Задъхана и мокра до кости, тя се озова в черен мрак. Вдигна глава, но не различи нито таван, нито покрив, които биха означавали край на мрака над нея. Едва когато дишането й се успокои, забеляза, че е толкова тъмно, защото на всяка стена светеха само мънички точки. Восъчни свещи. Восъчни свещи в зала, която дори факлите не можеха да осветят както трябва. Когато Гарет се отдалечи, тя изведнъж затрепери от студ в мокрите си дрехи.

Шумно звънтене и скърцане, подплатено с проклятия, възвести влизането на Марлис.

— Дунла! — изкрещя тя и влезе навътре в помещението. Блесна светлина и се задвижи към тях. Ровена беше готова да повярва, че някоя свещ е паднала от стената, но като се вгледа по-внимателно, видя сбръчкана старица, която излезе от коридора в другия край на залата. Държеше в ръка факла и почти я влачеше по пода. В мътната светлина Ровена видя, че каменният под на залата не беше посипан с трева, а покрит с ориенталски килими. Скъпоценни ориенталски килими. Цяло море от лукс…

Жената се заклатушка право към Ровена. Спря пред нея, дари я с беззъба усмивка и вдигна един изкривен от артрита пръст. Ровена се наведе към лицето й. Жената излъчваше миризма на чай от салвия. Тя приближи устата си към ухото на Ровена и извика с все сила:

— Добре дошла!

Ровена отскочи назад и се удари болезнено в близкия стол. Гарет почти коленичи, за да целуне старицата по сбръчканата буза. Тя го прие със сияещо лице.

— Дунла е почти глуха — обясни той — и смята, че ние също сме глухи.

— И това не е далеч от истината, защото ни крещи от най-ранните ни детски години.

Гласът на Марлис събуди ехото във високото помещение. Някъде над главите им явно имаше таван. Ровена бързо се отдръпна назад, когато Дунла се обърна рязко и за малко не подпали панталона й с факлата си.

Гарет успя да улови старицата за крайчето на шала, но също трябваше да се спаси със скок от опасната зона. Ровена се закиска, но веднага спря, когато рицарят я посочи с пръст.

Тя наклони глава и проследи с нарастващо учудване как Гарет задвижи ръцете си, сякаш изпълняваше някакъв странен танц. Дунла се полюляваше и факлата в ръката й хвърляше странни сенки по лицето на господаря й. Някъде в мрака Марлис дишаше шумно. Накрая Дунла направи нещо като реверанс и бутна Гарет настрана. Той хвърли неразгадаем поглед към Ровена и прекоси мрачната зала, без да спре никъде и без да вдига шум.

Ровена се загледа след него, докато усети, че някой я дърпа за панталона. Дунла се запъти към коридора в дъното на залата, като я теглеше за панталона, без да я е грижа, че остатъкът от момичето не я следваше.

— Какво иска тя? — пошепна Ровена. — Какво й каза той?

Гласът на Марлис прозвуча от мрака.

— Нареди й да ти даде да ядеш, а после да те отведе в стаята му.

Старицата неумолимо я теглеше към коридора и износеният й панталон всеки момент щеше да се скъса. Кънтящ смях подчерта последните думи на Марлис.

— Каза й още, че непременно трябва да се изкъпеш.

Ровена последва неохотно старицата. На излизане хвърли поглед назад, но видя само блестящи бели зъби, оголени сякаш в гладна усмивка. В главата й отново отекна ревът на вълка от гората.

4

Даже таблата със студено агнешко печено, толкова прясно, че мазнината се събираше на капки върху кожицата, не беше в състояние да повдигне духа на Ровена. Думата, с която Марлис я бе нарекла в гората, събуждаше в сърцето й неприятно ехо, което се засилваше с всяка минута, в която Гарет не възразяваше на сестра си. Сцената отново и отново се разиграваше във въображението й, всеки път с друг край.

„Курва ли?“ — крещеше гръмогласно Гарет. — „Глупости! Доведох я, за да ни помогне да насадим ечемика през пролетта.“ Или: „Глупачка! Нима ти прилича на уличница? Спечелих я на зарове, за да помага на Дунла в кухнята.“ Или още по-Добре: „Да не съм чул повече такива думи, сестричке. Това красиво дете е дама. Как смееш да я обиждаш с такива думи?“ В мислите на Ровена тези достойни отговори винаги биваха увенчани с разкаянието на Марлис и искрените извинения на Гарет — за предпочитане коленичил пред нея и почтително целуващ ръката й.

Картината на смелия рицар, коленичил в краката й, я върна рязко в действителността. Все още ровеше в месото с вилицата си, когато Дунла се върна в кухнята, теглейки след себе си голямо ведро за къпане, поне двойно по-голямо от нея. Ровена проследи потиснато как старицата напълни ведрото с гореща вода. Без да се церемони, Дунла я съблече и със смях хвърли дрехите й в огъня. Ровена можеше само да се моли Гарет да не влезе в кухнята точно в този момент, за да пита за вечерята си. Старите й дрехи скоро изгоряха в камината и сякаш заличиха целия и досегашен живот в Ревълууд.

Ровена се потопи до брадичката в топлата вода и косата й заплува по повърхността на водата като златно було. Топлата вода разтвори буцата, която се беше образувала в гърлото й. Ако Гарет наистина смяташе цяла година да я използва за свое удоволствие, защо не бе започнал още миналата нощ? Даже й даде камата си, за да се защитава. Или се беше отвратил от мръсната й външност? Затова сега беше наредил на Дунла да я изкъпе и да я прати в стаята му. Когато старицата изтърка лицето й с ароматен сапун, Ровена отново си припомни горещите, жадни устни на сър Блейн върху своите и в сърцето й отново отекна думата, с която я бе посрещнала Марлис.

Когато Дунла вдигна кофата, за да изплакне сапуна от косите й, и извика „Достатъчно!“, Ровена повярва, че старата е казала същата дума, и избухна в плач. Кухнята се разми пред очите й. Цъкайки съчувствено с език, Дунла я извади от ведрото, изтърка я енергично с меко платно, за да я подсуши, и й облече чиста бяла роба, дълга и права, без колан на талията. Финият лен беше лек като перце и Ровена се чувстваше гола.

Преди да осъзнае какво я очакваше, тя вече стоеше боса пред масивна, обкована с желязо дъбова врата. Косата й падаше на влажни вълни по раменете. Дунла я потупа по рамото и се отдалечи. Ровена докосна вратата, но се отдръпна като опарена. Можеше да избяга, но къде? С лабиринта от мрачни коридори замъкът криеше също толкова опасности, колкото гората от другата страна на подвижния мост.

От мрака прозвуча тих глас, който уплаши Ровена до смърт. Незнайно защо, реши, че Марлис се е скрила зад някоя греда в пълно бойно снаряжение и ей сега ще се нахвърли върху нея.

— Какво се колебаеш? Страх ли те е?

Тя се взря в сянката. Марлис седеше недалеч от нея на пода, облегнала гръб на стената, със свити колене.

— Не — отговори твърдо Ровена, макар че това изобщо не отговаряше на истината.

Марлис отпи голяма глътка от мръсния мях за вино, който висеше на колана й, и обърса уста с опакото на ръката.

— Брат ми поглъща с дузини малки момиченца като теб за закуска. — Ровена приглади роклята си, за да скрие треперенето на ръцете си. Марлис сложи тапата на мяха и го остави до себе си на пода. — Още не те е докоснал, нали?

Ровена събра сили и отговори откровено:

— Сутринта ме притисна до едно дърво, защото запях песен, която не му хареса.

Марлис стана и отиде до нея, олюлявайки се. Преди да е успяла да се отдръпне, Ровена се озова притисната до вратата. Очевидно и братът, и сестрата обичат да плашат хората, каза си горчиво тя.

— Каква песен? Кажи ми текста — заповяда с внезапно подрезгавял глас Марлис.

Като се стараеше да не трепери, Ровена повтори думите, доколкото ги беше запомнила. Устата на Марлис се разкриви в грозна усмивка. Тя се наведе още напред, докато почти докосна лицето на Ровена.

— Върви при него. И се опитай да скриеш добре страха си. Още не е убил нито една от жените си, поне през последните месеци.

Тя отметна глава назад и се изсмя диво, посегна покрай Ровена и блъсна вратата. Блъсна я вътре, както беше гърбом, и затръшна вратата под носа й.

Ровена опря глава в хладното дърво, не смеейки да се помръдне. После пое дълбоко въздух и се огледа. Отначало не видя никого. В камината гореше буен огън и гонеше влагата от дъжда, който продължаваше да трополи по прозорците. Десетина свещи горяха в железните си поставки, восъкът се стичаше по мазилката и рисуваше причудливи шарки. До стената имаше широко легло, без украшения, но от скъпо полирано дърво. Ровена се приближи на пръсти.

Гарет лежеше по гръб, единият му крак подвит под тялото. Очевидно беше заспал от изтощение. Тъмните мигли почиваха спокойно върху бузите. Ровена пристъпи предпазливо към леглото и без да усети, захапа долната си устна.

Сънят не намаляваше нито ръста, нито силата му. Ръката, протегната настрана от тялото, можеше да я смачка без усилие, сякаш беше досадна муха. Устата му беше затворена, сякаш дори в съня криеше мислите и пазеше тайните си. Тъмни косми покриваха мускулестите гърди и се стесняваха до тънка линия към хълбоците под тънкия чаршаф. За разлика от гърба, предната част на тялото му беше без белези и резки. Мъжете, успели да ранят сър Гарет от Карлеон, явно са успели да се доберат до него само изотзад, каза си мрачно Ровена. Когато мъжът се размърда, тя се отдръпна бързо, уплашена, че чаршафът ще падне и ще открие от тялото му повече, отколкото й се искаше да види.

Под краката й беше божествено меко. Тя погледна надолу и видя до леглото купчина кожи. Гарет явно ги е захвърлил, защото му е станало твърде горещо, каза си доволно тя. Мъжът се размърда отново, простена дрезгаво и утихна. Ровена хвърли бърз поглед към леглото, после отново сведе глава към пода. Краката я боляха ужасно от дългата езда без седло. Въздъхна тихо, отпусна се на колене и се сви на кълбо в гнездото от кожи.



След доста време Гарет стана уморено от леглото си, протегна се и се настани в резбования стол пред камината. Опря брадичката си на едната ръка и се вгледа в спящото в краката му момиче. Косата, чийто цвят беше угаснал под слоя прах по време на дългия път, сега блестеше като зряла пшеница. Топлината на огъня беше зарозовила кожата й. Едната й ръка беше мушната под бузата и й придаваше съвсем детски вид. Всъщност тя е още почти дете, каза си развеселено той.