- Не използва мъглата този път - внезапно отбеляза тя. - Сега го осъзнах, той просто… просто излезе от дърветата. Не знам какво означава, но не трябва да забравям да го спомена пред Брана и Конър - и Фин. А камъкът, онзи червен камък на врата му. Не беше толкова ярък накрая. Така ми се струва. Нали?

- Не мога да кажа. Гледах по-скоро зъбите му и колко си бледа изведнъж. Питах се дали няма направо да се свлечеш от седлото.

- Няма да стане. - Тя леко се засмя и сложи ръка върху неговата. Но когато дланта му се обърна, тя я стисна здраво.

- Здраво ме изплаши. Почти до смърт.

- Извинявай.

222

Родът 0’Дуайър

- За какво, по дяволите, се извиняваш? Много е дразнещ този твой навик.

- Аз… старая се да го превъзмогна.

- В един миг си яздим спокойно, безгрижни като вятъра, мисля си как ще излезем на вечеря и ще видим как ще тръгнат нещата. А в следващия ти завихряш страховита буря.

Стана от мястото си, вдигна своята чиния и нейната. Което бе жалко, помисли си тя, защото имаше още няколко картофчета, които искаше да си хапне.

- Ако не искаш да се извинявам, тогава не ми викай.

- Не викам на теб.

- А на кого викаш тогава?

- На никого. Просто си викам. Човек може да се изразява, както му се ще, в собствения си дом.

- Никой никога не е викал в моя дом.

- Какво? - Изглеждаше истински изненадан. - Да не си израснала в църква?

Тя отново въздъхна.

- Мисля, че вероятно - ако се съди по твоя стандарт - никой не е бил достатъчно загрижен. Ти загрижен ли си, Бойл?

- Загрижен съм да не се озовеш на земята с прегризано гърло. - Изруга наум, когато лицето й пребледня за миг. - Сега аз се извинявам. Наистина. Изобщо не си меря приказките, когато съм ядосан. Много съжалявам - продължи той и нежно обхвана с длани лицето й. - Толкова беше страховита. Не знам какво ме стресна повече. Вълкът или ти.

- Преборихме се. Това означава много. - Тя сложи ръце върху неговите. - Ти ми приготви вечеря, остави ме да се съвзема, преди да дадеш воля на гнева си. Това също значи много.

- Тогава всичко е наред. Поне засега, нали?

Докосна с устни нейните, нежно този път. А нейните

длани се спуснаха надолу към китките му и го стиснаха по-здраво.

Тъмната вещица

223

- Сега трябва да те заведа у дома. - Той леко се дръпна, но нейните ръце продължиха да стискат китките му.

- Не искам да ме водиш у дома. Искам да остана с теб.

- Още си в шок.

- Шокирана ли ти изглеждам?

Той успя да направи крачка назад.

- Може аз да съм в шок.

- Нямам нищо против. - Тя стана. - Може дори да ми хареса. Ние спечелихме битка, Бойл, заедно. Искам да бъда с теб, да те прегръщам, да споделя леглото с теб.

- Мисля… по-разумно е да те заведа у дома, да си дадем малко време, да поговорим преди… това.

- Мислех, че аз съм тази, която приказва прекалено много. - Тя направи крачка към него, после още една.

- Така е. Господи, наистина. Но мисля, че предвид обстоятелствата… Ще говорилнтосле - заяви той и я сграбчи.

- Идеално - каза тя и също се хвърли върху му.

224

Родът 0’Дуайър

ТРИНАДЕСЕТА глава

Краката Й се откъснаха от земята отново, замайващо усещане, докато устните й бяха залепени върху неговите. Ръката му бе стиснала здраво пуловера й отзад, сякаш щеше да го разкъса всеки момент - което я устройваше идеално. Ако можеше, сама би се измъкнала от него - както и от всичко останало.

- Трябва да… - Каквото и да бе възнамерявал да изрече, излетя от главата му, когато устата й жадно се впи в неговата.

- Къде е спалнята? - Дано да беше близо, а ако не - провисналият в средата диван изглеждаше повече от приканващ.

- Насам… - Опита се да мисли въпреки изгарящата мъгла в главата му, после просто сграбчи дупето й и я повдигна. Тя обви с крака кръста му, а ръцете й се сключиха около врата му.

Всичко се наклони и закипя. Бегло мярна сумрачно осветена стая, разпилени вещи - някои от които той изрита встрани, докато я носеше към леглото с тъмни дървени пречки на таблата и хладни бели чаршафи.

А после нямаше значение къде е - в гората, насред океана, на някоя улица в града или на зелена поляна. Остана само той, тежестта му, докато я притискаше под себе си, едрите му длани, които обхождаха тялото й, настойчивата му уста, която търсеше и завладяваше. Нямаше нищо освен хладните бели чаршафи, които постепенно се сгорещяваха, докато той издърпваше пуловера й над главата, преди да го захвърли настрани.

Тъмната вещица • 225

15*

Всичко в нея бе толкова дребно и изящно. Гърдите й, които идеално се побираха в шепите му, ръцете, които се пъхнаха под ризата, за да се плъзнат по кожата му. Не беше непохватен, но се страхуваше, че с нея е такъв, и се опита да забави темпото, да успокои ритъма.

Но хълбоците й се надигнаха, а пръстите й се впиха в напрегнатите му мускули и го подтикнаха да побърза.

Искаше я гола - това бе простата истина. Искаше това дребно и красиво тяло да се разкрие пред него, да се разголи под дланите му, под устните му.

Пресегна се надолу и задърпа катарамата на колана й. Тя каза нещо, но думите й бяха заглушени от устните му.

- Какво? Какво? - Ако беше му казала да спре, щеше да умре.

- Ботушите. - Устните й обхождаха лицето му, после зъбите й леко одраскаха челк*с$Та му. - Първо ботушите.

- Ботушите. Точно така. Да. - Вече задъхан и леко объркан от това, той се плъзна надолу и коленичи в долния край на леглото, преди да задърпа десния й ботуш. Метна го настрани и той изтрополи шумно. Докато се бореше с левия, тя се надигна, сграбчи косата му здраво и привлече главата му обратно към лицето си.

- Изглеждаш… всичко е потънало в сенки и едва чувам как дъждът отново почва да вали, а сърцето ми бие до пръсване. - Тя накъсваше думите си с необуздани целувки. Този път, когато захвърли ботуша й, нещо се строполи и разби на пода.

- Твоите, дай да сваля твоите. - Тя се изви надолу и посегна към краката му. - Трябва да ги сваля, да ги махна, защото трябва да те видя гол или ще умра.

- Тъкмо си мислех същото за теб.

- Добре, хубаво. - Смехът й, дрезгав от вълнение и възбуда, предизвика тръпки по гърба му. - На една вълна сме, на една и съща страница. - Бутна единия ботуш на пода. - Искам да усещам ръцете ти върху тялото си. Навсякъде, навсякъде. Почти съм готова тук.

226

Родът О’Дуа0ър

Нямаше как да го знае, но желанието й се бе изпълнило. Беше го очаровала.

- Тогава ще замълчиш ли?

- Може би. Вероятно. Готово! - Измъкна и втория ботуш и го пусна на пода.

После се нахвърли върху него.

Едва не събори и двамата от леглото, но той успя да я задържи и се претърколи върху нея. Докато се наслаждаваше на дълбоката целувка, ръцете й бяха заети с ризата му.

- Имаш страхотни рамене. Искам да… - Смъкна ризата и издърпа над главата му тениската, която носеше отдолу.

Издаде звук като жена, която облизва разтопен шоколад,” докато ръцете й галеха мускулите на гърдите му, раменете му, преди да стиснат бицепсите му.

- Толкова си силен.

- Няма да те нараня.

Тя отново се засмя, но вече без притеснение.

- Не мога да обещая същото.

Пъргава и бърза, тя се пресегна зад гърба си и освободи закопчалката на сутиена.

- Улеснявайте.

- Не се плаша от тежка работа. - Издърпа сутиена й встрани. - Сега замълчи, за да се съсредоточа.

Само след миг вече не можеше нито да говори, нито да мисли. Връхлетяха я хиляди усещания, докато ръцете му я възбуждаха, завладяваха, измъчваха. Неговите загрубели ръце на човек, който извършва физически труд, наболата му през деня брада предизвикваха нови и нови тръпки върху сгорещеното й тяло.

Момчета, осъзна тя. Всички, които я бяха докосвали до този миг, бяха момчета в сравнение с него. Прекалено гладки, повърхностни, добре тренирани. Сега до нея бе мъж, който я желаеше.

Много скоро бе смъкнал джинсите й, за да изследва тялото й, да му се наслади.

Тъмната вещица

227

Тя бе предизвикала бурята в гората. Сега той пробуждаше друга вътре в нея, също толкова безмилостна и дива.

Тя му се отдаваше без капчица колебание и свян - истинско пиршество от наслади и желания, които го възбуждаха отвъд всяка представа. Стенанията и въздишките й разпалваха нуждата му още повече, ловките й ръце пробуждаха сетивата му и сякаш се вмъкваха под кожата му. А устните й, неуморни и жадни, караха кръвта му да заки-пи.

Полудял от страст, той стисна ръцете й и ги вдигна нагоре, докато и двамата не стиснаха здраво пречките на дървената табла.

Когато проникна в нея, за миг му се стори, че светът избухва в пламъци. Целият се разтърси от силата на това усещане, заслепи го блясъкът му. Остави го, за миг макар, напълно безпомощен. -‘

После тя се надигна към него и го пое още по-дълбоко, шепнейки името му.

И той отново беше силен като бог, разгорещен като жребец и полудял от страст.

Потъна рязко в нея, после пак и пак, копнеещ за този огън и мекота. Тя следваше същия устремен галоп, ръцете й бяха сплетени с неговите, а хълбоците й бяха като неумолими бутала - подтикваха го все по-напред и нагоре.

Усети как полита — като стрела от лък - величествено безтегловен. Дочу, сякаш отдалеч, как тя издава задавен вик и полита с него.

Строполи се безсилен, без да се замисля за тежестта си, върху нея. Умът му още кръжеше някъде далеч, дробовете му се мъчеха да поемат въздух. А нещо в препускащото му сърце пулсираше болезнено.

Тя потръпна под него, ръцете й потрепериха, мускулите й се свиха. Горещо копнееше да го прегърне силно, да го гали и целува. Но нямаше сили.

Беше я оставил бездиханна.

Можеше само да лежи така, пламнала, и да слуша ускореното му дишане и кроткото ромолене на дъжда навън.