Ариа затаи дъх. Но ченгето само пристъпи от крак на крак и отговори:

— Все още не разполагаме с достатъчно лицеви характеристики на втория човек. Но според нас е мъж.

Ариа се намръщи, объркана. Тя прокара пръсти през дългата си коса, после погледна женствените си, слаби пръсти и ноктите, лакирани с блестящ коралов цвят. През годините я бяха обърквали доста пъти, но никога, никога с мъж.

Внезапно двамата вдигнаха глави и я видяха. Очите на Джереми се разшириха. Ченгето като че ли се ядоса.

— Да? — излая той.

— Аз, ъ-ъ-ъ, търся Греъм? — каза тя, изненадана колко спокойно бе прозвучал гласът й. — Знаете ли къде е той?

През лицето на Джереми премина неясно изражение, но след миг то изчезна.

— Трябва да си прибираш багажа.

В главата й зазвучаха предупредителни камбанки.

— Греъм… добре ли е? — попита тя с изтънял глас.

Джереми се намръщи и пристъпи към нея.

— Сериозно говоря. Ако не прибереш всичко от стаята си в следващия половин час, повече няма да ти позволим да се върнеш за вещите си.

Чертите на лицето му се изостриха и той започна да изглежда по-възрастен и по-злобен. Ариа се обърна и тръгна бързо към асансьора с усещането, че току-що е видяла и чула нещо, което не е трябвало. Изпълни я безпокойство, но преди да успее да размисли върху случилото се, тя ускори крачка с желанието да се отдалечи колкото се може по-бързо от стаята, която вероятно принадлежеше на А.

33.

Желанията на Емили се сбъдват

На следващия ден пред къщата на Емили спря една каравана и любезният шофьор, който през цялото пътуване й беше проглушил ушите с приказки за шестнайсетгодишния си син, който просто щял да е идеален за нея, отиде до багажника и измъкна саковете й.

— Като че ли вкъщи няма никой. — Той погледна с присвити очи дома на семейство Фийлдс. Прозорците бяха тъмни, щорите бяха спуснати, а вятърът беше навял по верандата бурени и отчупени клонки.

Емили сви рамене. Малко преди да кацне на летището в Нюарк, тя беше получила кратък есемес от баща си, в който й съобщаваше, че няма да може да я прибере и е уредил да я вземе каравана. Не даваше обяснение защо и Емили се зачуди дали просто не е искал да остане с нея в колата цели два мъчителни часа. Очевидно изобщо не й съчувстваше за това, че е напуснала кораба със спасителна лодка.

Тя даде на шофьора последната си двайсетдоларова банкнота като бакшиш, после набра кода на гаражната врата и проследи с поглед бавно вдигащата се врата. Естествено вътре спокойно си стояха и двата автомобила на родителите й. Тя бавно ги заобиколи и отвори задната врата.

Познатата миризма на дома й, смесица от леко застояли сухи цветя, белина и мускусния одеколон, който баща й винаги използваше, накара гърлото й да се стегне. В продължение на няколко часа тя си беше мислела, че никога повече няма да се върне тук. А след всичко, което се беше случило, тя не беше разполагала с достатъчно време, за да се подготви за завръщането към този живот.

Внезапно краката й просто отказаха да се помръднат. Тя нямаше да издържи още от косите погледи на родителите си и тежките им въздишки. Нямаше да понесе тежката, изпълнена с разочарование тишина, затворената врата на стаята на майка й, ужасните вечери с баща й, когато никой от тях не обелваше нито дума. А след като тя й приятелките й си признаеха, нещата щяха да се влошат още повече.

Тя стоеше в пералното помещение, опряла едната си ръка на пералнята. Може би трябваше да се обърне, да излезе през вратата и да остане в някой хотел за през нощта. Сутринта щяха да отидат в полицията — вероятно щяха да я задържат за следващите двайсет и четири часа. Защо да не прекара последните си часове на свобода на някое спокойно място? Защо да се измъчва, като стои при хора, които я мразят?

Тя преглътна тежко и понечи да се обърне. Но тогава дочу слаб, крехък глас от всекидневната.

— Емили? Ти ли си?

Тя замръзна. Това беше майка й.

— Емили? — извика отново госпожа Фийлдс.

Последваха стъпки. Майка й се появи на прага на дневната, облечена в розов пуловер и дънки. Косата й изглеждаше като измита. Беше си сложила грим. И най-странното бе, че леко се усмихваше.

Емили колебливо докосна бузите си, чудейки се дали не сънува.

— Ъ-ъ-ъ, здрасти?

— Здравей, скъпа. — Госпожа Фийлдс погледна саковете й. — Искаш ли помощ?

Емили примигна. За пръв път от повече от две седмици майка й, й говореше.

— Не бях сигурна дали ме искате вкъщи — рече тя с писклив глас, изненадвайки дори себе си.

Госпожа Фийлдс сви устни. Раменете й се повдигнаха и спуснаха и за части от секундата Емили зърна насъбралото се в бръчките по майчиното й лице разочарование и торбичките под очите й. „Ето, почва се“ — помисли си тя. Майка й щеше да избухне в сълзи и отново да изчезне.

Но тогава госпожа Фийлдс пристъпи напред с протегнати ръце. Преди Емили да разбере какво става, тя я притисна към себе си в силна прегръдка. Емили стоеше вдървена, притиснала ръце към хълбоците си, в очакване на сълзите… или мъмренето… или нещо ужасно. Но майка й просто отпусна глава върху косата й, дишайки спокойно.

— Чух, че имало експлозия на кораба — рече госпожа Фийлдс. — И че вие, момичета, едва не сте се удавили в морето.

Емили наведе очи.

— Съжалявам — рече смутено тя.

— Просто се радвам, че си добре. — Госпожа Фийлдс разтърси ръцете й.

Емили я погледна.

— Така ли?

Госпожа Фийлдс кимна.

— Скъпа, разполагах с достатъчно време, за да помисля. Ще се справим с това. Ще намерим начин отново да бъдем семейство.

Емили се отдръпна и се вгледа в лицето на майка си.

— Добре де, кажи нещо! — настоя госпожа Фийлдс с нервно изражение на лицето. — Нали това искаш?

— Разбира се, че искам това — избъбри Емили. — Просто… никога… Аз… — Тя усети как очите й се напълват със сълзи. — Никога не съм предполагала, че ще ми простиш — промърмори тя и избухна в плач.

Госпожа Фийлдс отново я прегърна.

— След като замина имах един продължителен разговор с отец Флеминг. Знам, че не разговаряме за много неща. Но изобщо не ми допада мисълта, че си крила нещо толкова важно. Аз също не се чувствам добре, Емили. Мисля, че се провалих като майка.

— Не говори така — избъбри Емили. — Вината е моя. Трябваше да ти кажа. Просто бях толкова…

— … уплашена — довърши вместо нея госпожа Фийлдс. — Знам. Карълайн ни каза.

Емили отстъпи назад.

— Разговаряли сте с Карълайн за това?

Госпожа Фийлдс кимна.

— Тя също смята, че те е провалила. Иска скоро да се прибере у дома за целия уикенд, за да можете да се разберете. Случилото се отрази на всички ни, Емили. И ако искаме да се изцелим, трябва да го направим заедно. Не мислиш ли?

Емили впери изумен поглед в майка си.

— Да — прошепна тя. — Аз също искам да сме едно семейство.

Емили огледа пералното помещение с плетените кошове, старите пуловери, окачени на закачалки и тубите с перилни препарати. Никога не беше обръщала особено внимание на тази стая, но внезапно тя се превърна в най-любимото й място на света. Пред нея се разкриваха хиляди възможности. Да възстанови отношенията си с по-голямата сестра. Да оправи нещата с майка си. Да има нормални вечери, нормални ваканции — да има семейство. И винаги да бъде откровена с тях, а не да бяга всеки път, когато има проблем.

Тогава тя си спомни: Табита. Но бързо отблъсна встрани тази мисъл, решавайки да се съсредоточи единствено върху това. Поне за ден можеше отново да има семейство така, както бе искала. Сигурно никога повече нямаше да преживее такъв момент.

— Хайде — каза майка й, вдигна единия от саковете на Емили и го повлече към кухнята. — Седни. Ще ти направя чай, а ти ще ми разкажеш за пътуването си.

Емили позволи на майка си да я преведе през всекидневната и да я настани до кухненската маса. Страхотно бе усещането да я гледа как пълни каната с вода и я слага на печката. Тъкмо се накани да се впусне в описание на кораба и островите, които бяха посетили, когато погледът й бе привлечен от едно писмо с щампата на експресна поща. Името на получателя беше Емили Фийлдс.

Тя го взе.

— Какво е това?

Госпожа Фийлдс погледна през рамо и се усмихна.

— Не знам. Дойде тази сутрин.

Емили разкъса плика и извади отвътре картичка. Когато видя снимката на международното летище на Бермудите, сърцето й подскочи. Картичката не беше подписана, но тя веднага се досети от кого е. Когато прочете датата, мислите й застинаха. Трети април. Това беше два дни по-рано от момента, когато бе избухнала експлозията на кораба. Тя си представи тялото на Джордан, което лети от горната палуба, мехурчетата във водата, лодките на ФБР, които претърсват залива. Устните й се разтеглиха в широка усмивка. Тя отново погледна надолу и прочете отново посланието.