Sara Shepard - Опарени

— Хванете се. — Джереми се наведе през борда и протегна ръце. — Аз ще ви издърпам.

Погледът на Хана прескочи от Наоми към Джереми, след това към капитана на лодката, мъжът с ниско нахлупената шапка. След това огледа останалите от спасителния екип. От всички страни в нея се взираха познати и непознати загрижени лица. Майк изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Ноъл Кан бе протегнал ръката си към Ариа, а лицето му беше толкова бледо, сякаш в него не бе останала и капчица кръв.

Една вълна се разби в Хана и за миг тя се озова под вода. Колкото и да не й се искаше да се качва в лодката, където беше Наоми, там беше по-безопасно. Тя умираше от студ. Ръцете и краката й бяха изгубили чувствителността си, а съдейки по замаяността си, очевидно беше напълно изтощена.

Тя сграбчи въжето и позволи на Джереми, Ноъл и останалите от спасителния екип да я издърпат на палубата. Някой метна кърпа около раменете й и тя остана за миг на мястото си, дишайки тежко. Трескавата дейност покрай парапета продължаваше, докато екипът издърпваше Ариа, Емили и Спенсър на палубата. След това Джереми застана пред тях с ръце на кръста.

— Какво си мислехте, по дяволите, когато откраднахте лодката и започнахте да се отдалечавате от брега? — извика той. Звездовидните му очила паднаха, но той дори не посегна да ги вдигне. — Осъзнавате ли колко сте загазили? Какво ще кажете в своя защита?

Момичетата се спогледаха. След това Спенсър пристъпи напред.

— Аз… изгубих нещо при гмуркането си днес следобед. Едно семейно бижу. Помислих си, че след като така или иначе се евакуираме, можем да минем набързо през пещерата и да видим дали не е тук.

Хана я гледаше втренчено, впечатлена от бързата реакция на Спенсър.

— Когато стигнахме до пещерата, всички влязохме в морето и заплувахме наоколо, за да го потърсим — додаде тя. — И тогава лодката ни спихна.

Джереми поклати глава.

— Дори не си помисляйте, че родителите ви няма да научат за това. И училището ви.

Хана преглътна тежко и усети как стоящата до нея Ариа се напрегна. Но в този миг нещо в нея се скъса. На кого му пука какви ги говори Джереми? Все пак те бяха решили да си признаят за убийството.

Моторът забръмча и Джереми нареди на всички да седнат. Спенсър, Ариа и Емили седнаха в единия край. Ноъл бързо зае мястото до Ариа и Хана нямаше друг избор, освен да седне на пейката в другия край на лодката. Мястото, за съжаление, се оказа точно до Наоми.

Тя седна, избягвайки погледа й. Но Наоми не спираше да я гледа.

— Добре ли си? — попита мрачно тя.

Хана извърна глава, свивайки рамене.

— Господи, Хана — рече остро Наоми. — Можеш поне да кажеш едно благодаря.

Хана рязко се обърна.

— З-за какво? — избъбри тя.

Наоми я погледна изненадана.

— Ами за това, че се разтревожих, като ви видях, идиотки такива, да отплавате в противоположната посока! За организирането на спасителния екип, когато не ви видях на брега! Наистина е адски трудно човек да ти бъде приятел.

Хана скръсти ръце на гърдите си.

— Ти никога не си искала да ми бъдеш приятелка, Наоми. Знам всичко. Ти потопи лодката ни. Ти искаше да потънем в морето. Ти и Греъм.

— Кой?

Хана се намръщи.

— Момчето, с което работиш.

Наоми я погледна така, сякаш по средата на челото на Хана се беше появило трето око.

— Боже, Хана, абсолютно си права. Двамата с Греъм, който и да е той, те последвахме с нашата тайна, свръхбърза шпионска лодка и потопихме твоята лодка, за да умреш. И двамата сме ужасни чудовища.

„Да, такива сте — помисли си Хана, като не спираше да трепери. — Вие сте чудовището на име А“.

Но нещо не беше наред. Наоми не се усмихваше многозначително. Нямаше презрително изражение на лицето. Нито се беше ококорила и ахнала, сякаш иска да каже „Този път ме пипнахте“. Вместо това поклащаше глава, сякаш Хана говореше като невменяема.

Хана усещаше солен вкус в устата си, а когато дишаше, дробовете я боляха. Може би причината бе изтощението й или че бяха решили да си признаят за Табита, но като че ли вече нищо нямаше значение. Когато погледна втренчено Наоми, тя се почувства изпълнена със смелост.

— Знам, че знаеш — каза тя.

Наоми се намръщи.

— Какво?

— Знаеш какво. — Хана заговори по-енергично. — Знаеш, че аз откарах Мадисън у дома в нощта на катастрофата. Не бях пияна, но една кола изскочи отникъде и ме изблъска от пътя, и аз се забих в едно дърво. Знаеш, че аз преместих Мадисън на шофьорската седалка и я изоставих, за да не загазя. Двете с Мадисън сте го разбрали, нали?

Наоми отпусна ръцете си в скута и лицето й пребледня.

— Какво?

Хана си пое дълбоко дъх и погледна към Джереми, който разговаряше с капитана. Защо Наоми изглеждаше толкова изненадана? Имейлите й до Мадисън показваха, че двете са разбрали истината. А съобщенията й от името на А. говореха ясно, че тя знае всичко. И въпреки това Наоми седеше до нея с пребледняло лице и треперещи ръце, а очите й се стрелкаха насам-натам.

Хана се почувства така, сякаш някой бе бръкнал в съзнанието й и бе преобърнал всичко на деветдесет градуса. Възможно ли беше да е бъркала за Наоми?

— Ти… не си знаела? — попита тя.

Наоми бавно поклати глава. Хана се извърна настрани и впери поглед в надвисналата над главите им луна. След това погледна към рибарския стикер, залепен на лодката, после към глупавите очила на Джереми, търсейки нещо сигурно и познато, в което да се вкопчи. Щом Наоми не знаеше, че Хана е била с Мадисън, тогава тя не бе имала никаква причина да я преследва. А щом нямаше причина, защо й е да бъде А.?

Беше ли Наоми изобщо А.?

Хана се почувства така, сякаш някой й беше казал, че небето е зелено, а водата оранжева. Тя погледна Наоми. Тя изглеждаше толкова уязвима и размекната, каквато бе на караокето или в клуба, или във фитнеса, когато беше молила Хана да излязат заедно. По бузата й се търкулна една сълза. Тя не спираше да хапе устната си, която беше почервеняла и подута.

Хана притисна длан към устата си. Внезапно й прилоша от угризения.

— О, Господи — прошепна тя. — Мислех си, че знаеш всичко.