Още романтика, отбеляза мислено тя, в стила на Бойл Макграт.

- Но не биваше да го обявявам като част от протокола на следващото събрание. Ако имахме протокол.

- Това е нещо лично.

- Разбирам го и така и трябва. Ще се постарая повече за в бъдеще. Но ми се струва, че както стоят нещата, личното време и пространство не е най-важното в момента. За теб е по-сложно, отколкото за мен.

- Може, но имаш право. Имаме много по-належащи проблеми, за които да се притесняваме.

Тъмната вещица

251

Спря пикапа точно зад колата на Фин и разтърси ключовете, докато излизаше.

- Лека нощ - подвикна им Фин - и приятна разходка утре.

- Ще си нося мобилния телефон, ако имаш нужда от мен.

Айона побутна леко с рамо Бойл, докато се качваха по стълбите към жилището му.

- Наистина го приемаш по-тежко. Но Фин сигурно е свикнал да те вижда да се прибираш с жена понякога, както и ти него.

- Не водя жени тук. По принцип - добави той след миг.

- О. - Лично пространство, помисли си тя, но и нещо повече. - Ако ти отидеш при жената, би могъл да си тръгнеш, когато поискаш. ” “

- И това го има. - Той влезе вътре.

- Трябва да ми кажеш, когато искаш да си тръгна. Предпочитам да го чуя, вместо да ме търпиш наоколо.

- Не съм от търпеливите. - Метна ключовете си в една купа. - И не търпя теб.

Тя се усмихна.

- Добре. Не го прави. Ще бъда много нещастна, ако просто ме търпиш наоколо.

Той остави малката й чанта на един стол.

- Ако не те исках тук, сега щеше да си някъде другаде. Искаш ли нещо за пиене?

- Нали уж вече не бях просто компания?

- Права си.

Той я сграбчи, както на нея й харесваше, и я отведе в спалнята.

- И сама можеш да си налееш нещо после.

- Ще ти налея и на теб. - Смъкна якето от раменете му и го захвърли настрани. - Ботушите - продължи тя и го разсмя.

- Ясно ми е какъв е редът.

252 -

Родът 0’Дуайър

И двамата едновременно се хвърлиха към леглото. През смях задърпаха и затеглиха ботушите, преди да ги метнат на пода.

- Миналия път счупихме нещо - спомни си тя, докато разкопчаваше забързано копчетата на ризата му. - Какво беше?

- Кристалната ваза на баба ми.

Пръстите й замръзнаха, очите й се разшириха тревожно. Тогава видя усмивката му.

- О! Лъжец! - Тя преметна крак върху тялото му, бутна го назад. - Ще си платиш за това. - Кръстоса ръце и сграбчи долния край на пуловера си, издърпа го над главата и го метна през рамо.

- Ще платя скъпо - увери я той. Дланите му се плъзнаха нагоре по тялото й и върху гърдите, докато тя се бореше с последните копчета.

- И още как. - Сведе глава и се нахвърли върху устните му в изгаряща целувка, преди да прокара зъби по долна-та му устна и да го довърши с леко гризване.

Той отвърна, като я завъртя на леглото, за да си сменят местата, и последва примера й.

С боричкане се освободиха от дрехите си, нетърпеливи да вземат и дадат повече от себе си.

Толкова много си приличаше с предния път, мислеше си тя, но сега вече знаеше какво могат да си дадат един на друг. Цялата енергия, желание и бързина - тлеещи пламъци и резки проблясъци, взривове.

Омайваше я допирът на гола кожа върху гола кожа - неговата върху нейната, и обратно - опияняващото усещане за отъркването в тялото му. Устата му бе ненаситна, а ръцете му, груби в страстта си, неспирно обхождаха цялото й тяло.

Как бе живяла досега, без да знае какво е да бъдеш желана толкова пълно, неотложно, всецяло?

Искаше да му отвърне със същото, да му покаже как нуждата от него я залива като огромна вълна.

Тъмната Вещица

- 253

Той не можеше да й се насити. Колкото и да вземаше, то само подклаждаше по-голяма и неутолима нужда за още. Когато я усещаше под себе си, да се движи, да се извива в мрака, не можеше да мисли, а само да чувства.

Тя опияняваше сетивата му, подлудяваше го. Караше го да се чувства силен като бог, безразсъден като притиснат в ъгъла вълк.

Светът навън изчезна; времето застина.

Остана само тялото й, формите й, стегнатите мускули под гладката кожа. Звуците й - дихание и въздишка, и леко, нежно стенание. И вкусът й - огнен и сладък.

Тя се изви решително под него, ръцете и краката й бързо се стегнаха и се озова върху му, а звездната светлина озари върха на косите й и грейна като диамантена корона.

Пое го рязко и дълбоко, стиснала гърдите си с ръце, докато първата вълна на екс^аЗа я заливаше мощно.

После продължи да го язди диво и устремно, обляна от звездните лъчи, с потъмнели, тържествуващи очи.

Той сграбчи хълбоците й, стисна я здраво в опит да задържи поне искрица съзнание в себе си.

А тя вдигна високо ръце и извика със същото дълбоко тьржествуване.

Пламъчета заблестяха на върховете на пръстите й, малки топчици от светлина, които проблеснаха, ярки и ослепителни като слънца. Заслепен от тях, омагьосан от нея, той я пристисна силно и после се предаде.

В мрака, в съня си тя се пресегна към него.

- Чу ли това? Чу ли го?

- Само вятърът е.

- Не. - Гората бе толкова гъста, нощта - черна. Къде беше луната? Защо нямаше луна и звезди?

Тя потрепери и разбра.

- То е в самия вятър.

Името й, примамливо-изкусителен шепот. Като погалване на коприна върху гола кожа.

254

Родьт 0’Дуайьр

- Трябва да поспиш.

- Но аз спя. Нали?

Тя отново потрепери и той разтри ръцете й в своите.

- Нужен ни е огън.

- Толкова е тъмно. Прекалено тъмно и студено е.

- Знам пътя към дома. Не се тревожи.

Поведе я през дърветата, встрани от малките вълнички мъгла, които се плъзваха крадешком като змийски езици по земята.

- Не ме пускай - каза тя, докато шепотът се плъзгаше

гальовно по кожата й.

- Пътят е препречен, виждаш ли? - Махна с ръка към дебелите клони, които лежаха върху пътеката. - Трябва да. ги преместя, за да преминем.

- Не! - В пристъп на паника тя сграбчи още по-здраво ръката му. - Той това иска. Както преди, да ни раздели. Трябва да останем заедно. Да се държим един за друг.

- Пътят ни е препречен, Айона. - Сега я завъртя с лице към себе си, вгледа се в очите й. - Неговите бяха тъмнозлатисти, напрегнати, непоколебими. - Нужен ни е огън.

- Мъглата е по-близо. Чуваш ли го?

Сега чуха вълка, съвсем слабо ръмжене далеч в мрака, обвито в мъглата.

- Чувам го. Огън, Айона. Това ни трябва.

Огън, помисли си тя. Срещу мрака, срещу студа.

Огън. Разбира се.

Изпъна ръце, протегна ги встрани, повдигна лице нагоре. И го повика.

Силен, ярък, с буйни пламъци, които захапаха пълзящата мъгла, накараха я да кипне, превърнаха я в пара и тънка черна пелена от пепел.

- В мрака нося светлина. Срещу черното изправям белота. С кръвта си призовавам огъня да пламне, да се разгори високо и още по-високо. Наяве или насън, силата ми е свободна. Както казах, тъй да бъде.

Едно валмо от мъглата се промъкна напред и се приближи. Бойл се хвърли пред Айона и замахна с юмрук.

Тъмната вещица

255

Усети рязка болка в кокалчетата на пръстите си. После и мъглата, и пепелта изчезнаха и останаха само огънят и светлината.

Видя как кръв обагря ръката на Бойл.

И внезапно се събуди.

Беше утро, забеляза тя, сияещо с мека перлена светлина в прозореца.

Сън, просто един сън, пое си дълбоко въздух, за да се успокои. Когато Бойл се надигна да седне до нея, тя посегна да улови ръката му.

И видя кръвта.

- О, господи.

- В гората. Бяхме заедно. - Пръстите му стиснаха нейните здраво. - Така ли беше?

Тя кимна.

- Нещо като астрална проекция - така мисля. Двамата сме тук, но бяхме и там. Сигурно съм те привлякла с мен. Ти… ти удари с юмрук мъглата.

- Получи се и се почувствах много добре при това, макар че твоят огън свърши повече работа.

- Не, да. Не знам. Ти го удари и сякаш проби дупка в мъглата за миг. Аз… Но ти кървиш.

- Само драскотина е.

- Не, направена е от него. Не съм сигурна, че е просто драскотина. - Трябваше да се обади на Конър или Брана, но усещаше, просто знаеше, че това е нейна работа. - Аз трябва да се погрижа.

- Само една промивка и малко мехлем, щом настояваш.

- Не става така. - Сега сърцето й биеше толкова ускорено, по-бързо дори отколкото в съня, осъзна тя.

Той кървеше и Кеван бе пролял кръвта му.

- Това не е обикновена рана. Повярвай ми, проучвала съм въпроса.

Тя сложи длан върху недълбоката драскотина, затвори очи. И видя ръката му - силна, едра, загрубелите му и ожулени от боксьорските дни кокалчета. И кръвта, а после

256

Родът 0’Дуайър

и по-дълбоко, потърси в дълбочина и видя тънката черна линия на отровата на Кеван.

Точно както се бе опасявала.

Трябваше да я изтегли навън, каза си тя. Навън и надалеч. Бяло срещу черно. Светлина срещу мрака. Навън и надалеч, преди да е проникнала по-дълбоко, преди да се разпростре.

Усети я как се отцежда лека по лека, как изгаря. Усети по сковаването му, че изпитва болка. Но сега раната бе чиста. Бавно и внимателно се зае с изцеряването на драскотината. Сега болката - леки и остри убождания - бе само нейна. Но после избледня и изчезна.

Само една драскотина, както бе казал той, след като отровата бе премахната.

Отвори очи и откри неговите, вперени в нея.

- Бледа си.

- Нужни ми бяха доста усилия - това е първият ми опит в подобно нещо. - Леко й се виеше свят, а и стомахът й сякаш се преобръщаше бавничко.

Но раната бе чиста и затворена. Огледа внимателно ръката му, доволна от свършеното.

- Използвал е отрова. Не знам доколко би ти навредила, но можеше да се разпространи. Не беше много, но вече я няма. Може да помолиш и Конър да я погледне.