Изненадан от отговора й и от деловия й тон, той повдигна същата тази вежда.

- Не бяха чак толкова забавени.

Тя само се усмихна.

- Смяна на ръцете.

Бяха големи, отбеляза тя. Силни, с къси пръсти и широки длани. Загрубели ръце на човек, който работи с тях, а това предизвикваше уважението й.

- Фин ми каза за кобилата и за облога.

Този път не я изгледа кръвнишки, само леко се намести на стола си.

- Фин много обича историите и да ги разказва също.

- Искам да се запозная с нея.

- Държим я в голямата конюшня. Още е малко плашлива с непознати, трябва й повече време и много грижи.

- Как я наричаш?

Той отново помръдна на стола, както вече й бе известно, че прави, когато е притеснен или се чувства неловко.

- Казва се Дарлинг*. Подхожда й. Няма ли да свършваш с това вече?

*Darling (англ.) - мила, милинка. - Б. пр.

Тъмната вещица

- 139

- Почти съм готова. Харесва ми, че си го надпил, за да получиш коня, който е имал нужда от теб. И ми хареса, че го ступа здравата днес. Сигурно не е хубаво от моя страна. Родителите ми се опитаха да ме възпитат като човек, който не би одобрил това. Но не успяха.

Тя вдигна глава и очите му отново се озоваха вперени в нейните.

- Не можеш да бъдеш нещо, което не си.

- Не, наистина не можеш. За тях аз съм едно леко разочарование, което в известен смисъл е по-лошо от това да си сериозно разочарование. Затова сега много се старая да не бъда никакво разочарование за самата себе си.

Тя се облегна назад.

- Готово. - И нежно улови пръстите му, за да огледа внимателно кокалчетата. - По-добре са.

О, да, помисли си тя, когатц $зите им отново се срещнаха. Пърхане в корема и потръпване, както и лек световъртеж на всичкото отгоре. Щеше да нагази в големи неприятности, ако не внимаваше.

Бойл бе този, който се дръпна.

- Благодаря. По-добре тръгвай. Имаш задачи.

- Имам. - Пресегна се да вземе аптечката, но той я спря.

- Аз ще се оправя. Утре в осем.

- Тук съм.

Когато тя си тръгна, той остана загледан мрачно в ръцете си. Още усещаше докосването й върху тях. Едно по-различно парене. Вдигна очи и забеляза Фин на прага, облегнат небрежно на рамката на вратата. Усмихна се.

- Не започвай и ти.

- Красиво момиче. Схватливо, жизнено. И ако бе вдигнала още малко градуса на флиртуването, щеше да се наложи да затворя вратата, за да останете сами.

- Нищо подобно не е имало. Беше си втълпила, че трябва да се погрижи за ръцете ми, това е всичко.

- Съвсем не е всичко и ти отлично го знаеш, братко мой. Мислиш за нея даже и когато си казваш, че не бива да го правиш.

140

Родът СГДуаиър

И какво, ако беше така, нали беше мъж все пак? Но съвсем не бе глупав и неразумен.

- Тя е братовчедка на Конър и работи за нас. Не мога да мисля за нея по друг начин.

- Глупости-. Тя е красива жена, умна и достатъчно силна, за да направи своя личен избор - както вече е доказала. Колкото до силата й, това вече леко те тревожи.

Бойл се облегна назад и бавно кимна, без да откъсва очи от тези на Фин.

- Тревожи ме какво означава тя и какво може да се наложи да правите всички вие, както и аз, тъй като съм свързан с вас. Това трябва да е най-важното и за теб сега. Не е време за флиртуване.

- Ако не сега, то кога, след като това може да бъде краят за всички ни? Предпочитам да умра, след като съм спал с жена, а не преди това.

- Аз предпочитам да остана жив и да спя с жената, след като битката е спечелена.

Фин се развесели и отвърна с усмивка.

- Първо си изяж десерта. Винаги можеш да поискаш още. Ще пояздя навън с Аластар да видя как се държи.

- Към Брана ли отиваш?

- Не, още не. Не е готова. Нито пък аз.

Останал сам, Бойл се върна към мрачните си мисли. Трябваше да се подготвят, каза си той, спомнил си воя в мъглата. Всеки един от тях.

В края на седмицата Айона седна в леглото си малко преди шест сутринта. Бе прекарала последната си нощ в замъка. Толкова много й се искаше да се прибере у дома при братовчедите, но пък за да го направи, трябваше да напусне това вълшебно място.

Нямаше да има вече весели камериерки, които да раз-требват стаята й и да й носят чай с бисквити. Нито смайващи с изобилието си закуски в ресторанта. Нямаше да може да се сгуши под завивките нощем, заслушана във

Тъмната вещица

141

вятъра или дъжда - или и в двете - и да си представя, че се намира в тринайсети век.

Готова беше да замени всичко това за семейството. Сделката си я биваше.

Беше събрала почти целия си багаж предната вечер, но сега стана, за да довърши и да сметне колко да остави като бакшиш за камериерките. После и да си вземе душ за последен път в замъка.

Остана й половин час, преди Конър да дойде да я вземе - по негово настояване - затова се зае да упражнява уменията си.

Перата бяха най-безопасното нещо, като се замисли човек. Брана бе отказала да я учи на нещо ново, докато не овладееше напълно четирите елемента. И то според високите стандарти на самата Бранз.^

Въпреки молбите й, подмазването и изнудването, братовчедка й не бе отстъпила и сантиметър.

Затова щеше да ги овладее до съвършенство.

Поне се бе научила да вдига във въздуха цял куп перца, а не само едно.

В сумрака на утрото тя успокои съзнанието си и се пресегна към силата си. Изпъна ръце и си представи как въздухът се издига, топъл и нежен бриз, леко погалване като въздишка.

С леко потрепване белите перца се надигнаха, отделиха се едно от друго, запърхаха и се завъртяха във въздуха. Тя ги вдигна още по-високо, накара ги да подскочат леко, да се превъртят бавно. Бавно, бавно, повтаряше си тя. С нежно докосване.

Вдигна високо ръце, завъртя се около себе си и ги видя да повтарят движението й. В радостта си тя забърза малко темпото.

Завъртане, пирует, красивите бели перца повтаряха точно движенията й. Нагоре, надолу, плавен пирует, идеален кръг, после стройна бяла колона.

- Усещам го - прошепна тя. - Наистина. Прекрасно е.

142

Родът 0’Дуайър

Засмя се и се завъртя бързо - и пак, и пак. Разпери ръце и перцата се разделиха надве и оформиха два въртящи се кръга. Серпентини, осморки, после отново едно пухкаво облаче.

- Шест плюс. Дори и Брана ще трябва да ми даде най-висока оценка за това.

Силно и рязко потропване на вратата я накара да извика стреснато. Перцата паднаха и я покриха цялата.

- По дяволите!

Тя ги изтръска от раменете си. Издуха ги от лицето си и отиде към вратата.

- Наруши концентрацията ми - подхвана тя. - Тъкмо бях… О, Бойл.

- Навсякъде има перушина. Да не си скъсала възглавницата?

- Не. Това са моите перца. Какво правиш тук? - Раздразнението й се смени с тревога. - Нещо не е наред ли? Кой е пострадал?

- Всичко е наред. Никой не е пострадал. Конър го извикаха в школата за соколи. Имало проблем с водопровода, а той е сръчен в ръцете. На мен се пада да те закарам. Багажът ти събран ли е?

- Да. Съжалявам. Можех да помоля някой от хотела да ме закара.

- Вече съм тук, така че да грабваме нещата ти.

- Добре. Благодаря. Трябва само да почистя тук. Перцата.

- Хм. - Пресегна се и я изненада с лекото докосване на пръстите му по косата й. — Ето още няколко — каза той и й ги подаде.

- О. Добре. - Коленичи на пода и се зае да събира перцата.

- Някакви особено ценни перца ли си разпиляла наоколо?

- Съвсем обикновени са.

- Ами тогава просто ги остави. Камериерката ще се оправи. Ще ти трябва цял час да ги събереш от пода.

Тъмната вещица

- 143

- Няма да оставя тази каша на Шиниъд. - Събра с пръсти още няколко, после седна на пети. - Каква глупачка съм.

- Нищо няма да кажа.

- Чакай. Чакай малко. - Изправи се на крака, пое си въздух. Първо да успокои съзнанието си, напомни си тя сама.

И вдигна перцата във въздуха. С доволна въздишка ги събра накуп, после сви пръсти в шепа и ги остави да паднат в ръцете й.

- Видя ли това? - Грейнала от радост, тя му протегна шепи. - Видя ли?

- На сляп ли ти приличам?

- Толкова е хубаво. Чувствам го толкова истинско. Гледай сега.

Рязко вдигна ръце, перцата црлитнаха и тя отново ги накара да танцуват, да се въртят, да слизат надолу, после нагоре, а след това отново ги улови в шепи.

- Красота. Упражнявах се дни наред и най-после го мога. Наистина го усещам.

Все така грейнала, тя вдигна очи към него. И замря. Всичко замря за миг.

Той я гледаше по обичайния си начин - право в очите. В неговите не видя почуда, нито смях, нито пък раздразнение.

Пламтяха от страст.

- О. - Въздъхна и следвайки сърцето си, се наведе лекичко към него.

Той отстъпи назад, бързо и категорично се дръпна.

- Вече събра перцата си. - Мина покрай нея и свали двата куфара от леглото. - Вземи някоя чанта. Ако остане нещо, ще се върна после.

- Само якето и лаптопът ми. Аз ще ги взема. Съжалявам. - Силно засрамена, тя пъхна перцата в пликчето и го затвори добре. - Предполагам, че просто се увлякох и не те разбрах правилно. Мислех, че ти… но явно не е било така.

144

Родът 0’Дуайър

- Няма ли да тръгнеш най-сетне? - Резките му думи я удариха като шамар през лицето. - Всички имаме работа за вършене.

Вдигна куфарите, сякаш бяха пълни с въздух, и мина бързо край нея.

- Добре. Хубаво! Разбрах. Повтарям, голяма глупачка съм. Не те привличам изобщо, стана ми ясно. Няма защо да се държиш като грубиян.

Напъха пликчето с перцата в чантата на лаптопа.

- И преди са ме отблъсквали и някак съм оцелявала. Повярвай ми, нямам намерение да ти се хвърлям на врата, така че не е нужно да ми биеш шута за всеки случай. Голямо момиче съм - добави тя, грабвайки якето и шала си- - Сама съм отговорна за своите…