но ако от това се нуждаеш, ще бъдем само приятели. - Засега, помисли си той. ^ ^

- - Добре. Сега искаш ли бира?

За малко да приеме, за да спечели още малко време и може би да смекчи границата, която бе очертала помежду им. Но тя бе казала какво иска от него и той щеше да й го даде.

- Най-добре да тръгвам. Нали имам толкова оплетени мисли да разплитам все пак.

- Хубаво е да започнеш поне.

- Сам ще намеря пътя навън и ще те видя утре сутрин.

- Понечи да тръгне, но се извърна за миг само за да я погледне. Толкова беше светла, красива с ярките цветя до нея.

- Заслужаваш всичко, Айона, и нито прашинка по-малко.

Тя затвори очи, когато чу вратата да се затваря след него. Толкова бе трудно да остане твърда, да направи и каже онова, което знаеше, че е правилно, докато сърцето я болеше. Докато сърцето й копнееше да приеме по-малкото и да се задоволи с него.

- Не и с него - прошепна тя. - Може би с някого другиго, но не и с него. Защото… той е единственият на света.

Реши да остави цветята на масата, за да им се радват всички, но преди да се върне в ателието, за да пречисти

324

Родът 0’Дуайър

инструментите си, намери една висока и тънка ваза, избра три стръка от цветята - магическо число - и ги пъхна в нея, за да ги занесе горе в стаята си, където щеше да им се наслади, преди да заспи. И където щеше да ги види още щом отвореше очи сутринта.

Тъмната вещица

- 325

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

С пристигането на пролетта в графство Мейо над зелените гори и тучните хълмове заваляха меки и напоителни дъждове. Дивите цветя надигнаха главички и разтвориха листенца да пият, градините избухнаха в разкошни цветове. В полята блееха агнета, патици плуваха в езерата, докато горите ехтяха от птичи песни.

Айона садеше цветя и зеленчуци, и билки с братовчедите си, стържеше калта от ботушите си и оставаше дълги часове в конюшнята, преди да посвети още толкова на занаята.

Белтейн с майските дървета и песни дойде и отмина, и доведе още по-близо слънцестоенето.

С нарастването на дните тя често ставаше преди зори и работеше дълго след залез, използвайки енергията, която гореше в нея, за да научи повече.

В дъжда и калта се научи как да борави с меч.

Макар да не си представяше какво е да се биеш в истинска битка с мечове, все пак й харесваше усещането за меча в ръката й. Харесваше й тежестта му и фактът, че - макар и дребничка, но силна - можеше да удря и да парира.

Никога нямаше да бъде на нивото на Мийра. Приятелката й напомняше още повече на амазонка с плитка, преметната през рамо, и меч в ръка. Но и тя се учеше - да застане в правилна стойка, да движи добре краката си, да маневрира.

Отвъд тънкия воал, който Брана бе сътворила, тя сечеше и парираше удари, докато Мийра безмилостно я тикаше назад. Докато мечовете пееха, а Мийра крещеше инструкции или обидни думи, Брана седеше на пейка в градината

326

Родът 0’Дуайър

като някоя екзотична домакиня и спокойно белеше картофи за вечеря.

- Натисни с рамо!

- Натискам! - Задъхана и сериозно натъртена, Айона премести тежестта на тялото си върху другия крак и се опита да атакува.

- Хайде, нападни ме, да те вземат мътните. Мога да ти отсека крайниците, все едно си парцалена кукла.

- Само някаква си драскотина. - Напуши я смях, разсея се и Мийра се нахвърли върху й като демон.

- Внимавайте… - Брана въздъхна шумно, когато Айона изгуби равновесие и падна по гръб в избуялата в лехата синя лобелия.

- Е, браво.

- Опа. Съжалявам.

- Достатъчно добре владееш основните движения. - Мийра прибра меча в ножницата си и й протегна ръка, за да я издърпа на крака. - Но имаш типичните женски недостатъци. Доста си бърза и пъргава, достатъчно издръжлива. Но убийството не е в кръвта ти и винаги ще те побеждават.

Айона разтри дупето си.

- Никога не съм планирала да убивам някого.

- Плановете се променят - изтъкна Брана. - Оправи сега цветята, след като твоят задник ги смачка така.

- О, да. - Айона се обърна към тях, замисли се.

- Не. - Брана щракна с пръсти. - Недей мисли, просто го направи.

И тя протегна ръце по-скоро по инстинкт, отколкото премислено. Смачканите цветя се съживиха.

- Допълнително ги подсилих малко.

- Виждам. - С лека усмивка Брана продължи да действа усърдно с ножа за белене.

- Бих си взела душ и една бира. Не, първо бирата.

- Ще потренираме още, бирата - после - възпря я Мийра. - Този път не сдържай нищо от силата си. Брана не ти

Тъмната вещица

327

ли каза, че е затьпила остриетата като ума на учителката ни по естествени науки в първи клас? Помниш ли я, Брана?

- За съжаление, да. Госпожица Кени, която бе по-строга и от най-набожната монахиня и която можеше направо да те закове на стената с погледа си.

- Чух, че се преместила в Донегъл и се омъжила за някакъв търговец на риба.

- Мъчно ми е за човека. - Брана стана и взе купата с картофи, както и кофичката, в която събираше обелките за компост. - Ще ги сложа да се пекат и ще донеса бирата, докато вие двете си разменяте удари тук.

За да спечели малко време, понеже наистина се нуждаеше от малко почивка, Айона се загледа в меча си.

- Нали не вярваш, че ще използваме тези оръжия по този начин срещу Кеван?

- Няма как да знам, нали? Ищонеже аз не притежавам силата ти, това може да е единственото оръжие, с което разполагам, когато настъпи моментът.

- Защо не си уплашена?

- Знам легендата от дете, а всичко се превърна в истина, откакто се запознах с Брана, което ми се струва преди хиляда години. Това е от една страна. А от друга…

Мийра се озърна и впери поглед в новите насаждения, в миналогодишните едва наболи стръкчета, в горите по-нататък в мрачната дъждовна привечер.

- Не изглежда истинско, нали? Че когато дойде слънцестоенето, ще се опитаме да приключим всичко с каквито средства разполагаме. С кръв и магия, с острие и зъби. Не е истинският живот, а само легенда. Но все пак е истина. Мисля, че съм замаяна от всичко това. А и още нещо важно - когато времето настъпи, ще бъда с хората, на които вярвам най-много на света. Затова страха го няма. Засега.

- Ще ми се да беше сега. Понякога нощем си мисля: „Нека да бъде утре, за да свърши всичко“. А после на сутринта си казвам: „Слава богу, че не е днес, така ще имам още един ден“. И не само за тренировки, за учене, но и…

328

Родът 0’Дуайър

- Да поживееш.

- Да поживея, да бъда тук. Да съм част от всичко. Да яздя Аластар, да работя, да се видя с братовчедите си, с теб и…

- Бойл.

Айона сви рамене и почти успя да си придаде небрежен вид.

- Харесва ми да го виждам. Мисля, че двамата се справяме доста добре със ситуацията. Да бъдем приятели, беше правилното решение.

- О, глупости. Разбира се, че сте приятели, но това никога няма да е всичко. От двама ви се излъчва толкова плътен облак от сексуална енергия, похот и емоции, че направо се чудя как останалите виждат нещо изобщо.

- Аз не излъчвам нищо. Наистина ли?