Очите на Наоми проблеснаха. Устните й потрепнаха, тя свиваше и отпускаше юмруците си, сякаш обмисляше дали да не я удари. Но след миг затвори очи и въздъхна.

— Не, Хана. Не знаех.

— Ужасно съжалявам — прошепна Хана.

Наоми я погледна.

— Мислиш, че едно съжалявам решава всичко?

— Но наистина е така — възрази Хана. — Не съм искала това да се случва. Мадисън едвам си стоеше на краката, когато излезе от бара. Затова предложих да я закарам до тях — страхувах се, че ако не го направя, ще се случи нещо лошо. А ти самата каза, че по един странен начин катастрофата се е оказала нещо добро — вкарала я е в правия път.

Наоми погледна ужасено Хана.

— Господи, Хана. Предпочитам изобщо да не се беше случвала.

Хана затвори очи, внезапно осъзнала колко идиотски са прозвучали думите й.

— Разбира се — прошепна тя.

Наоми притисна пръсти към слепоочията си.

— Двоумя се дали да не се обадя на ченгетата веднага, след като се приберем у дома, и да им разкажа всичко. Знаеш ли, че братовчедка ми обичаше да играе хокей на трева през уикендите? Сега никога повече няма да може да играе. Сигурно до края на живота си ще куца. Месеци наред трябваше да ходи на терапия, което струваше маса пари на леля и чичо. Би трябвало да те накарам да им ги върнеш. Или може би да накарам богатия ти баща.

Хана отвори уста и отново ги затвори. Не можеше да каже нищо в своя защита. Наоми беше абсолютно права.

— Катастрофата причини много страдания на всички ни — изсъска Наоми с пламтящи бузи. — Истинско мъчение беше, когато все още не знаехме дали Мадисън ще оцелее. А ти си мислиш, че можеш да кажеш едно „съжалявам“ и това ще оправи нещата?

— Не трябваше да го казвам. — Хана наведе глава. — Ако искаш, разкажи на полицията. И на родителите си. И на Мадисън. Те заслужават да знаят истината.

Наоми стисна зъби и впери поглед в хоризонта.

— Просто не мога да разбера как някой може да направи нещо такова. А после, въпреки че си знаела, се престори, че си ми приятелка, сякаш нищо не се е случило!

— Не знаех, че Мадисън ти е братовчедка, докато не видях фалшивата ти лична карта — отвърна Хана. По бузите й се стичаха сълзи. — Когато свързах нещата, направо откачих. Помислих си, че знаеш за мен и Мадисън от самото начало — реших, че затова се държиш толкова мило с мен. Знаела си и искаш да си отмъстиш.

Наоми се намръщи.

— Държах се мило с теб, защото исках да станем приятелки. Писна ми от глупавите ни борби. — Тя я погледна невярващо. — Затова ли ровеше в компютъра ми, когато се върнахме от клуба? Да провериш дали наистина знам?

Хана кимна, изпълнена с чувство за вина.

— Бях убедена, че знаеш за Мадисън. Прочетох имейлите, които сте си разменяли и ти пишеш, че си разбрала кой е извършителят. Реших, че знаеш за мен.

— Някога замисляла ли си се просто да поговориш за това? Да се изясниш? — попита Наоми.

— Нещата са малко сложни — промърмори Хана. Нямаше как да разкаже на Наоми за А.

— Ти ли сложи онези снимки в компютъра ми?

Хана се намръщи.

— Кои снимки?

Наоми сви юмруци.

— Цяла папка с нови снимки, които незнайно как се бяха озовали на десктопа ми. Помислих ги за вирус и затова не ги разгледах, но когато реших да ги изтрия, те бяха изчезнали. Да не си се опитвала да ми развалиш компютъра?

Хана отвори уста, но от тях не излезе нито звук. Дали Наоми не говореше за снимките на момичетата от Ямайка? Да не би някой да ги беше подхвърлил там?

— Съжалявам — каза отново тя, без да знае как да й обясни случилото се.

Наоми се почеса по носа. Няколко мига се взираше във вълните, след това рязко се обърна към Хана.

— Искам да е ясно, че нямах представа, че в колата на Мадисън е имало някой друг. Тя беше толкова пияна онази нощ, че също не си спомняше. Но онова, което помнеше, бяха фаровете на кола, която се приближава срещу нея точно преди катастрофата. Точно това разследвахме, идиотка такава. Не теб.

Хана потрепна, но кимна смутено.

— Помня колата. На пътя нямаше никой и внезапно тя се появи, движейки се право срещу нас.

— Успяхме да намерим свидетел — рече неохотно Наоми. — Една жена живее в къщата на хълма, под който е катастрофирала колата. Тогава не е била у дома си, но има охранителна камера на алеята, която е заснела част от катастрофата. На кадрите има размазан образ на колата на Мадисън — няма как да се разбере, че вътре има двама души. Има и образа на втора кола, която изблъсква беемвето от пътя. Все едно го прави нарочно.

Сърцето на Хана заби ускорено.

— Имаш ли представа кой е бил?

— Имаме част от регистрационната табела, но само това. Ченгетата разпитаха Мадисън дали има някой, който да я мрази толкова много, че да иска да я нарани, но тя не познава такъв. Предполагам, че трябва и теб да попитам същото.

По гърба на Хана полазиха тръпки. Само ако знаеше кой иска да я нарани. Но може би точно така А. бе разбрал какво се беше случило онази нощ: той е бил зад волана на втората кола и е причинил катастрофата. И разбира се, беше станал свидетел на случилото се след това. Достатъчно бе да мине завоя, да угаси фаровете си и да наблюдава как Хана откача от страх.

Лодката забави ход и пред тях се появи пристанището на Хамилтън. Приятелките на Хана, които седяха в другия край на лодката, се извърнаха, за да го видят, след което погледнаха към Хана. Сигурно бяха наблюдавали разговора им, опитвайки се да разгадаят какво казваше тя. Хана се зачуди дали по поведението й ще успеят да разберат, че Наоми не е А.

Тя погледна отново Наоми. Искаше й се да й каже много неща. Поне едно благодаря — ако не беше лодката, те щяха да умрат. Искаше й се да се опита да й се реваншира, макар да нямаше представа как. Но всяко едно от тези неща й се струваше напълно неуместно в момента. Едно беше да пази стореното от нея в тайна, нещо, което я измъчваше, но бе принудена да търпи. Съвсем друго бе, когато разбираше колко животи е променила. Това засилваше чувството й за вина и срам.

— Наистина ужасно съжалявам за всичко — отново промърмори тя.

— Ами, да, така и трябва да бъде — изръмжа Наоми. Когато отново погледна към Хана, в очите й се четеше отвращение, но после просто сви рамене. — Няма да кажа на никого, ако това те притеснява. Но си ми длъжница, ясно? И нека се надяваме, че ще успеят да намерят другия шофьор.

— О, благодаря. — Хана беше изненадана от внезапната проява на щедрост от страна на Наоми. Но тя просто завъртя очи и й обърна гръб.

Една вълна се разби в борда, опръсквайки лицето на Хана. Тя се облегна назад, изпълнена със смесица от срам и съжаление. Внезапно осъзна, че семенцето на приятелството, което беше покълнало между тях, вероятно бе изгубено завинаги. Бяха казани твърде много неща. Беше нанесена твърде много вреда — и всичко това се беше случило по вина на Хана. Може би нямаше да се избягват по коридорите в „Роузууд дей“, но повече никога нямаше да сядат заедно в Стийм. Поредното нещо, което А. беше съсипал.

Лодката спря край доковете и всички се наредиха на опашка за слизане.

— Знаеш ли, има още нещо, което може би трябва да ти кажа — рече мрачно Наоми, когато стъпиха на сушата.

— Какво е то? — попита Хана.

Наоми прибра кичур коса зад ухото си.

— Али ми се обади веднъж, след като се беше прибрала в Роузууд като Кортни. Разказа ми всичко. Че тя е истинската Али, но е била затворена в болница в началото на шести клас заради онази случайна размяна и че донякъде вие сте виновни за това.

Хана се ококори.

— Казвала ли си на някого за това?

Наоми поклати глава.

— Реших, че е пияна — историята прозвуча толкова налудничаво. Но тя не спираше да повтаря: „Мразя ги, Наоми. Те ми съсипаха живота. Съсипаха и твоя, не мислиш ли? Не ти ли дължат нещо?“.

— Ти така ли мислиш? — попита Хана.

Наоми сви рамене.

— Беше готино да сме приятелки на Али и аз наистина се ядосах, когато тя заряза мен и Райли заради вас. Но с времето започнах да си мисля, че така е по-добре. Али беше голяма командаджийка. И пазеше много тайни.

— Какви например?

Наоми я погледна странно.

— Ами например, че има сестра близначка, за която никой не знае? — След това се прокашля. — Но тя ми каза и още нещо по телефона. Каза: „Ще пипнем кучките, Наоми. Ще ги накараме да си платят за онова, което ми причиниха“.

— Господи — прошепна Хана. Али наистина ги беше накарала да си платят.

След това погледна към Наоми.

— Ще ми се да ми го беше казала по-рано. Ще ми се да беше казала на някого. — Ако Наоми беше приела думите на Али по-сериозно, момичетата може би нямаше да преживеят ужаса в Поконос. Ако Истинската Али беше изпратена обратно в Убежището — защото сигурно щеше да стане така, — в Ямайка нямаше да се случи нищо. Табита щеше да е просто странната приятелка на Али от Убежището, която просто се държеше странно, нищо повече.