Както бе обещал Гарет, двамата направиха почивка на една слънчева полянка. Той яде малко, очевидно доволен да лежи на няколко стъпки от нея в тревата и да я гледа как яде. Без да бърза, Ровена изяде двете парчета салам и едно голямо парче мазно жълто сирене. Ардендон, замъкът на сър Блейн, се издигаше в далечината на висок хълм и разкриваше пред очите на Ровена величието и разкоша си, които снощи не бе успяла да види. Слънчевите лъчи се пречупваха в сивите плочи, с които беше покрит замъкът, и хвърляха сенки зад кръглата кула. Ровена въздъхна, трогната от толкова красота, и със замечтано изражение облиза пръстите си.

Вдигна глава и видя, че Гарет се взираше в устните й с хипнотична настойчивост. Когато погледът му се плъзна към очите й, тя видя в тях чувство за вина — внезапно той скочи и сърдито й заповяда да побърза.

Скоро навлязоха в гъста гора. Земята под дърветата беше обрасла с папрати. Пълният стомах на Ровена разпространяваше в тялото й приятна топлина. Замаяна от ситите си сетива и меланхоличния ритъм на жалката кранта, тя затананика. Припомни си баладата, която бе изпълнил снощи Мортимър, и запя с топъл алт:

Красивата Илейн

бе подло убита.

Невярното й сърце

замлъкна в болка.

Гарет се раздвижи с такава бързина, че старият кон едва бе направил една крачка, когато рицарят сграбчи Ровена за яката и я издърпа от гърба му. Повлече я напред, докато я опря в кората на едно дърво. Без да иска, тя си припомни мъжа, който беше блъснал жената в стената на крепостта.

Ноздрите на Гарет трепереха неудържимо.

— Не пей тази песен! Нито сега, нито когато и да било. Никога.

Мрак, по-дълбок от всяка нощ, чернееше в очите му. Дори когато я пусна, тя едва намери сили да кимне, лишена от глас от странно нежното докосване на ръката му в метална ръкавица по бузата й.

Той се запъти обратно към коня си, без да чуе слабото й „Както желаете, милорд“.

Коленете й трепереха. Гарет се метна на гърба на коня и го подкара напред. Нима я бе забравил? Ровена се опита да прецени дали имаше шанс да обърне крантата към Ардендон и там да попита къде е пътят за Ревълууд. В този миг Гарет обърна едрия жребец. Животното затанцува и блещукащата му копринена козина образува великолепен контраст с черно облечения мъж на гърба му. Гарет и конят изглеждаха като едно същество, толкова прецизни и добре съгласувани бяха общите им движения. Двамата спряха и зачакаха. Само развяващата се от лекия бриз конска грива показа на Ровена, че това бяха живи същества, а не продукт на гладните й фантазии от Ревълууд.

Без да каже дума, тя възседна старата кранта и зарови пръсти в оскъдната й грива, за да скрие треперенето им.



Късно следобед слънцето изчезна зад непроницаема стена от облаци. Денят се предаде без съпротива на здрача, когато Гарет и Ровена напуснаха римския път и се скриха в гора от стари дървета. Ровена се взираше замислено в короните на шумящите дъбове. В скърцащите клони вятърът шепнеше за дъжд. Дърветата бяха толкова големи, че тя изобщо не би могла да обгърне някое стъбло с ръце. Когато изведнъж започна да различава лица в прастарата кора, тя устреми поглед право напред и се приближи по-плътно до Гарет.

Широките му рамене загубиха заплашителността си и започнаха да й вдъхват утеха също както ритмичното плющене на юздите. Някъде наблизо зави вълк и по гърба на Ровена пробягаха страхливи тръпки. Гарет се обърна и я погледна, но тя не можа да разбере какво изразяваше погледът му в слабата светлина на гората.

С дългата коса и блещукащите в мрака бели зъби той приличаше досущ на вълк единак. Веднъж Ъруин им беше разказал за някакво чудовище от ада, наполовина човек, наполовина вълк, който примамвал красиви девици в гората, за да се наслади на крехкото им месце. Ровена се опита да си подсвирква, но скоро се отказа. Явно не беше в настроение за такива неща. Затова забави коня си и изостана на сигурно разстояние от Гарет.

Изведнъж, без никакво предупреждение, от едно дърво излетя сребърно-сив прилеп и падна върху Гарет с оглушителен вик. Ударът беше толкова силен, че го хвърли от седлото. В тихата гора отекна вик. Крантата на Ровена му отговори с първия признак на живот за този ден — вдигна се на предните си крака и диво заудря с копита. Неподготвена за този изблик, Ровена се озова на влажната земя. Шапката падна, косата й се разпиля и закри гледката пред очите й. Само чу приглушеното проклятие на сър Гарет.

Когато приглади косата си назад, тя видя господаря си да лежи по гръб на земята. Над него се бе навела въоръжена фигура. Цветистите му проклятия извикаха червенина на бузите й и тя скочи, но не можа да реши дали да се намеси.

— Предай се! — изкрещя дребното същество с огромен шлем на главата и го заудря по гърдите.

Ровена нервно пристъпваше от крак на крак. Защо Гарет просто не отхвърлеше противника си? Да не би да се беше наранил при падането? От друга страна пък, очевидно имаше достатъчно разум и глас, за да ругае като каруцар.

Най-накрая Ровена реши, че познатият дявол е по-добър от непознатия. Наведе се, грабна една пръчка и удари фигурата по главата.

Странното същество простена и падна настрана. Гарет се претърколи и удари с юмрук по земята. Като чу смеха му, Ровена стреснато отстъпи крачка назад. Погледна го намръщено, защото не откри нищо развеселяващо във факта, че го беше спасила от нахалния нападател.

Дребната фигурка в тежка ризница простена отново и се изправи. Ровена бързо вдигна тоягата, готова да се сбие и с двамата, ако абсолютно неуместният смях на Гарет не секне веднага. Все още смеейки се, той вдигна ръка да я спре.

Когато нападателят свали шлема, под излъскания метал се показа гладка тъмна коса. Тъмните очи, които святкаха под косата, бяха странно познати. Ровена премести поглед от странното същество към Гарет и пак се запита дали не другите двама, а тя бе загубила ума си.

Гарет се надигна пъшкайки.

— Позволи ми да ти представя сестра си Марлис.

Марлис разтърка главата си и огледа мрачно Ровена.

— Новата ти курва има здрав удар.

— И беше съвсем заслужен, ако ми позволиш да добавя. — Гарет протегна дългите си крака, пъхна едно клонче между зъбите си и небрежно обясни на Ровена, без да откъсва поглед от сестра си: — Марлис умира от удоволствие да ме издебне при завръщането ми в Карлеон. Смята, че съм длъжен да бъда винаги нащрек. Колко време си висяла на дървото, скъпа? Два дни? Или една седмица?

Марлис направи крачка към него и ръждивите й наколенници изскърцаха.

— Не си въобразявай, че ще си губя времето с теб, скъпи братко. Очевидно успехът пред жените ти е замаял главата и вече не си в състояние да преценяваш правилно.

Ровена беше твърде разтревожена от грозната дума, с която Марлис я бе нарекла, и от бъдещите им отношения, че изобщо не забеляза кога младата жена застана пред нея. Марлис се разкрачи и опря ръце на хълбоците. Ровена примигна, опитвайки се да разбере дали и лицето беше така плашещо като косата. Вместо да приглади назад тъмната маса, Марлис разтърси глава, за да нападат косите по лицето й, и Ровена не беше в състояние да прецени възрастта й.

Когато Марлис протегна ръка и нави на пръстите си един пшеничено-рус кичур, Ровена с мъка се пребори с желанието да отметне глава назад. Златният кичур не можа да прикрие факта, че под ноктите на момичето имаше кал. Марлис се взря като хипнотизирана в косата, после внимателно плъзна пръст под носа на Ровена и тя едва се сдържа да не се разкиха.

— Хубава — установи Марлис и презрително изкриви устни: Гарет се изправи и застана зад Ровена.

— Махни си ръцете, скъпа сестричке. Тя е моя, не твоя. — Не докосна Ровена, но не беше и нужно.

— Откъде намери това нещо?

— Спечелих я на зарове.

Марлис вдигна едната си вежда, която личеше под гъстата грива.

— Колко оригинално. Винаги ли се облича като момче или по време на пътуването си променил вкуса си?

— Не е нужно да отговоря на този въпрос, нали?

Марлис обиколи Ровена, като я оглеждаше внимателно.

— Тя… говори ли или само удря?

Ровена изведнъж се почувства като християнка между два лъва.

— Разбира се, че мога да говоря — изсъска гневно тя, ала Марлис не й обърна внимание.

— Има ли си име?

Отдавна забравената гордост накара Ровена да отговори:

— Казвам се лейди Ровена Фордис.

Марлис и Гарет се спогледаха, толкова бързо, че Ровена го помисли за плод на въображението си. Въпреки това фините косъмчета на тила й настръхнаха.

Марлис изпухтя презрително и най-сетне я удостои с учтивостта да й заговори направо.

— Изглеждаш доста различна от дамите, които съм виждала досега.

— Тя би могла да каже съвсем същото за теб — вметна Гарет. Марлис направи гримаса и изведнъж заприлича на упорито хлапе. После пъхна два пръста в устата си и изсвири. Между дърветата се появи петниста кобила, рошава и тромава като господарката си. Без да помоли брат си за помощ, Марлис се метна на гърба на кобилата и ризницата й издрънча заплашително. Тя посочи с глава жалката кранта на Ровена и попита:

— И това ли спечели или трябваше да го вземеш за наказание, че си изгубил?

Гарет също възседна жребеца си.

— Животното е свидетелство за странното чувство за хумор на Блейн. Трябва да яздим бавно, за да не го изтощим до смърт. — Пренебрежителният му поглед сякаш включи и Ровена.

— Жалко, че не си го направил досега. — Марлис подкара коня си с лек натиск на бедрата.

В сърцето на Ровена пламна съчувствие към бедната кранта. Тя я помилва по главата, възседна я и последва брата и сестрата в непрогледния мрак.

Когато пристигнаха в Карлеон, започна да вали. Капките падаха от небето като камъчета и удряха немилостиво. Ровена забеляза бегло тесен подвижен мост, сенчест двор и високи черни кули. Гарет сложи силните си ръце на кръста й, вдигна я от гърба на коня и я въведе през отворената врата във вътрешността на замъка.