Не можеше да бяга, напомни си тя. Не можеше да се крие. В градинската барака сигурно имаше лопата, каза си тя. Трябваше да иде и да я вземе, после да изкопае дупка и зарови тази гнус. Да поръси отгоре сол.

Понечи да прекрачи над изгореното място и да излезе.

- Е, какво, влизаш или излизаш?

Съненият глас на Конър зад нея я накара да подскочи и едва успя да заглуши писъка в гърлото си.

- Не исках да те стресна. Закуска ли ще правиш? Дай на мен, ще изхвърля това, когато тръгнем за работа после…

Приближи се към нея и се пресегна за торбата. Замръзна, когато забеляза плъховете.

204 ►

Родът 0’Дуайър

- Значи, ни е оставил подарък. - Сънената му веселост премина в леден и режещ тон. - Ела насам. - Когато хвана Айона за ръка, неговата бе топла и силна. - Аз ще се оправя с това.

- Аз щях да .се погрижа. Тъкмо отивах да взема лопата от бараката.

- Нали затова са големите и силни братовчеди. - Докосна с устни челото й.

- И за какво друго са, освен да те будят сутрин с пеене под душа, все едно се намират в„Х-фактор“? - Раздразнението, с което Брана се появи, се изпари, когато забеляза изражението по лицето на Айона, после и на брат си. - Какво има?

- Виж сама. - Той отиде отново до вратата и я отвори.

- Дързък е - хладно отсече тя, когато погледна навън. - Да остави подобно нещо на прага ни.

- Не съм направила заклинанието както трябва. Снощи заклинанието за защита, което аз…

- Това противно нещо вътре в къщата ли е? - попита Брана. - Да не би да са живи и да пъплят наоколо?

- Не.

- Тогава си го направила както трябва. Да не мислиш, че би искал да са мъртви, и то отвън, ако би могъл да ги вкара вътре и да пълзят върху нас?

Представата за това накара Айона да потрепери.

- Не. Имаш право. - Тя въздъхна и издиша шумно, доволна, че поне се е отървала от чувството за вина. - Тъкмо се канех да ги заровя.

- Не, няма да ги заравяме, не и веднага. Първо ще ги изгорим. - Брана се обърна към Айона. - Всички заедно, но първият пламък е за теб. Силен, бял и нажежен.

Хвана я за ръка, излезе навън и Конър ги последва.

- Повтори думите, които ще кажа, после запрати пламъка. „Светлина към мрака, призовавам силата. Върху смрадта на злото огънят да падне. Да унищожи тази заплаха към моите и мен. Както казах, тъй да бъде!“ Повтори го! - нареди Брана. - Почувствай го! Направи го!

Тъмната вещица

205

Айона повтори думите, гласът й ставаше по-силен и гневът й - по-яростен. А силата й в края на изреченото бе могъща и светеща в бяло.

Избухнаха пламъци, стрелнаха се към средата на кръга, обхванаха го целия.

- Отново - подкани я Брана, когато двамата с Конър сплетоха ръце с нейните.

Разгоря се огън, бял като светкавица. Когато угасна, остана само черна пепел.

- Ще заровим ли пепелта? - Цялото й тяло потръпваше сякаш след токов удар. Дори кръвта във вените й сякаш пареше.

- Ще я заровим.

- И ще посипем земята със сол.

- Имам и нещо по-сигурно, но и солта върши работа. Донеси метлата и лопатата -ттйгмоли тя братовчедка си. - Конър, ти иди за голямата лопата. Знам точното място.

Остана за миг неподвижна, след като двамата се подчиниха на заповедите й.

- О, да, най-подходящото място.

Заведе ги от другата страна на къщата, към външния край на ателието.

- Тук ли? - зяпна я Айона. - Толкова близо до къщата, до мястото, където работиш. Не е ли…

- Намислила е нещо, сигурен съм. - Имайки пълно доверие в сестра си, Конър заби лопатата в размекнатата от дъжда земя. - Тъкмо за това си мечтаех тази сутрин. Да копая дупка за изпепелени плъхове под проклетия дъжд.

- Аз мога да ти помогна. - Спомняйки си урока от предния ден, Айона отблъсна дъжда встрани, така че тримата останаха на сухо и топло.

- Много добро изпълнение. - Брана тръсна мократа си коса и сложи ръце на кръста, докато Конър копаеше. - Толкова стига. Изсипи ги вътре, Айона. И тримата участвахме в това, затова делото ни е по-силно.

- Тогава ти ги затрупай сега - предложи Конър, след като Айона изсипа черната пепел в дупката.

206 -

Родът 0’Дуайър

- Така добре се справяш, а и аз имам други задължения, когато си готов.

- Той ни наблюдава - тихо се обади Конър, докато зариваше обратно дупката. - Усещам го.

- Мислех си, че може да е тук. Толкова по-добре. Сега е мой ред.

Обута в мек памучен панталон, с боси крака и мокра от дъжда коса, Брана вдигна ръце и обърна длани нагоре.

- Бял огън да пречисти, силата на светлината да разкраси. От черните лапи на Кеван сега бъди освободен. Както казах, гьй да бъде.

От прясно разкопаната земя израснаха цветя, разцъфнаха и засияха. Като ярка дъга от цветове, които грееха в-мрачното утро, а красивите им листенца танцуваха под ласката на ветреца.

- Каква красота. Прелестни са. - Айона плесна с ръце при вида на дръзката палитра. - Ти си страхотна.

Брана кимна доволно и затькна кичур коса зад ухото си.

- Няма как да не се съглася.

- Това е един ароматен шамар по грозната му муцуна. - Конър метна лопатата на рамо. - Гладен съм.

Грейнала от щастие, Айона улови под ръка братовчедите си.

- Аз ще направя закуска.

- Господ да ни е на помощ, но съм толкова гладна, че и аз ще я опитам.

Брана закрачи обратно с тях и само веднъж извърна поглед през рамо. Право в грозната муцуна, помисли си тя.

Тъмната вещица

207

ДВАНАДЕСЕТА глава

Харесваше й как минават дните - отиваше сутрин на работа с Конър, яздеше Аластар на разходка с клиенти, работеше с няколко ученици, а после Бойл я придружаваше пеша или с камиона до къщи.

Късно следобед бе време за обучение и тренировки, а по-късно вечерта отделяше още час за усъвършенстване на уменията.

Слънцето се показа отноЪо ^ реката заискри под лъчите му. Езерата се превърнаха в бляскави огледала, а зелените поля и хълмове станаха още по-красиви под ласката на светлината, която струеше през пухкавите облачета, носещи се по небето.

Направо можеше да забрави - почти - всичко, което бе заложено на карта и което предстоеше да срещнат. Все пак изживяваше романс.

Той не включваше цветя и поезия, а романтичната й натура очакваше точно това. Но когато сърцето ти копнее за мъж като Бойл, трябва да се научиш да намираш поезия в кратките му думи и дългото мълчание, а цветя в неочакваната чаша чай, поднесена в ръцете й, или в одобрителното му кимване.

И за какво са й потрябвали цветя, когато човекът направо спираше дъха й с целувките си? Което ставаше под зелените сенки на дърветата или в разхвърляната кабина на пикапа му.

Романс, дом, стабилни доходи, великолепен кон, който можеше да нарече свой, и ново и прекрасно разбиране на способностите, които имаше. Само ако можеше да изклю

208 -

Родът О’Дуа0ър

чи заплахата от древното зло, животът й би бил просто съвършен.

Привърши урока си със Сара, след който и двете останаха доволни от постигнатия напредък.

- Стойката ти вече е страхотна, Сара. Ще поработим още върху смяната на посоката и ще поизгладим някои неща.

- А кога ще можем да сложим по-висока летва? Готова съм, Айона, знам го.

- Нека видим как ще мине следващият урок. - Айона погледна молещите я очи на Сара, докато потупваше коня по шията. И си спомни какво е да си на нейните години. - Ето какво ще направим. Една степен по-високо и само един скок, преди да прибереш Уини и да се погрижиш за нея.

- О, наистина ли? Благодаря! Страхотно!

- Една степен по-високо, един прескок - повтори Айона и хвърли поглед през рамо към майката на Сара, докато отиваше към препятствието. Вдигна летвата и я постави на новата височина.

Само деветдесет сантиметра, каза си тя, уверена, че ученичката й ще се справи. Ако не, конят щеше да го разбере.

Сега се обърна към коня.

Тя иска да полети, да усети как ти политаш с нея. Не бързай.

Айона отстъпи встрани и забеляза как майката на Сара мачка с пръсти краищата на шалчето, което бе увито около врата й.

- Хайде, Сара. Само една степен по-високо, но трябва да покажеш на Уини, че заедно го можете. Довери й се и й покажи, че също може да ти има доверие. Бъди нащрек, тръгни стабилно и полека и не забравяй стойката си.

Сърцето й бие до пръсване, помисли си Айона. От вълнение и леко притеснение. Все още бе на терена за начинаещи, дори и с летвата малко по-високо, но това бе ново предизвикателство и нова надежда.

Тъмната вещица

14*

209

- Добре, така е добре — подвикна тя, докато вървеше в кръг след Сара и Уини по манежа. - Заеми правилна стой-ка, Сара, дръж леко юздите. И двете знаете какво да правите.

Подготвят се, мислено ги следваше тя, уверени и спокойни. Набират скорост и скок.

Самата тя сякаш полетя за миг, докато гледаше как ученичката й прескача високо над летвата, приземява се добре и заема правилна стойка. После вдигна ръка над главата си тържествуващо.

- 0, истинска магия! Може ли да го направя още веднъж, Айона? Само още един път?

- Още една обиколка, но после Уини трябва да се прибере.

Сега я наблюдаваше с критично око, отбелязвайки слабостите, върху които трябваш е?да поработят.

- Мисля, че мога да го правя безкрайно дълго и да скоча два пъти по-високо.

- Летва след летва - отвърна Айона.

- Видя ли това, мамо! Видя ли ме?

- Да. Беше прекрасна. Хайде, иди да се погрижиш за коня си, а после да вървим у дома да кажем и на баща ти. Може ли да поговорим за момент? - обърна се тя към Айона.

- Разбира се. Ей сега идвам, Сара. Кажи на Мууни, че Уини е заслужила една ябълка.

- Едва не те накарах да я спреш - подхвана госпожа Ханигън. - За малко да ти извикам да не я пускаш, не още. Пред очите ми бе картинката, в която Сара полита и се стоварва на земята със счупени кости.