Ема бързо скочи на крака, пъхайки телефона на Лоръл в джоба на шортите си; отчаяно се молеше точно сега някой да не реши да изпраща на сестрата на Сътън есемес — Лоръл беше избрала за рингтон на есемесите си един отличаващ се маймунски крясък. В ръката й остана телефонът на Сътън.

— Ти какво правиш? — отвърна рязко Ема, като се опитваше да наподоби наглото държание на Сътън.

Очите на Лоръл се стрелкаха насам-натам около Ема, сякаш тя знаеше, че я е хванала да върши нещо забранено и се опитваше да разбере какво.

— Чух, че си напуснала кортовете, защото не си се чувствала добре — отвърна момичето с равен глас. — И като добра сестра дойдох да видя какво става.

Ръката на Ема се изпоти и телефонът на Сътън започна да се изплъзва от нея.

— Малко ми се зави свят — отвърна тя, притеснена от напрегнатия поглед на Лоръл. — Дойдох да си взема бутилка с вода и реших да поседна за миг.

— Наистина ли? — попита Лоръл, поклащайки се на петите си. Произнесе думата с преувеличено съчувствие, а странната усмивка на лицето й стана още по-широка. — Странно, че си избрала да седнеш точно пред моето шкафче. Да не би да търсиш нещо?

Мислите на Ема препускаха в главата й. Тя си припомни всеки път, когато убиецът на Сътън я беше нападал. Ръцете, които се бяха вкопчили в гърлото й изотзад. Прожекторът, който се стовари на земята на сантиметри от тавата й, надписът на черната дъска, който я предупреждаваше да спре да рови. Ако Лоръл беше изпълнила заплахата си от есемеса, значи тя бе опасна — наистина опасна. А ето, че Ема продължаваше да рови — и беше намерила улика, която щеше да нарани Лоръл. Момичето огледа просторната съблекалня. Ако започнеше да пищи дали някой щеше да я чуе?

Когато Лоръл пристъпи напред, Ема потрепна, убедена, че сестрата на Сътън е решила да действа. Но Лоръл просто я заобиколи, набра шифъра на шкафчето си и отвори вратата. Сърцето на Ема заблъска в ушите й, когато Лоръл започна да рови из чантата си. През цялото време не сваляше поглед от сестра си. Търси телефона си, помисли Ема. Няма да го намери, защото знае, че е у мен. Прави го просто, за да ме накара да се изпотя.

— И какво? — каза най-накрая Лоръл, извади четката си за коса и я прокара през дългата си, вързана на опашка руса коса. — Знам, че съм очарователна и всичко останало — Теър определено мисли така. — Лека усмивка накъдри устните й, когато произнесе името му. — Но не трябва ли да си вземеш водата и да се върнеш към тренировката?

— А, да. Разбира се — отвърна Ема, но не помръдна от мястото си. Телефонът на Лоръл, който лежеше в задния й джоб, сякаш прогаряше кожата й. Когато Лоръл се обърна с гръб към нея, за да пийне вода от чешмата, Ема бързо измъкна айфона и го подхвърли в чантата на Лоръл. За щастие сестра й като че ли не я забеляза.

Ема се завъртя на пети и изтича към шкафчето на Сътън. Пръстите й трепереха докато набираше комбинацията. После отвори вратичката, порови из нещата вътре, преструвайки се, че търси нещо, след което взе бутилката с минерална вода, която за щастие се намираше на горното рафтче. Ема разви капачката и я пресуши до дъно, но течността не успя да утоли жаждата й.

Когато се обърна, видя, че Лоръл стои до шкафчето си и гледа ококорено телефона си. Ема едва не изпищя. В продължение на няколко агонизиращи секунди тя не можеше да си спомни дали е успяла да излезе от папката с есемеси.

— Ха — рече Лоръл и се намръщи.

— Какво? — попита Ема с треперлив глас.

— Мога да се закълна, че го пъхнах в страничния джоб на чантата си — рече бавно Лоръл.

В главата на Ема просветна аларма. Тя знае, че си ровила! Бягай, веднага! Но кецовете й бяха като залепени за пода.

— Нямам представа къде държиш телефона си — промърмори тя и думите се затъкнаха в гърлото й.

— Разбира се, че нямаш — усмихна се престорено Лоръл и завъртя очи. После пусна телефона в джоба си и се приближи бавно до Ема с пламтящи очи. Тялото й като че ли излъчваше гореща вълна, крайниците й се напрегнаха за удар.

— Па! — прошепна Лоръл, докосвайки гърдите на Ема. Тя изпищя и отскочи, прикривайки тялото си с ръце, и стисна здраво очи.

Когато ги отвори отново, Лоръл се подсмихваше подигравателно.

— Много си нервна — каза тя, докато я заобикаляше. Пантите на входната врата изскърцаха и Лоръл я затръшна, излизайки от съблекалнята.

Ема също излезе навън и застана до вратата. Тя наблюдаваше под тихите звуци на удрящите се в земята тенис топки как Лоръл прекосява игрището и се присъединява към останалите на тенис кортовете. Беше ухилена до уши, сякаш само преди минута не се беше държала напълно налудничаво и диаболично. Но Ема не можеше да бъде излъгана толкова лесно.

Нито пък аз. Лоръл й беше вдигнала мерника. И сестра ми трябваше да внимава.

9.

И така може да се спечели

Няколко часа по-късно Ема зави по алеята към дома на Итън, който се намираше срещу каньона Сабино. Къщата му беше най-малката в квартала — съседната, на Ниша, беше поне два пъти по-голяма — и определено беше видяла и по-добри времена. Черната боя на жалузите се лющеше, мрежата против насекоми беше леко цепната, а рамката й висеше накриво от пантите си.

Ема слезе от колата и тръгна към верандата. В горичката зад къщата на Итън пееха щурци и непрекъснатото им цвърчене отекваше в ушите на Ема. Тя вдигна ръка, за да натисне звънеца, но бързо я отдръпна, когато чу трясък.

— По дяволите, Итън! — прогърмя женски глас точно зад вратата. Някаква фигура мина покрай мрежата, без да забележи Ема на верандата. — Не ти ли казах още вчера да изчистиш с прахосмукачката?

Ема се отдръпна настрани. Но преди да успее да слезе от верандата се разнесоха стъпки и една висока жена се появи във фоайето.

— Какво искаш? — Роклята й на сини цветя висеше свободно около кльощавата й фигура с бледа, луничава кожа. Тънката й коса с миши цвят беше вързана на рошава конска опашка и няколко извадени кичура й падаха в очите.

Имах усещането, че я познавам, но нямах представа защо. Двамата с Итън не си бяхме гостували по домовете.

— Ъъъ, здравейте — рече Ема с писклив глас през мрежата на вратата. Госпожа Ландри не я беше отворила. — Аз съм Сътън — продължи тя, престъпвайки смутено от крак на крак. — Дойдох да взема Итън за футболния мач.

— Знам коя си — отвърна жената с хаплив тон.

Разнесоха се нови стъпки и Итън се появи зад гърба на майка си с покрусено лице.

— До после, мамо. Ще се върна в девет.

Той мина покрай жената и излезе на верандата. Госпожа Ландри сви устни в тънка линия.

— Беше ми приятно — рече кротко Ема. Госпожа Ландри само изсумтя и се прибра в къщата, затръшвайки силно вратата зад гърба си. — Наред ли е всичко? — попита тихо Ема.

Итън сви рамене.

— Просто е изпаднала в едно от настроенията си.

Ема съчувствено го погали по ръката. Майка му се беше разболяла от рак, а господин Ландри беше избягал по време на химиотерапията. Макар в момента да беше в ремисия, госпожа Ландри така и не бе успяла да се стабилизира емоционално и очакваше от Итън да се занимава с почти всички домашни задължения.

Итън седна на пасажерското място и си закопча колана, а Ема запали двигателя.

— Може ли да видя есемеса? — попита тихо Итън.

Ема кимна. Тя извади телефона на Сътън от чантата си и му показа снимката, която беше направила на екрана на Лоръл. След като беше намерила есемеса, тя веднага се беше обадила на Итън и му беше съобщила за откритието си. Той гледаше снимката със сбърчени вежди.

— Леле — прошепна най-накрая младежът.

— Знам — отвърна Ема и също я погледна.

Следващия път като те видя си мъртва.

Итън се облегна назад и кожата изскърца под тялото му.

— Значи според теб Лоръл е убила Сътън в изблик на някаква ревнива ярост, защото е била с Теър?

Ако можех, щях да потреперя. Помислих си за обаждането на Теър до Лоръл веднага след като беше блъснат. Тя пристигна ужасно бързо, сякаш беше дебнала зад ъгъла. Теър беше казал, че някой ни преследва в каньона — Лоръл ли беше това? Дали ни беше последвала и така беше разбрала, че се срещаме тайно зад гърба й? Дали беше откраднала колата ми и се беше опитала да ме блъсне, но вместо това случайно беше ударила момчето, което обичаше? Дали след това се беше върнала при каньона, за да ме довърши?

Ема даде на заден ход и излезе от алеята.

— Може би. Любовта може да накара хората да правят луди неща. Теър е готин. И очевидно е адски чаровник.

Веднага, след като изрече тези думи, Ема съжали за това. Но Итън само кимна замислено.

— Тя винаги вървеше подире му — смятай какво е било, щом дори аз го забелязах — рече той и срамежливо се усмихна. — Тогава ми се струваше, че го обича като кученце, но ако си права за случилото се, значи нещата са доста по-зловещи.

Ема спря на един знак стоп и загледа профучаващите по главния път коли.

— Според теб как го е направила? Как е убила Сътън? — Думите оставиха горчив вкус в устата й. Едно беше да разговарят за това, че Сътън вече я няма, но я обземаше ужас, когато обсъждаха подробностите по смъртта й.