Малка красавица. Вече жена, готова за любов. Още ли хвърляш камъни?

Докато се взираше в очите му, тя забеляза как проблясва червеният камък, който той носеше около врата си.

Целя се точно, както винаги.

Той се засмя, припълзя наблизо. Улови дъха му, мириса на сяра. Само сделка с дявола би могла да му даде сила да съществува.

Майка ти я няма, няма зад чии поли да се скриеш сега. Аз я победих, отнех живота й, отблъснах силата й със собствените си ръце.

Тъмната вещица

67

Лъжеш. Да не мислиш, че не виждаме? Че не знаем? Амулетът му пулсираше в червено - сърцето му, помисли си тя. Неговата същност, силата му. Искаше да го вземе на всяка цена. Тя те изгори с целувка. А аз те белязах. Още носиш знака.

Тя вдигна ръце и пръстите й се свиха напред, а белегът на рамото му запламтя като огън.

Щом нададе вик, тя скочи напред и сграбчи камъка, който той носеше. Но той замахна и пръстите му се превърнаха в животински лапи, които одраха опакото на дланта й.

Проклета да си ти и всички от кръвта ти. Ще ви смажа в юмруците си, ще източа до капка силите ви в сребърна чаша. И ще ги изпия.

Моята кръв ще те изпращи в ада. Замахна с кървящата си ръка, вложила цялата си сила в удара.

Но мъглата се разнесе и докосна само въздух. Червеният камък пулсираше, пулсираше, после изчезна.

Моята кръв ще те изпрати в ада, повтори тя.

И в съня й сякаш се вторачи в Айона, в очите й. В съзнанието й.

Не е за мен, тук и сега. А за теб, в твоето време. Запомни го.

Свила ранената си ръка, тя повика коня си.

Яхна го. Обърна се веднъж, за да погледне камъка, цветята, дома, който някога бе познавала.

Кълна се в любовта си, ние няма да се провалим, дори и да е след хиляда поколения. Постави длан върху корема си, върху нежната издутина. Вече идва ново.

Тръгна с коня през гората и отиде в замъка, където бе отседнала със семейството си.

Айона се събуди разтреперена. Дясната й ръка пулсираше от болка и тя затърси ключа за лампата с лявата. На светлината й видя дълбоките драскотини, бликащата кръв. Извика шокирана и скочи, хукна към банята, грабвайки една кърпа, докато тичаше към мивката.

68

Родът 0’Дуайър

Преди да успее да увие раната, тя почна да се променя. Наблюдаваше ужасена и запленена едновременно как дълбоките прорези в кожата й се затвориха, кръвта изсъхна, после избледня също като болката. Само след секунди оглеждаше ръката, по която нямаше дори и белег.

Сън, но не само, помисли си тя. Видение? В което тя бе наблюдател, но и донякъде участник.

Бе почувствала болката - и яростта, и мъката. Бе усетила силата - повече, отколкото някога бе изпитвала, повече, отколкото някога бе познавала.

Силата на Тийгън?

Айона вдигна очи и се загледа внимателно в огледалото, извика в съзнанието си образа от съня. Това бе нейното лице… нали? Нейните черти, нейната коса.

Но не и нейният глас, помисли си тя. Дори не бе нейният език, макар да бе разбрала всяка думичка. Келтски, предполагаше.

Трябваше да разбере повече, да научи повече. Да намери начин да проумее как събития, случили се преди стотици години, могат да я погълнат толкова, че да усети истинска болка.

Наведе се над мивката, наплиска лице със студена вода и погледна към часовника на китката си. Още нямаше и четири сутринта, но бе приключила със съня. Биологичният й часовник щеше да се аклиматизира след време, но засега беше най-добре просто да го следва. Можеше да почете до изгрев-слънце.

Върна се в стаята си и се пресегна да вдигне подноса с чая, с който бе заспала в крайна сметка. И видя върху чистите бели чаршафи три червени капки. Кръв. Нейната, осъзна тя.

Сънят - видението, преживяването - не просто й бе причинил болка. Тя бе прокървила в него.

Каква сила можеше да я отведе в собствените й сънища и да я накара да прокърви от раната на нейната предшественичка?

Тъмната Вещица

69

Остави подноса, където си беше, приседна на леглото и докосна с пръсти гърлото си.

Ами ако онези остри нокти я бяха докопали там и бяха прерязали вените й? Дали щеше да умре? Можеха ли сънищата да убиват?

Не, не искаше да чете книги, реши тя. Искаше да получи отговори и знаеше кой може да й ги даде.

Малко преди шест часа, заредена с енергия от кафето, тя отново закрачи покрай фонтанчетата и цветята по зелената морава на път за гората. Този път светлината бе мека и бляскава, проникваше с бледите си пръсти между клоните над пътеката, която почна да се стеснява. И този път видя табелките, които указваха къде е школата за соколи, конюшнята.

По-късно тази сутрин, обеща си тя, щеше да посети и двете, а накрая да си направили разходка до Конг. Но нямаше да се остави да я залъжат с куп книги и няколко фокуса в кухнята.

Сънят бе толкова жив в съзнанието й, че се улови да поглежда към ръката си за следи от ноктите.

Пронизителен и силен крясък я накара рязко да вдигне глава и погледът й литна към небето. Соколът се рееше в бледата синева като прекрасна златистокафява дъга, която направи широк кръг, после се спусна рязко. Би могла да се закълне, че чува вятъра в крилете му, докато танцуваше в дърветата, преди да кацне на един клон над главата й.

- О, мили боже, виж го ти! Направо си прелестен.

Той я гледаше втренчено със сериозните си златисти

очи, без да мига, а крилете му бяха царствено прибрани. Запленена, тя мислено се запита дали не е оставил короната си у дома.

Бавно бръкна в задния си джоб за телефона и затаи дъх, докато превключваше на режим за снимане.

- Надявам се, че нямаш нищо против. Рядкост е за жена като мен да срещне ястреб или сокол. Не съм сигурна какво си. Само нека да… - Тя го улови в кадър, направи сним

70

Родът 0’Дуайър

ка, после и друга. - На лов ли си излязъл, или това е твоята сутрешна разходка? Предполагам, че си от школата, но…

Млъкна, когато ястребът извърна глава. Стори й се, че и тя го чува - слабо изсвирване. В отговор ястребът се откъсна от клона, литна и си проправи път през дърветата, преди да се изгуби от поглед.

- Определено ще си запазя час за разходка със сокол - реши тя и провери как са станали снимките, преди да прибере телефона и да продължи пътя си.

Стигна до изкорененото дърво, до стената от зелени увивни растения. Макар отново да усети притеглянето, тя го потисна. Не сега, не и днес, когато вълнението от сънищата й бе прекалено близо до повърхността.

Първо отговорите.

Кучето чакаше в края на гората, сякаш знаеше, че ще дойде. Размаха опашка за поздрав, позволи й да го погали по главата.

- Добро утро. Хубаво е, че не само аз съм станала толкова рано. Надявам се, че Брана няма да се ядоса, когато потропам на вратата й, но наистина трябва да поговоря с нея.

Кател я поведе към красивата синя къщичка и право към яркочервената врата.

- Е, добре.

Тропна с чукчето с формата на келтски възел и се замисли как най-внимателно да подходи към братовчедка си.

Но вратата се отвори от братовчеда, когото още не бе срещала.

Изглеждаше като някакъв рошав и сънен принц, роден за битки, с буйна меднокестенява коса, която се спускаше на вълни край лицето му - с елегантната костна структура на сестра му. Очи, зелени като хълмовете, примигнаха насреща й.

Беше висок и слаб, облечен в сив памучен панталон и бял пуловер с разнищен подгъв.

- Съжалявам - отрони тя и си помисли, че това явно бе най-често използваната дума от нея в тази къща.

Тъмната веицица

71

- Добро утро. Ти сигурно си братовчедката Айона от Щатите.

- Да, аз…

- Добре дошла у дома.

Озова се притисната в здрава, силна прегръдка, която я изправи на пръсти. Дружелюбният жест извика сълзи в очите й, а притесненията й изчезнаха.

- Аз съм Конър, ако се чудиш. Кател ли те намери и доведе?

- Не, тоест да. Аз вече идвах насам, но той ме намери.

- Ами, влизай, не стой на студа. Зимата още ни стиска здраво в ръцете си.

- Благодаря. Знам, че е много рано.

- Така си е. Денят винаги започва рано. - С жест, който й се стори едновременно небрежен и вълшебен, той махна с ръка към огнището рвавсекидневната. Избухнаха пламъци и се увиха около купчината торф. - Ще закусим - продължи той - и ще ми разкажеш всичко, което трябва да се знае за Айона Шиън.

- Няма да отнеме много време.

- О, обзалагам се, че има много за разказване. - Улови я за ръка и я поведе навътре в къщата.

Тя остана с усещането за пъстрота и бъркотия, и много светлина, ухание на ванилия и пушек - и простор, много повече, отколкото бе очаквала.

После се озоваха в кухнята с красиво каменно огнище, дълги плотове в тъмносиво и стени, боядисани в кристал-носиньо. Саксии с билки и подправки зеленееха по широките первази на прозорците, медни тигани висяха над готварския плот в средата на стаята. В тъмносивите кухненски шкафове имаше пъстроцветни чаши и чинии зад стъклени витрини. В единия край, пред полукръг от прозорци, стоеше красива старинна маса и очарователно разнородни столове.

Комбинацията от небрежно провинциален стил и съвременно кухненско оборудване в бяло имаше страхотен ефект.

72

Родът 0’Дуайър

- Много е красиво. Като извадено от стилно списание.

- Така ли? Ами Брана има много ясна представа какво иска и това е един от резултатите. - Наведе замислено глава и отново й се усмихна очарователно. - Можеш ли да готвиш?

- О… горе-долу. Искам да кажа, че мога, но никак не ме бива.

- Е, много жалко. Значи, аз съм на ред. Кафе или чай за теб?

- Хм, кафе, благодаря. Няма нужда да готвиш.

- Има, ако искам да ям, а аз искам. Като правило тук Брана готви, а аз мия бутилките, но мога да се оправя със закуската.

Натисна няколко копчета върху внушителна на вид и модерна машина за кафе, докато говореше, извади кошничка с яйца, масло и бекон от хладилника.