Сара Шепард

Опарени

(книга 12 от "Малки сладки лъжкини")

Голямата уста кораби потапя.

Американска поговорка.

Удряй и бягай

Някога лъгали ли сте, за да си отървете кожата? Примерно да обвините брат си за драскотината върху семейния мерцедес, за да можете да отидете на пролетния бал. Или пък сте казали на учителя по алгебра, че не сте преписали отговорите на теста за края на срока, а всъщност точно вие сте откраднали листа с решенията от бюрото му. Принципно не сте лъжец, разбира се. Но в отчаяни времена са нужни отчаяни мерки.

Четири красиви момичета от Роузууд изрекоха някои доста ужасни лъжи, за да се защитят. Една от тези лъжи включваше напускането на местопрестъпление само на няколко мили от дома им. Макар че се ненавиждаха заради постъпката си, те решиха, че никой няма да научи за това.

Какво да ви кажа. Оказа се, че са бъркали.

* * *

Цели осем дни в края на месец юни дъждът в Роузууд, Пенсилвания не спря и досади на всички жители на богатото идилично предградие на Филаделфия. Идеално окосените ливади се напоиха с вода, окапаха първите цветчета в органичните зеленчукови градини и навсякъде се разкаля ужасно. Пясъчните бункери на голф игрищата се напълниха с вода, подгизнаха бейзболните игрища на Малката лига и роузуудската прасковена овощна градина. Първите рисунки с тебешир по асфалта се отмиха в канала, обявите за изгубени кучета станаха на каша и водата отнесе един увехнал букет от надгробния камък, под който лежаха останките на едно красиво момиче, което всички мислеха, че се нарича Алисън Дилорентис. Всички твърдяха, че подобен потоп със сигурност предвещава лош късмет през годината. Това изобщо не донесе успокоение на Спенсър Хейстингс, Ариа Монтгомъри, Емили Фийлдс и Хана Мерин, върху чиито глави и без това се беше стоварил повече лош късмет, отколкото можеха да понесат.

Колкото и бързо да се движеха чистачките по предното стъкло на субаруто на Ариа, те не успяваха да насмогнат на проливния дъжд. Тя се взираше напрегнато през струите, движейки се по Рийдс лейн, криволичещия път, ограден от едната страна от гъста гора, а от другата от рекичката Моръл — бълбукащо поточе, което със сигурност до час щеше да излезе от бреговете си. И въпреки че на хвърлей камък от хълма се намираше квартал с луксозни апартаменти, пътят дотам бе потънал в мрак, без нито една улична лампа, която да го осветява.

В този миг Спенсър посочи с пръст напред.

— Това ли е?

Ариа натисна рязко спирачката и без малко да връхлети върху знака за ограничаване на скоростта. Емили, която изглеждаше изморена — подготвяше се за началото на лятната програма в колежа „Темпъл“ — погледна през прозореца.

— Къде? Нищо не виждам.

— Близо до потока се виждат светлини. — Спенсър вече беше разкопчала колана си и изскочи от колата. Дъждът веднага я измокри до кости; прииска й се да беше облякла нещо по-различно от прилепналата блузка с изрязано деколте и шортите. Когато Ариа дойде да я вземе от тях, тя тъкмо тренираше на бягащата пътека, готвейки се за новия сезон на хокея на трева — надяваше се, след като завърши всичките пет курса в Пен, да влезе в Принстън с ранния прием, но същевременно искаше и да е звездата на хокея на трева в „Роузууд дей“.

Прескочи парапета и погледна надолу по хълма. Когато дочуха тихия й писък, Ариа и Емили се спогледаха и също изхвърчаха от колата. Двете нахлупиха качулките на главите си и последваха Спенсър надолу по насипа.

Над бушуващия поток се забелязваха жълти светлини. Едно беемве комби се беше забило в близкото дърво. Предницата му беше размазана, еърбегът се поклащаше отпуснато върху пасажерското място, но двигателят все още боботеше. Земята бе посипана с натрошени стъкълца, а вонята на бензин задушаваше миризмата на кал и мокри листа. Близо до фаровете се забелязваше една слаба девойка с кестенява коса, която се оглеждаше замаяно, сякаш нямаше представа как се е озовала тук.

— Хана! — извика Ариа. Тя се затича надолу по склона към приятелката си. Преди около половин час Хана им се бе обадила и с панически глас им беше съобщила, че е катастрофирала и има нужда от помощта им.

— Ранена ли си? — Емили докосна девойката по ръката. Голата кожа на Хана беше станала хлъзгава от дъжда и бе покрита със стъклен прах от натрошеното предно стъкло.

— Мисля, че съм добре. — Хана избърса дъжда от очите си. — Всичко се случи толкова бързо. Онази кола изникна сякаш отникъде и ме изблъска от пътя. Но не съм сигурна… за нея.

Погледът й се насочи към колата. На пътническата седалка се виждаше отпуснатото тяло на девойка. Очите й бяха затворени и тя лежеше неподвижно. Имаше чиста кожа, високи скули и дълги мигли. Устните й бяха красиви, със сърцевидна форма, а на брадичката имаше малка бенка.

— Коя е тя? — попита предпазливо Спенсър. Хана не беше споменала, че не е сама.

— Казва се Мадисън — отвърна Хана и отмахна с ръка мокрото листо, залепено от вятъра на бузата й. Налагаше се да вика заради дъжда, който плющеше силно, почти като градушка. — Запознахме се тази вечер; това е нейната кола. Тя изпи доста и аз й предложих да я закарам до тях. Мисля, че живее някъде наблизо — даваше ми инструкциите на парче, изглеждаше наистина отнесена. Някоя от вас познава ли я?

Момичетата поклатиха отрицателно глави. Ариа се намръщи.

— А къде се запозна с нея?

Хана наведе поглед.

— В „Кабана“. — В гласа й се усещаше смущение. — Един бар на Саут стрийт.

Останалите се спогледаха изненадано. Хана не беше от хората, които отказваха да изпият някой и друг коктейл на партитата, ала не беше и от онези, които обичаха да ходят сами на бар. Но пък всички те имаха нужда да изпуснат парата. Не само че предишната година бяха тормозени от двама преследвачи с псевдонима „А“ — първо Мона Вандерваал, най-добрата приятелка на Хана, а след това и истинската Алисън Дилорентис — а и трябваше да пазят тайната за случилото се през пролетната ваканция. Всички смятаха, че Истинската Али е загинала при пожара в Поконос, но тя се беше появила в Ямайка с намерението веднъж завинаги да се отърве от тях. Момичетата се бяха изправили срещу нея на покривната тераса в хотела и когато Али се хвърли към Хана, Ариа излезе напред и я отблъсна. Когато изтичаха долу на плажа, тялото й беше изчезнало. Оттогава споменът за случилото се не ги напускаше.

Хана дръпна рязко пасажерската врата.

— Използвах телефона й, за да повикам линейка — скоро ще е тук. Трябва да ми помогнете да я преместя на мястото на шофьора.

Емили отстъпи назад и повдигна вежди.

— Чакай малко, какво?

— Хана, не можем да постъпим така — каза едновременно с нея Спенсър.

Очите на Хана проблеснаха.

— Вижте какво, не съм виновна аз! Не съм пияна, но цяла вечер висях над една чаша с питие. Ако остана тук и призная, че съм шофирала, със сигурност ще ме арестуват. Кражбата и катастрофата ми се разминаха веднъж, но втори път ченгетата няма да ме пуснат. — Миналата година тя се беше напила, бе открадна колата на бившето си гадже Шон Ейкърд и я беше блъснала в едно дърво. Господин Ейкърд реши да не повдига обвинения, а на Хана й се наложи да положи няколко часа обществено полезен труд. — Може да ме вкарат в затвора — продължи тя. — Не осъзнавате ли какво ще причини това? Кампанията на баща ми ще бъде съсипана още преди да е започнала. — През есента бащата на Хана щеше да се кандидатира за сенатор и предизборните му клипове вече бяха започнали да се въртят по телевизията. — Не мога отново да го подведа.

Дъждът не спираше да се излива върху тях. Спенсър се изкашля смутено. Ариа прехапа устни и отмести поглед към неподвижното момиче. Емили пристъпи от крак на крак.

— Ами ако наистина е ранена? Ако преместването й само влоши нещата?

— А след това какво ще направим? — додаде Ариа. — Просто… ще я изоставим? Това ми се струва твърде… нередно.

Хана ги гледаше невярващо. После стисна зъби и се обърна към момичето.

— Та нали няма да я оставим да лежи тук дни наред? А и според мен изобщо не е ранена — струва ми се, че е припаднала от пиенето. Но ако не искате да ми помогнете, сама ще го направя.

Тя отиде до колата, хвана момичето под мишниците и се опита да я повдигне. Тялото се килна тромаво настрани, като тежка торба с брашно, но не помръдна от мястото си. Пъшкайки, Хана намести краката си и стъпила здраво на земята, отново повдигна момичето нагоре. После започна да го издърпва през централната конзола към мястото на шофьора.

— Не така — обади се Емили, пристъпвайки напред. — Трябва да обездвижим врата й, в случай, че има някакви гръбначни наранявания. Нужни са ни одеяло или кърпа, нещо, с което да го завържем.

Хана пусна момичето обратно на седалката, обърна се и погледна към задната част на комбито. На пода беше захвърлена хавлиена кърпа. Тя я грабна, нави я на руло и я омота като шал около шията на момичето. Погледът й се отклони за миг към небето. Луната се появи за кратко иззад облаците и освети пътя; гората като че ли оживя. Дърветата се клатеха като бесни на вятъра. Когато самотна светкавица озари небето в бяло, и четирите можеха да се закълнат, че са мярнали движение край коритото на потока. Навярно някакво животно.