И мъчейки се да се фокусира, тя зашепна тихо и уверено думите на заклинание, което бе прочела в книгите. И което още не бе изпробвала.

Вълкът се спусна към огнената преграда, търсейки пролука. Под устрема на атаката му пламъците помръкнаха, снижиха се.

Стиснала здраво юздите в една ръка, Айона вдигна другата високо.

- „От север и от юг, от изток и от запад доведи ми вятъра за това изпитание. Усети силата, вдигни пламъка,

216

Родът 0’Дуайър

докато вихърът расте високо и все по-високо. Духай силно, духай страшно, духай диво и неукротимо. Както казах, тъй да бъде.“ Мислиш си, че нямам сила - просъска тя през зъби. - Грешиш.

Високо над главите им небето направо кипеше, а тя стисна вдигната си ръка в юмрук, сякаш за да улови огнения вихър, който се зараждаше.

Изпъна рязко ръката си и запрати бушуващия вихър право в огъня.

Той вдигна вълка от земята и го завъртя, докато звярът виеше от ярост. И от болка, надяваше се тя. Вълкът се завъртя отново, лапите му напразно биеха във въздуха, докато вихърът го отнасяше нагоре и настрани.

Айона се помъчи да овладее сътвореното от нея, но усети, че силата му продължава да расте. Едно дърво се пречупи и се пръсна на трески.

- Укроти стихията. - Гласът на Бойл прозвуча уверено в ухото й. - По-силна е, отколкото ти трябва, и е прекалено голяма. Укроти силата, Айона, само ти го можеш. Нека се успокои. Пусни я.

По гърба й потече вадичка пот, докато се бореше да направи точно това. Тътенът на вятъра започна да утихва, безумният вихър се забави.

- Укроти го докрай, Айона.

- Опитвам се. Толкова е силно.

- Ти си тази, която го сътвори. Ти си силна.

Тя го бе сътворила, помисли си тя. Можеше да го овладее. Да го спре.

- Успокой се вече - зашепна тя. - Кротко. Леко и спокойно. Разпръсни се.

Вълкът се изтърси на земята като камък под лекия ветрец. После скочи на крака с оголени зъби, проточил лиги. Стори й се, че червеният камък свети с приглушен пламък сега.

После звярът скочи в гората и изчезна сред пелена от тъмносива мъгла. Чуха далечен вой и после отново се възцари тишина.

Тъмната беицица

217

- Може да се върне. - Цялото спокойствие я бе напуснало и ръцете й трепереха, а гласът й пресекваше. - Той може да дойде пак. Трябва да приберем конете. Трябва да се погрижа конюшнята да е в безопасност. Аз…

- Така и ще направим. Дишай дълбоко за минутка. Бледа си като смъртник.

- Добре съм. - Под нея Аластар риеше земята с копита. Искаше да хукне да преследва звяра, осъзна тя, едва се сдържаше. За да успокои него, се налагаше сама да се успокои. - Направихме достатъчно - меко каза тя. - Достатъчно е засега. Трябва да кажа на Брана, на Конър. Но конете…

- Да вървим, полека.

- Полека. - Тя задиша дълбоко, после постави длан върху шията на Аластар, а с другата погали Дарлинг. - Спокойно - прошепна тя.—1 Няма да те нарани. Аз… не знаех, че имаш нож. Много голям при това.

- Жалко, че не можах да го използвам. - Златистите му очи блеснаха сурово, докато отново прибираше острието. - Но си струваше да погледам. А на теб ти трябват още уроци в този занаят.

- Абсолютно. Този дори не беше включен в учебния план.

- Какво имаш предвид?

- Прочетох го в една книга. Може да се каже, че реших да вдигна летвата. Стори ми се напълно удачно в случая.

- В книга, значи? Прочела го била в книга. Мили боже!

- Много бих искала да пийна нещо.

- Аз също.

Айона не каза нищо повече, трябваше да събере мислите си. Да каже на братовчедите си, напомни си тя отново. Трябваше - спешно - да седне на нещо, което не се движи.

Почти стигнаха до конюшнята, преди да почне да мисли ясно - или почти ясно.

- Дарлинг беше толкова уплашена. За себе си, но и за теб. Огънят ми също я изплаши. Ще ми се да бях измислила нещо друго.

218

Родьт 0’Дуайър

- Тя се справи добре. Искаше да побегне, но не го направи. Може и да не знаеш, но този хубавец беше като скала под теб. След онова първо сепване не помръдна дори и мускулче. Вярвам, че би направил каквото поискаш от него, дори и ако трябва да прескочи огъня и да захапе звяра за врата.

- Изобщо не се налагаше да мисля. Не трябваше да му казвам нищо. Той просто знаеше какво да прави. Трябва да се обадя на Брана.

- Аз ще го направя.

Когато пристигнаха, той скочи от коня, после се доближи до нея.

- Хайде, слизай.

- Не съм сигурна, че мога.

- Затова съм тук. - Той протегна ръце, хвана я и й помогна да стъпи на земята. - Иди да поседнеш на пейката за минутка-две.

- Конете.

- За тях ще се погрижат, и то добре, не вярваш ли? - Прокрадналото се в гласа му нетърпение я накара да се подчини. И когато разтреперените й крака я отведоха до пейката, едва не се разплака със сядането.

Щом Бойл излезе, тя успя да скочи на крака.

- Трябва да направя заклинание за защита за конюшнята.

- Мислиш ли, че Фин вече не го е направил? - Бойл само я хвана за ръка и я задърпа след себе си. - Той няма да се върне скоро, но мисля, че много добре знае какво да прави в това отношение. Брана знае къде си. Ще каже на Конър.

- А къде отивам?

- В моето жилище, където ще пийнеш нещо и ще поседиш още малко.

- Добре ще ми се отразят и двете.

Изкачи се по стълбите редом с него. Не беше точно както си бе представяла поканата да види за първи път жилището му, но и така ставаше.

Тъмната вещица

219

Той отвори вратата на тясната веранда.

- Не съм очаквал гости.

Тя първо надникна вътре, после се усмихна.

- Слава богу, че не е спретнато и подредено, иначе щях да се засрамя. Но е хубаво. - Пристъпи вътре и се огледа.

Миришеше й познато - на коне, кожа, мъж. Помещението, което бе комбинация от всекидневна, хол и кухня, бе огряно от залязващото слънце. До мивката имаше порцеланова чаша, а един вестник лежеше разгърнат на тесния барплот, който отделяше кухничката от останалото пространство.

Наоколо имаше разхвърляни няколко книги и списания - детективски романи и списания за коне, отбеляза тя. Купчина ботуши в една дървена кутия, безразборно окачени на стената стари якета. Диван, леко провиснал по средата, две големи кресла » ^ За нейна изненада - огромен плосък телевизионен екран на стената.

Той забеляза озадачения й поглед.

- Харесва ми да гледам мачове и спорт на него. Ще пийнеш ли глътка уиски?

- Задължително и ще поседна. Доста се разтреперих, когато всичко свърши.

- Беше много уверена, когато това беше важно.

- Почти изгубих контрол. - Отвърна тя, докато той отваряше шкафове в кухнята. - Ти ми помогна да го удържа.

След като тя вече бе тук, в безопасност, и всичко бе свършило, той можеше да говори за това. Или поне да опита.

- Ти грееше като пламък. Очите ти бяха толкова бездънни, сякаш целият свят можеше да потъне в тях. Пресегна се и издърпа буря от небето само с една ръка. Виждал съм доста.

Наля уиски и за двамата, донесе чашите до огромното кресло, в което тя се бе сгушила.

- Цял живот съм бил край Фин, Конър и Брана. Видял съм какво ли не. Но никога не бях зървал подобно нещо.

220

Родът 0’Дуайър

- Никога не съм усещала нещо такова. Бурята беше в ръката ми. - Сега тя я огледа, завъртя я, озадачи се от познатия й, съвсем нормален изглед. - И вътре в мен бушуваше буря. Не знам как да го обясня, но го усещах вътре в мен, толкова огромно и изпълващо. И безкрайно правилно. Май съборих едно дърво, нали?

Беше видял как дървото се чупи като крехко стъкло и се разхвърчава на трески.

- Можеше да е много по-зле.

- Да, можеше. Но ми трябват още уроци и много тренировки. - Повече самоконтрол, отбеляза мислено тя, и много от прословутата концентрация, за която Брана все й натякваше.

Вдигна очи към Бойл. Загледа се в суровото му, красиво лице, белязаната му вежда, тъмнозлатистите очи, в които още искреше ярост.

- Ти щеше да го нападнеш с ножа, с ръцете си.

- И той кърви, нали?

- Мисля, че да. Така е. - Тя отново въздъхна дълбоко. - Кърви. Не очакваше, че мога да направя каквото направих. Нито пък аз.

- Не вярвам някой от двама ви да подцени това отново. Изпий си уискито. Още си бледа.

- Добре. - Отпи малка глътка.

- Май вечерта не е подходяща да сме навън сред хора.

- Може би не. Но умирам от глад. Мисля, че е свързано с изразходването на толкова много енергия.

- Ще ти приготвя нещо набързо. Имам няколко пържоли, мисля, и ще изпържа картофки.

- Искаш да се погрижиш за мен?

- В момента имаш нужда. Изпий си уискито - подкани я отново, после се върна в кухнята.

Тропане на тенджери, тракането на ножа върху дъската, пращенето на загрято олио. Нещо в тези звуци отпусна напрегнатите й сетива. Пийна нова глътка уиски и отиде до него, застанал пред печката, зает с пържене на свински пържоли в единия тиган и картофки в другия.

Тъмната Вещица

221

Не беше сигурна дали някога е опитвала приготвена на тиган пържола, но нямаше да се оплаква.

- Мога да помогна. Ръцете и мислите ми трябва да са заети с нещо.

- Имам няколко домата, които жената на Мик ми даде от тяхната малка оранжерия. Можеш да ги нарежеш.

Захвана се с доматите близо до него и това също я отпусна.

Той приготви нещо като рядък сос от останалата в тигана мазнина, като добави малко подправки, преди да залее с него пържолите.

Седнала до барплота, Айона опита ястието.

- Вкусно е.

- Ти какво очакваше?

- Нямам никаква представа, но това е вкусно. О, господи, направо умирам от гл~ад!*

Тенът на лицето й се нормализира, докато хапваше, отбеляза той, и онзи леко замаян поглед избледня в очите й.

От грееща и страховита само за миг бе станала бледа и разтреперена. А сега с облекчение забеляза, че отново се връща към нормалния си вид. Просто Айона.