- Но ти не си на моето място.

- Не, не съм. Предложението за мир остава. - Както и той, ако се съдеше по стиснатите им ръце. - Приятели ли сме?

- Поне донякъде трябва да си притеснена.

- Защо? Хората много често имат връзка с шефа или с подчинен и в това няма нищо лошо - според мен - стига служебното положение да не се използва като средство за натиск. Никак не е рядкост и да излизаш с роднина на приятел също. А не бих могла, нито искам, да променя това, което съм.

- Логичната преценка не променя нищо.

Тя не се сдържа и се засмя.

- А нелогичната?

- Не става дума… по дяволите.

Рязко я дръпна към себе си - за втори път този ден и също толкова объркан, както и първия път. И понеже тя продължаваше да се смее, той запуши устата й със своята.

Вкусът й бе както си представяше, че би бил вкусът на светлината - топъл и ярък, искрящ от сила. Този вкус го мамеше, караше го да иска още и още. Тя го озадачаваше, това беше всичко, беше толкова топла и светла в сумрака, обгърната от познатите миризми на конете. Това бе неговият свят, а сега и тя бе в него.

И го прегръщаше така, сякаш винаги щеше да бъде.

И това, ако не бе стряскаща мисъл, то коя?

Той се дръпна рязко.

- Това не беше разумно.

Тъмната вещица

163

- Не мислех дали е разумно, или не. Целуни ме отново и ще помисля.

Трябваше да се надигне на пръсти и да придърпа главата му надолу, но сля устни в неговите. Усещането бе като да стоиш на ръба на вулкан точно преди изригването или да се носиш върху облак, който всеки миг ще бъде погълнат от вихрещо се торнадо.

Какво ли би било, когато огънят избухне и бурята се разрази?

Много би искала да разбере.

Но той отново се отдръпна.

- Изобщо не мислиш.

- Прав си, забравих. Да опитаме отново.

Сега и той се засмя и макар да изпитваше и известна болка, може би щеше да приеме .предложението й. Ако не бе чул престореното покашляне зад гърба си.

- Извинявам се, но Сара и майка й са тук. - Кевин се ухили. - Уини е оседлана и готова - веднага щом свършите тук.

- Тръгвам. - Айона погледна въпросително Бойл. - Има ли някакви документи за подписване?

- Само един формуляр, който майката да подпише. Аз ще се погрижа.

- Добре. Ще ида да я подготвя.

Когато Айона излезе навън, Дарлинг отново изпръхтя, което вероятно бе конският вариант на присмиване. Кевин пъхна ръце в джобовете си и си засвирука.

- Да не съм чул и дума - измърмори Бойл. - И от двамата.

Доволна от деня си във всяко отношение, Айона вървеше към дома под зелените сенки. Беше й хубаво отново да поработи като инструктор, и то с толкова обещаваща ученичка. Може би след като бе направила и тази крачка, Фин или Бойл щяха да й поверят още някой и друг ученик.

164

Родът 0’Дуайър

А колкото до крачките, неочакваната и напълно задоволителна случка в конюшнята бе повдигнала страхотно егото и настроението й.

Освен това оттук нататък се отваряха доста интересни възможности. .

Бойл Макграт, помисли си тя. Суров, мрачен, избухлив. И мек като памук, когато беше близо до красивата и наранена кобила, която го обожаваше. Наистина искаше да го опознае по-добре, да открие дали цялото това пърхане в стомаха й и потръпване е знак за първосигнално физическо привличане или нещо повече.

Бе се надявала да намери нещо повече през целия си живот.

А сега предизвикателството бе още по-голямо, понеже той се дърпаше, беше раздвоен и малко ядосан. Просто не можеше да се контролира, а това беше толкова секси.

Може би щеше да го покани на среща - съвсем непринудена. По една бира в бара? Кино? Първо трябваше да разбере къде се ходи на кино тук.

Ако можеше да готви, щеше да се самопокани в дома му и да му приготви вечеря. Но провалът бе почти сигурен. Вместо това би могла…

Тя спря и озадачено се озърна наоколо. Дали не беше се отклонила от пътеката? Не беше внимавала особено, но пък след като дни наред минаваше оттук, вече се движеше инстинктивно.

И все пак нещо не беше наред, посоката изглеждаше грешна.

Завъртя се в кръг и разтри внезапно замръзналите си ръце.

Тогава забеляза мъглата да пълзи по земята.

- Опа!

Направа крачка назад и се помъчи да се ориентира. Импулсивно се обърна надясно и хукна по тясната пътечка. Само след секунди осъзна, че е сбъркала и навлиза все по-дълбоко в гората.

Тъмната вещица

165

Когато се обърна, за да се върне обратно, видя, че пътят й е препречен от дървета, дебели колкото обиколката на ръцете й. Между коравите им дънери пълзеше мъгла.

Тя побягна. По-добре да бяга в която и да е посока, отколкото да бъде уловена в капан. Но отдясно дървета се надигаха от земята с ужасен пукот, докато пробиваха торфената почва. И я принуждаваха да завие на другата страна.

Светлината се промени и стана сивкава като мъглата. Вятър виеше с леден глас в клоните, които се сплитаха и скриваха слънцето.

Въздух, стреснато си помисли тя, дърветата изникваха от земята, а водата бе под формата на мъгла.

Той използваше елементите срещу нея.

Заповяда си да спре и извика силата си, макар с нея да се надигна и страх. Изпъна ръце ив дланите й грейнаха две огнени топки.

Смехът прозвуча тихо и кожата й настръхна като полазена от паяк. Потръпна, когато чу прошепнато името си. После всичките й мускули изтръпнаха, щом чу шумоленето и ръмженето.

- Кател.

Но в сивкавия сумрак се показа вълкът от кошмарите й.

Докато пристъпваше тихо и се приближаваше към нея, тя забеляза камъка, който светеше в червено на шията му.

- Стой далеч от мен - предупреди го тя, а вълкът само оголи зъби.

Не би могла да го надбяга, каза си тя, макар да направи крачка назад. А изражението в светналите му очи я увери, че и той го знае.

Запрати огнената топка, после и другата, но ги видя как немощно се превръщат в дим на сантиметри от вълка, който продължаваше да я дебне. Отчаяно се помъчи да направи ново огнено кълбо, но ръцете й трепереха и съзнанието й бе сковано от страх.

Спокойно съзнание, заповяда си тя наум, макар да искаше да изкрещи.

166

Родът 0’Дуайър

Всичко бе истинско, мислеше си тя. Беше й се струвало толкова приказно, като от друг свят - магьосници, проклятия, битки със злото, което живее в сенките.

Но всичко бе много, много истинско. И искаше да я убие.

Видя как вълкът се напрегна, готов за скок. Тогава с див писък от небето се спусна сокол. Острите му нокти одраха хълбока на вълка и оттам потече черна кръв, преди соколът отново да се издигне високо.

Мигновеното й облекчение бе попарено внезапно, когато зад гърба й се чу ново ръмжене. Когато се извърна рязко, отново я заля облекчение. Кател стоеше там с оголени зъби. Айона застана до него, сложи длан върху главата му и усети как спокойствието измества страха й, когато Конър, а после и Брана прекрачиха през мъглата.

Конър вдигна облечената си в ръкавица ръка и соколът кацна върху нея с изпънати криле.

- Хвани ръката ми - каза той на Айона, без да откъсва спокойния си леден поглед от вълка.

- И моята.

Конър и Брана застанаха от двете й страни, но когато улови ръцете им, не усети спокойствие. А горещия поток на силата, която я изпълни с живот.

- Ще изпробваш ли силите ни тук? - предизвика го Брана. - Точно сега ли искаш да опиташ? - Лъч светлина, начупен като светкавица, излетя от протегнатата й ръка и се заби в земята само на милиметри от предните лапи на вълка. Той отстъпи. Червеният камък грееше мрачно, ужасяващо, ръмженето му прозвуча като гръмотевица, но той се оттегли.

Мъглата се сви и завихри в смаляващ се кръг. Конър вдигна ръката на Айона със своята. Грейна светлина и се разстла наоколо, все по-ярка и силна, докато мъглата се разкъса напълно и изчезна.

А с нея изчезна и вълкът.

- Аз… Господи, аз само…

Тъмната вещица

167

- Не тук - сопна се Брана. - Няма да говорим тук.

- Заведи я у дома. Двамата с Ройбиър ще огледаме наоколо, после ще се приберем.

Брана кимна на Конър.

- Бъди внимателен.

- Винаги. Сега върви с Брана. - Той стисна окуражително ръката на Айона. - Една глътка уиски и ще се оправиш.

Стиснала здраво ръката на братовчедка си и все така кипяща от енергия, Брана крачеше пъргаво през гората. Айона, която повече от всичко искаше да се прибере на топло и сигурно място, се остави да я тегли напред въпреки треперещите си колене.

- Не можех…

- Не и преди да влезем вътре. Нито думичка.

Кучето им показваше пътя; вЙнаги беше наблизо. А

когато зърна къщата през дърветата - най-сетне - Айона видя сокола да се рее в мрачното небе.

В мига, в който влязоха вътре, зъбите й почнаха да тракат. Зрението й постепенно се замъгли и тя стисна коленете си с ръце, докато навеждаше глава към тях.

- Съжалявам. Вие ми се свят.

- Задръж за миг. - Макар в гласа й да звучеше нетърпение, ръката на Брана върху главата й бе нежна и световъртежът изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил. - Седни - нареди й тя и я побутна към всекидневната, където щракна с пръсти, за да накара огъня в огнището да се разгори по-буйно. - Изпаднала си в лек шок, това е. Затова сядай и дишай дълбоко.

Брана енергично отиде до гарафата с уиски и сипа два пръста в ниска чаша.

- Изпий го.

Айона пийна, леко изхриптя, после отново преглътна.

- Само малко… - Въздъхна. - Изплаших се до смърт.

- Защо се беше отклонила от пътеката и беше влязла толкова навътре?

168 -

Родът 0’Дуайър

- Не знам. Просто се случи. Не съм завивала никъде - или не помня. Просто си вървях към къщи и си мислех разни неща. За Бойл - призна си тя. - Сдобрихме се.

- Е, значи, всичко е наред. - С две резки движения Брана издърпа фибите от косата си и ги метна на масата. - Колко хубаво.