Тя сви рамене.

— Всъщност никак. — След това отпи още малко вода и смени темата. — Помниш ли как като малки брояхме колко удара ще направим преди някоя да сбърка? — попита Ниша. — Това бяха нашите собствени световни рекорди — продължи тя, удебелявайки гласа си така, че да звучи като някой спортен коментатор.

Ема се усмихна вътрешно. Макар списъкът за нещата, по които се различаваше от Сътън да беше доста дълъг, все пак двете си приличаха доста. Тя беше броила ударите, когато играеше пинг-понг в мазето с руския си заварен брат Стефан. Дори сега се улавяше, че на тренировките брои ударите по навик.

— Имам чувството, че е било преди цяла вечност — продължи Ниша. — Винаги съм се радвала, когато двете с Лоръл включите и мен. — Устните й се свиха, сякаш се беше ядосала, че е казала твърде много. Тя отпи една голяма глътка от бутилката. — Както и да е — рече грубо тя. — Готова ли си да ти наритам отново задника?

Но Ема не помръдна от мястото си.

— Доста е самотно да си единствено дете — рече тихо тя.

Ниша я стрелна с поглед.

— Ти пък откъде знаеш. Нали си имаш Лоръл.

Ема прехапа устни и извърна поглед настрани. Тя говореше за себе си, разбира се — въпреки всичките си заварени братя и сестри, тя винаги се беше чувствала самотна. Копнееше да има брат или сестра — някакво семейство. Прииска й се да можеше да разкаже на Ниша за преживяното, но не можеше.

Тогава Ниша въздъхна.

— Но си права, самотно е. Особено след като мама… си отиде. Обичам татко, но той не може да се нарече чудесна компания.

Ема кимна. Тя знаеше, че майката на Ниша е починала през лятото, но момичето никога не говореше за това. Но точно в този момент като че ли беше готова да го направи. Сякаш искаше някой да я изслуша.

— Били сте много близки, а? — попита Ема.

За миг някакво облаче скри луната. Една кукувица притича през паркинга. Ниша погледна логото на Найк, отпечатано на бутилката с вода.

— Обичахме да готвим заедно и да си правим огромни индийски гуляи. Мама смяташе, че съм твърде слаба. Непрекъснато се опитваше да ме угои.

— Това като че ли е присъщо на всички майки — отвърна Ема, сещайки се за баба Мърсър и нейния син. — А ти все още… разговаряш ли с нея?

Ниша изгледа странно Ема и лицето й се изчерви.

— Откъде знаеш?

Ема се загледа в бялата мрежа, която разделяше корта на две.

— Просто предположих. Аз разговарям с рождената ми майка.

Ниша повдигна вежди.

— Но ти никога не си я виждала.

— Знам — отвърна бързо Ема. — Но тя е някъде там. Непрекъснато си мисля за нея. Когато ми е много трудно, разговарям с нея. Тя винаги ме изслушва. — Момичето се усмихна мрачно. Въображаемата Беки беше много по-внимателна, отколкото истинската Беки е била някога.

Ниша се заигра с топката за тенис.

— Говоря й, когато съм в колата — каза тихо тя. — Вкъщи не ми е удобно… не искам татко да ме чуе. Но когато пътувам към училище или към някое друго място, провеждаме цели разговори. Монолози. Когато спирам на светофарите и продължа да си говоря, виждам, как хората ме гледат. Сигурно си мислят, че говоря в блутуута или нещо друго, а не че разговарям с мъртвата си майка.

Ниша внезапно отстъпи назад и погледна Ема така, сякаш бе забравила, че се намира там.

— Сигурно си мислиш, че съм пълна откачалка, а? Ще разкажеш ли на приятелките си за това? — попита тя, примигвайки учестено.

— Няма! — Ема притисна длан към сърцето си. — Кълна се, че ще запазя тайната ти. — Ниша продължаваше да изглежда притеснена, затова тя леко я докосна по рамото. — Радвам се, че ми разказа това. Според мен е страхотно, че продължаваш да си говориш с нея. Честно казано, мисля, че щеше да е странно, ако не го правеше.

Все още притеснена, Ниша се заигра с накитника си.

— Добре, аз трябва да си ходя. Класното по английски ме зове.

— Да, а на мен ми остават десет минути, преди татко да се обади в полицията. Напоследък е доста строг. — Ема прибра принадлежностите си в сака. Двете момичета се запътиха към улицата в крачка и Ема се сети, че е забравила да пита Ниша дали Лоръл наистина е била у тях в нощта, когато Сътън бе умряла. Вместо това си беше губила времето в приятелски разговори с най-големия й враг. Но пък усещането беше доста… приятно.

Нямах нищо против, стига Ема да не губеше самообладание. Ниша винаги ми беше създавала проблеми и не можех да си представя, че ще се промени. Но пък нали знаете какво казват: дръж приятелите си близо, а враговете си още по-близо. Особено когато този враг може би знае къде, всъщност се е намирал заподозреният номер едно на Ема в нощта, когато умрях.

4.

Дървото на нежеланията

Във вторник сутринта Ема паркира пред гимназията „Холиър“, разположена сред хълмовете на Тусон. Пейзажът беше осеян със стотици кактуси, някои трънливи, други цъфтящи. Зад училището се издигаше планината, червена и величествена. Паркингът беше пълен с ученици. Наблизо мина един джип, от чиито тонколони гърмеше песен на Дейв Матюс. Група красиви момичета с еднакви кожени якета си разменяха гланцове за устни, облегнати на един ретро кабриолет. Училищните автобуси боботеха зад ъгъла, лекоатлетите от училищния отбор завършваха сутрешната си тренировка, започвайки последната обиколка на игрището, а група деца се бяха сврели край бодливите храсти, като се опитваха да скрият, че пушат.

Когато Ема слезе от колата, край нея минаха две момичета с къси поли, които на висок глас обсъждаха Теър. Днес беше първият му ден в училище. От няколко седмици се носеха слухове за неговото отсъствие: че бил в затвора, че се снимал в мащабна холивудска продукция, че си сменил пола. Само първото беше истина: предишната седмица беше прекарал два дни в затвора заради нахлуването в имота на семейство Мърсър и оказване на съпротива при арест.

Наблизо се затръшна врата на кола. Двете най-добри приятелки на Сътън, Мадлин и Шарлът, слязоха от черен джип. Мадлин, която имаше лъскава черна коса и сърцевидно личице, носеше боти на високи токчета, а впитите й дънки изглеждаха така, сякаш бяха създадени специално за тялото й на танцьорка. От вътрешната страна на всяка китка тя си беше татуирала по една червена розова пъпка, а на гърба на телефона и имаше стикер с надпис „МАФИЯ ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО“. Ема все още не беше съвсем сигурна какво означава това. Шарлът, която беше леко дундеста, но за сметка на това имаше красива млечна кожа и гъста, червеникава коса, преметна през рамо огромната си чанта „Луи Вюитон“ с монограм точно когато на мястото до тях спря един бял джип. От него изскочиха близначките Туитър, Лилиана и Габриела, които си приличаха единствено по русите коси и сините очи. Присъстват всички членове на „Играта на лъжи“, помисли си Ема, мислейки си за групичката на Сътън. Всъщност почти всички — днес Лоръл беше отхвърлила предложението на Ема да я откара до училище, като обяви, че „има друга уговорка“.

Лили се приближи до Ема, потраквайки с дванайсетсантиметровите си тънки токчета.

— Администрацията трябва да резервира тези места само за нас — пропя тя, подръпвайки розовеещата си огърлица. Лили и Габи бяха станали членове на клуба „Игра на лъжи“ само няколко седмици по-рано и непрекъснато парадираха с новия си статут.

— Направо си го представям — намеси се Габи. — „Запазено за Габи“. Ще изглежда жестоко на табелка! — Тя прибра един кичур от правата си руса коса зад ухото. Облеклото й беше пълна противоположност на Лилиното — бледорозов кашмирен пуловер, зелена бархетна риза, тесни дънки и лачени заострени равни обувки. Изглеждаше напълно готова за някой турнир по крокет.

Телефонът на Мадлин изпиука от бездънната й велурена чанта. Момичето го извади и се усмихна.

— Брат ми е такъв глупчо — каза тя и завъртя щастливо очи. Пръстите й затанцуваха по клавиатурата докато му пишеше отговор.

— Къде е Теър? — Габи се огледа, сякаш очакваше да го види как наднича иззад джипа на Мадлин.

— Ще дойде малко по-късно — каза Мадлин. — Директорът не иска да се създава суматоха преди училище. Току-що ми прати есемес, че седи в стаята си, отегчен до смърт, и играе Марио. — Тя се изкиска. — Не го е играл от деветгодишен.

Откъм сградата на училището се чу първият звънец, което означаваше, че остават десет минути до началото на часовете.

— Лоръл с него ли е? — изтърси Ема. Нямаше намерение да пита, но пък къде другаде би могла да е сестра й? Сутринта беше изчезнала, без да дава никакви обяснения.

Мадлин рязко вдигна глава.

— Не мисля.

— Сигурна ли си? — настоя Ема.

— Какво ти пука? — попита Шарлът и я смушка в ребрата. — Мислех, че си имаш нов любимец, Сътън.

— Така е — отвърна Ема. — Просто…

— Иска ми се да стоиш далеч от Теър — прекъсна я Мадлин. — Обичам те, Сътън, но ти здраво му обърка живота. Няма да го понеса, ако отново избяга.

— Не искам да съм с Теър! — възрази Ема през зъби. — Просто се чудя къде може да е Лоръл.

Не се сдържах и стрелнах Мадлин с поглед. Не бях объркала живота на Теър. Всъщност той беше объркал моя, като избяга, без да ми каже къде отива, а после се промъкна обратно в града, за да се срещне с мен на такова уединено място като каньона Сабино. Може би накуцва заради мен, но не аз го бях наранила.