— Хей! — Майк смушка въодушевено Хана. — Може пък съквартирантката ти да е от „Вила Луиза“!

— В такъв случай няма да стъпиш в стаята ми — пошегува се Хана, но усети как я жегва безпокойство. Всички участници в пътуването щяха да получат съквартиранти на случаен принцип — Джереми се беше похвалил, че той лично е вадил имената от шапката на капитана. Никой не знаеше с кого ще се падне, докато не се качеше на кораба. Когато сутринта Хана се нанесе в стаята си, там нямаше и следа от съквартирантката й.

Възможността за съжителство с Вила горила въобще не я радваше. Хана можеше да се окаже по-грозната съквартирантка. И тя се чувстваше така, сякаш се движи по тънък лед с жадуващия популярност Майк, особено след като всички й се подиграваха.

Разговорът между Майк и Джеймс се прехвърли от момичетата към кражбите на предмети от стаите. Някои хора вече се бяха оплакали.

— Не става въпрос за айпади или мобилни телефони — рече Джеймс, — а за разни дребни нещица, като шампоани или чорапи.

— Пич, по-добре да си скрия боксерките — пошегува се Майк.

Тогава Джеймс измъкна една бутилчица от раницата си.

— Искаш ли? — попита той, предлагайки я на Майк, но не и на Хана. Когато развъртя капачката, отвътре се разнесе мирисът на прясно изцедени лимони.

Хана вдъхна аромата на маргарита — един от любимите й, макар за последно да го беше помирисвала като че ли преди векове. Внезапно си припомни последния път, когато бе усетила миризмата. Споменът беше свързан с една от тайните й; историята с Мадисън от миналото лято.

Онзи ден тя бе отишла с баща си във Филаделфия на политическа сбирка, организирана от един негов приятел — кампанията на господин Мерин все още не се беше задвижила, но той беше навлязъл в етапа на срещи и ръкостискания в търсене на финансова подкрепа. След края на сбирката баща й беше отишъл на вечеря в „Четирите сезона“, а Хана реши да се помотае по Саут стрийт и да се смеси с тълпата от туристи. Макар да бе развълнувана от мисълта, че баща й ще се кандидатира за сената, тайната за случилото се през пролетната ваканция продължаваше да я тормози. Ами ако някой узнаеше?

Тя забеляза, че някой й се усмихва от другата страна на улицата. Обърна се и видя привлекателен младеж, който стоеше пред един бар на име „Кабана“. Той изглеждаше много сладък с късо подстриганата си коса и излъчването си на колежанче.

— В момента питиетата се предлагат на половин цена — каза младежът, сочейки към бара. — Заповядайте на чашка.

— Аз, ъъъ, имам си приятел — бързо отвърна Хана.

Младежът се подсмихна.

— Аз съм барманът. В момента съм в почивка, не се опитвам да те свалям.

Хана надникна в бара. Той не беше точно нейния тип място — на прозореца беше лепната стара програма със срещите на „Филаделфия филис“, пред вратата беше просната изтривалка във формата на голо момиче, а вътре миришеше на вкиснала бира и цигари. Но в дъното на салона се виждаше старомоден джубокс, който свиреше класическа кънтри песен. Никой не знаеше, че старите кънтри парчета са й слабост. Прииска й се да седне в сумрачната зала и известно време да не мисли за нищо. Освен това барът не изглеждаше като място, където би отишъл някой от кампанийните приятелчета на баща й, което означаваше, че няма да я хванат.

Затова тя последва младежа към бара. Там имаше двама мъже с угрижен вид и една жена, които висяха на по една бира, а в дъното други двама играеха на дартс.

Барманът, който я беше придумал да влезе, зае мястото си зад бара.

— Между другото, аз съм Джаксън — рече той. — Какво да ти налея?

Всъщност на Хана не й се пиеше нищо, но си поръча маргарита. Когато вдъхна сладкия мирис на коктейла, някой й подвикна от другия край на бара:

— Хей, внимавай. Тези неща са коварно силни.

Там седеше слаба девойка със сини очи и високи скули, няколко години по-голяма от Хана. Имаше нещо спортно в широките й рамене, свежа кожа и високо вързана конска опашка. Тя кимна към питието на Хана.

— Сериозно говоря. Джаксън трябваше да те предупреди.

Хана облиза пръстите си.

— Благодаря. Ще го запомня.

Момичето грабна коктейла си, стана и се плъзна на мястото до нея.

— Доста е сладък.

Хана сви рамене.

— Изглежда така, сякаш участва в отбор по гребане. Не е мой тип.

Момичето отпи от чашата си.

— На бас, че не можеш да го извикаш да пийне с нас.

— Сигурно — отвърна бързо Хана. Не беше в настроение за веселба.

Момичето наведе леко глава настрани.

— Да не те е страх?

Хана потрепна. Али обичаше да предизвиква Хана, Емили, Ариа и Спенсър да правят най-различни неща, които не им се нравеха, и когато откажеха, тя им се подиграваше, че са страхливки. Винаги успяваше да ги накара да се почувстват като смотанячки.

— Хубаво. — Хана махна с ръка на Джаксън и поръча три водки фис — едната за него. Барманът и момичето се чукнаха, но Хана издебна когато не я гледаха и изля питието си на пода.

Момичето избърса небрежно устата си и се ухили одобрително на Хана.

— Как се казваш всъщност?

— Оливия — изтърси Хана първото име, което й мина през ума. Така се казваше сватбената агентка на баща й и Изабел, с която бе разговаряла по-рано през деня.

— Аз съм Мадисън. — Момичето вдигна празната си чаша. — Ще глътна още едно, преди да се запътя обратно към Пен. Там съм на изпитателен срок и ако доловят дори намек за алкохол в дъха ти, направо откачат. Ти къде учиш?

— В „Темпъл“. — Отново бърза мисъл — следващата седмица Емили започваше лятната програма на Темпъл.

Мадисън продължи да разпитва Хана, която продължаваше да си измисля. Каза, че тренира крос кънтри, че иска да стане адвокат и че живее в Ярмът, който се намираше близо до Роузууд. Харесваше й да се представя за някой друг. Двете най-добри приятелки на измислената Оливия не бяха убийци. Животът й изглеждаше завидно прост. Единственото истинско нещо, което сподели, беше, че скоро заминава за Рейкявик, Исландия, заедно с Ариа, Ноъл и Майк.

— Това ли беше мястото, където можеше да се пуши марихуана на улицата? — попита възторжено Мадисън.

Хана поклати глава.

— Не, онова е Амстердам.

Мадисън изглеждаше разочарована. Тя разказа на Хана, че живее наблизо, макар да не поясни къде. Първоначално говореше убедено, че наесен се връща в училище, но колкото повече се напиваше, толкова ентусиазмът й изглеждаше все по-пресилен и измислен.

След около час Мадисън вече настоятелно флиртуваше с всички мъже в бара — особено с Джаксън, който според нея често спирал в магазина, където работела. Накрая вече заваляше думите, изпускаше разни неща и разля шестото си питие върху бара. Хана изтича за салфетки, а Джаксън грабна празната чаша. Искаше й се да му каже да спре да налива на Мадисън — тя едва си стоеше на краката.

— Излизаме в кратка почивка, но скоро ще се върнем! — прогърмяха говорителите в залата, откъсвайки Хана от мислите й. Тя се огледа. Чинията с пържени картофки беше почти празна. Джеймс го нямаше, а Майк се занимаваше с мобилния си телефон. Тя стисна зъби, ядосана, че изобщо си е позволила да си помисли за Мадисън. Нали беше решила да не се сеща за гадостите в миналото си?

— Все още нямам сигнал — изръмжа Майк, без да спира да натиска бутоните. — Ами ако през цялото пътуване остане така?

— Екипажът ни каза, че няма покритие навсякъде — напомни му Хана. — Освен това за какво ти е телефонът? Да не би тайно да пращаш есемеси на някое момиче?

— Абсурд — отвърна Майк и се изправи. — Отивам да си разопаковам багажа. Искаш ли да се срещнем по-късно в стаята ти? — Очите му проблясваха игриво.

— Да, но само ако съквартирантката ми не е от „Вила Луиза“ — отвърна Хана. — Ще ти се обадя.

Тя се запъти по лабиринта от коридори към каютата си, която се намираше две палуби по-долу. По пътя зърна Зелда Милингс, популярна мацка от „Дорингбел френдс“, която винаги присъстваше на купоните на Ноъл.

— Хей, Зелда! — повика я тя.

Зелда я погледна, изсумтя и се престори, че говори по телефона. Хана бързо се огледа, притеснена, че някой може да ги е видял.

Когато завъртя ключа в ключалката и отвори вратата, стаята й се стори по-различна от предишния път. Лампата светеше, а телевизорът работеше.

— Ехо? — извика колебливо Хана и се огледа. Някой си беше хвърлил куфара на второто легло. Чифт яркожълти тесни дънки бяха захвърлени на пода. По матрака бяха пръснати копринен шал, няколко тениски — най-малък размер — и чифт еспадрили. Хана бързо огледа останалата част от стаята. Никъде не се виждаше карирана католическа ученическа униформа. Чудно.

— Ехо? — извика отново тя, този път по-весело.

На вратата на терасата се появи нечия фигура.

— Хана?

Погледът на Хана постепенно се фокусира. Пред нея стоеше момиче с дълги, гъвкави крака, платиненоруса коса и леденосини очи. Някой, когото тя въобще не бе очаквала да види.

— О! — рече тя, зашеметена. Това не беше момиче от „Вила Луиза“. Беше Наоми Циглър.

Хана се напрегна, подготвяйки се за потока от обиди, който щеше да се изсипе от устата на Наоми — сигурно нещо свързано с шпионските й подвизи. Или може би Наоми щеше да изпъшка и да излезе бързо от стаята, разочарована, че се е паднала с Хана, най-голямата смотанячка на кораба.